Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (11)

11.

Какво бе изгубено в срива: почти всичко, почти всеки, но все още има такава красота. Здрач в изменения свят, представление на „Сън в лятна нощ“ на паркинг в загадъчно именувания град Света Дебора край Водата, отблясъците на езеро Мичиган на няма и километър. Кирстен в ролята на Титания, корона от цветя на късо подстриганата й коса, назъбеният белег на скулата й полузаличен на светлината на свещите. Публиката е притихнала. Саид се върти около нея в смокинг, който Кирстен бе открила в гардероба на един мъртвец край Ист Джордън.

— Стой, горделивке! Аз съм твоят мъж!

— Ако е тъй, би трябвало и аз жена да бъда твоя.

Реплики от пиеса, написана през 1594-та — годината, в която лондонските театри отварят след два сезона чума. Или може би написана по-късно, през 1595-та, година преди смъртта на единствения син на Шекспир. Няколко века по-късно на далечен континент, Кирстен се движи по сцената в облак от боядисан плат, полубясна, полувлюбена. Облякла е сватбена рокля, която е спасила от къща край Нови Петоски, шифон и коприна на ивици от детски водни боички в сини нюанси.

— Без ти да се явиш и заглушиш — продължава тя, — със крясъка си сладостните цеви на ветровете. — Никога не се чувства толкова жива, колкото в тези моменти. На сцената няма страх от нищо. — И какво се случи? От яд, че бяха свирили напразно, те всмукаха мъгли болестотворни…

Чумави, обяснява бележка в текста до думата „болестотворни“ в любимия на Кирстен вариант от трите издания, които Симфонията имаше. Шекспир е третото дете на родителите си, но и първото оцеляло през детството си. Четирима загиват млади. Синът му Хамнет умира на единайсет и оставя близначка. Чумата отново и отново затваря театрите, смърт мъждука над земята. А сега по здрач и отново озарена от свещи — епохата на електричеството минала и заминала — Титания се обръща към краля на феите.

— Затуй Селена, под чиято власт са течностите, гневно пребледняла, тъй всичко е пропила с мокра влага, че вредом пъплят ставните болежки.

Оберон я гледа с антуража си от феи. Сега Титания сякаш говори на себе си, забравила Оберон. Гласът й се носи високо и ясно над тихата публика, над струйната секция, очакваща своя сигнал вляво от сцената.

— Светът лудее.

И трите фургона на Пътуващата симфония са обозначени така — ПЪТУВАЩАТА СИМФОНИЯ с бели букви от двете страни, но на водещия фургон е изписан още един ред: Защото да оцелееш не е достатъчно.