Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (27)

27.

Имаше един момент на земята, като се замислиш — почти невъзможен и дори по-кратък от момент, в сравнение с цялата история на човечеството; един миг, в който беше възможно да се изхранваш само като снимаш и интервюираш известни хора. Седем години преди края на света Джийвън Чодъри си уреди интервю с Артър Леандър.

Джийвън работеше като папарак вече няколко години и изкарваше поносимо нормални пари, но му беше дотегнало да дебне знаменитости иззад цветарниците по тротоарите или да ги чака с колата, затова се опитваше да стане развлекателен журналист, което му се струваше долнопробно, но не толкова долнопробно, колкото настоящата му професия.

— Познавам го този — каза той на един редактор, който няколко пъти беше купувал негови снимки, когато веднъж пиеха заедно и стана въпрос за Артър Леандър. — Гледал съм му всичките филми, някои по два пъти, дебнал съм го по целия град, снимал съм съпругите му. Ще го убедя да говори с мен.

Редакторът се съгласи да му даде шанс и в уречения ден Джийвън отиде в хотела и представи документите си на млада публицистка, застанала на пост пред входа на мезонета.

— Имате петнайсет минути — каза тя и го въведе.

Апартаментът беше с паркет и ярко осветен. Имаше стая с хапки в чиния на масата и няколко журналисти, които си гледаха телефоните; друга стая, в която беше Артър. Човекът, за когото Джийвън смяташе, че е най-добрият актьор от своето поколение, седеше в един фотьойл до прозореца с изглед към центъра на Лос Анджелис. Джийвън, който лесно разпознаваше скъпите неща, оцени тежестта на завесите, изисканата тапицерия на фотьойла, кройката на костюма на Артър. Нямаше причина, повтаряше си Джийвън, Артър да знае, че тъкмо той е снимал Миранда, но естествено, че имаше: само си мислеше колко глупаво бе постъпил онази нощ, като каза името си на Миранда. Цялата идея за развлекателен журналист беше грешка, това беше пределно ясно. Докато вървеше по паркета, му идваха разни щури мисли изведнъж да се престори, че му е лошо и да избяга преди Артър да го погледне, но актьорът само подаде ръка и се усмихна, когато публицистката ги представи. Името изглежда не говореше нищо на Артър, а явно и лицето не предизвика реакция. Джийвън се беше постарал да промени външния си вид. Беше обръснал бакенбардите. Беше махнал лещите и си беше сложил очила, като се надяваше, че му придават сериозен вид. Беше прекарал няколко часа в проучване. Седна във фотьойла срещу Артър и остави диктофона си на масичката между тях.

Предните два дни беше изгледал отново всичките филми на Артър и беше проучил още много неща. Но актьорът не искаше да говори за филма, в който се снимаше, нито за обучението си, нито от кого се е повлиял, нито какво го стимулира като актьор, нито дали още се смята за аутсайдер, както беше казал в едно от първите си интервюта преди няколко години. Отговори с по една сричка на първите три въпроса. Изглеждаше замаян и махмурлия. Сякаш не беше спал като хората от известно време.

— Е, кажете ми — рече той след неудобно дълго за Джийвън мълчание. Преди малко публицистката му беше пъхнала аварийно капучино в ръцете. — Как се става развлекателен журналист?

— Това от онези постмодернистични работи ли е? — попита Джийвън. — Където обръщате нещата и взимате интервю от мен, както онези знаменитости, които снимат папараците?

Внимавай, помисли си той. Разочарованието му, че Артър не проявява интерес към разговора, се превръщаше във враждебност, а под нея се криеха няколко по-големи въпроса, които не му даваха сън нощем: да интервюираш актьори беше по-добре, отколкото да ги дебнеш, но що за журналистическа кариера е това? Що за живот? Някои хора успяваха да вършат неща, които имаха някакво значение. Някои хора, например брат му Франк, в момента отразяваха войната в Афганистан за „Ройтерс“. Джийвън не искаше да е точно като Франк, но нямаше как да не се чувства все едно е взел няколко грешни завоя, в сравнение с него.

— Не знам — каза Артър. — Просто ми е любопитно. Как започнахте тази работа?

— Постепенно, а после внезапно.

Актьорът се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Постепенно, а после внезапно — повтори той. Замълча за момент. — Не, сериозно — каза след малко по-живо. — Винаги съм се чудил какво мотивира хора като вас.

— Парите, общо взето.

— Ясно, но няма ли по-лесна работа? Цялото това нещо с развлекателната журналистика… Така де, не казвам, че някой като вас е същият като папараците. — Благодаря, че обръщаш толкова малко внимание, помисли си Джийвън. — Знам, че не вършите същото като тях, но съм ги виждал едни… — Артър вдигна ръка, „секунда само“, и погълна половината си капучино. Очите му леко се разшириха от притока на кофеин. — Виждал съм някои да се катерят по дърветата. Не се шегувам. Беше по време на развода ми, горе-долу когато Миранда се изнесе. Мия чиниите, поглеждам през прозореца и някакъв кацнал горе с фотоапарат.

— Миете чинии?

— Да, прислужничката говореше с пресата, затова я уволних, а после миялната се счупи.

— Бедата не идва сама, а?

Артър се ухили.

— Харесвате ми — каза той.

Джийвън се усмихна, притеснен от това колко поласкан се почувства.

— Интересна работа е. Срещаш интересни хора. — Срещаш и някои от най-скучните хора на света, но реши, че малко ласкателство няма да навреди.

— Винаги съм се интересувал от хората — каза Артър. — Какво ги мотивира, какво им въздейства, такива неща.

Джийвън потърси следа от сарказъм в изражението му, но той изглеждаше абсолютно искрен.

— Аз също, в интерес на истината.

— Питам — каза Артър, — само защото не ми приличате на повечето такива.

— Така ли? Сериозно?

— Винаги ли сте искали да се занимавате с този тип журналистика?

— Преди това бях фотограф.

— Каква фотография? — Артър си довършваше капучиното.

— Сватби и портрети.

— И от това минахте на писане за хора като мен?

— Да — каза Джийвън. — Така направих.

— Но защо?

— Омръзна ми да ходя на сватби. Плаща се по-добре. Не беше толкова натоварено. Защо питате?

Артър се пресегна и изключи диктофона на Джийвън.

— Знаете ли колко ми е писнало да говоря за себе си?

— Много интервюта давате.

— Прекалено много. Недейте да го пишете това. Когато беше само театър и телевизия, беше по-лесно. Някое и друго интервю, статия, профил, нещо такова. Но във филмите човек успява и ей богу, съвсем друго нещо е. — Вдигна чашата си като сигнал за капучино и Джийвън чу токчетата на публицистката в коридора зад него. — Съжалявам, знам, че е малко нечестно да се оплаквам от такава работа.

И още как, помисли си Джийвън. Богат си и винаги ще си богат и ако искаш, още днес можеш да спреш да работиш и няма да ти се налага пак да започваш.

— Но снимате филми от години — каза той с най-неутралния си тон.

— Да — каза Артър. — Май още не съм свикнал. Цялото това внимание все още ми е някак притеснително. Казвам на хората, че вече не забелязвам папараците, но не е така. Просто не мога да ги гледам.

Оценявам го, помисли си Джийвън. Осъзнаваше, че петнайсетминутният му момент изтичаше. Вдигна диктофона, така че Артър да го види, натисна копчето за запис и пак го постави на масичката между тях.

— Постигнали сте значителен успях — каза Джийвън. — А от това, разбира се, в известна степен страда личното пространство. Може ли да се каже, че намирате това гледане под лупа за тежко?

Артър въздъхна. Сплете пръсти и Джийвън остана с впечатлението, че събираше сили.

— Да ви кажа — започна Артър ясно и ведро, в ролята на нов, нехаен човек, който на записа не би звучал все едно е бледен и очевидно недоспал, с тъмни кръгове под очите, — приемам го като част от сделката, ако ме разбирате. Големи късметлии сме, че сме в това положение — всички ние, които си изкарваме прехраната като актьори — и честно казано намирам оплакванията за нарушеното лично пространство за неискрени. Така де, да си го кажем направо, искахме да сме известни, нали? Не е като да не сме знаели още от началото с какво ще се сблъскаме.

Речта изглежда го поизтощи. Видимо посърна и прие новото капучино от публицистката с благодарно кимване. Настана неловко мълчание.

— Значи тъкмо долетяхте от Чикаго — каза Джийвън; вече не знаеше какво да пита.

— Да, така е. — Артър се пресегна и пак изключи диктофона. — Кажете ми нещо. Как ви беше името?

— Джийвън Чодъри.

— Ако ви кажа нещо, Джийвън Чодъри, колко време ще имам преди да се появи в печата?

— Ами какво искате да ми кажете?

— Нещо, което никой друг не знае, но искам двайсет и четири часа преди да се появи където и да е.

— Артър — обади се публицистката някъде иззад Джийвън, — живеем в информационната ера. Това ще е на сайта на TMZ, още преди да е стигнал паркинга.

— Аз си държа на думата — каза Джийвън.

На този етап от безпосочния си живот не беше сигурен дали това е вярно или не, но му беше приятно да си мисли, че може и да бъде.

— Какво значи това? — попита Артър.

— Значи, че правя това, което кажа, че ще направя.

— Добре, вижте — каза Артър, — ако ви кажа нещо…

— Гарантирана ексклузивност?

— Да. Няма да кажа на никой друг, при условие че ми дадете двайсет и четири часа.

— Хубаво — каза Джийвън, — мога да ви дам двайсет и четири часа преди да го отпечатат.

— Не само преди да го отпечатат. Двайсет и четири часа преди да кажете на друга жива душа, защото не искам някой стажант там, където работите, сам да го пусне някъде.

— Добре — каза Джийвън, — двайсет и четири часа преди да кажа на жива душа. — Интригата го радваше.

— Артър — каза публицистката, — може ли да поговорим за малко?

— Не — каза Артър. — Трябва да го направя.

— Няма нужда да правиш каквото и да е — каза тя. — Спомни си с кого разговаряш.

— Аз си държа на думата — повтори Джийвън. Втория път прозвуча малко по-глупаво.

— Вие сте журналист — каза тя. — Стига глупости. Артър…

— Добре, вижте — каза Артър на Джийвън, — дойдох тук направо от летището.

— Така.

— Дойдох два часа по-рано, даже почти три, защото не исках първо да се прибирам вкъщи.

— Защо не…?

— Напускам жена си заради Лидия Маркс — каза Артър.

— Оф, боже — възкликна публицистката.

Лидия Маркс играеше другата главна роля във филма, който Артър тъкмо беше приключил в Чикаго. Веднъж Джийвън я беше снимал как излиза от един клуб в Лос Анджелис, с ведър поглед и почти свръхестествено спретната в три сутринта. Тя беше от онези хора, които харесваха папараците и понякога даже им се обаждаха предварително. Беше го озарила с пленителна усмивка.

— Напускате Елизабет Колтън — каза Джийвън. — Защо?

— Защото трябва. Влюбен съм в друга.

— Защо ми го казвате?

— Другия месец ще се преместя при Лидия, а Елизабет още не знае. Преди седмица имах свободен ден от снимките и долетях да й кажа, но не можах да го направя. Вижте, едно трябва да разберете за Елизабет — никога не й се е случвало нещо лошо.

— Никога?

— Това недейте да го пишете в статията. Не трябваше да го споменавам. Работата е, че не можах да й кажа. Не можах в някой от разговорите ни по телефона, не можах и днес. Но ако ми кажете, че тази история ще се появи утре, ще съм принуден да го направя, нали така?

— Ще бъде прочувствена история — каза Джийвън. — Двамата с Елизабет още сте приятели и й желаете само най-доброто, нямате какво повече да кажете и желаете да уважават личното й пространство в този труден момент. Нещо такова?

Артър въздъхна. Изглеждаше някак си по-стар от четирийсет и четири.

— Можете ли да кажете, че е било взаимно — заради нея?

— Раздялата е била по взаимно съгласие и… ъ-ъ… мирна. Двамата с Елизабет оставате приятели. Изпитвате значително… значително уважение един към друг и заедно сте решили, че е най-добре всеки да продължи по своя път, и искате да бъдете оставени на спокойствие в този, не знам, в този труден момент?

— Идеално е.

— Искате ли да спомена…?

Джийвън не довърши изречението, но нямаше нужда. Лицето на Артър трепна и той погледна тавана.

— Да — каза с измъчен глас, — нека споменем бебето. Защо не?

— Първият ви приоритет е синът ви Тайлър, когото с Елизабет сте решени да отгледате с взаимни усилия. Ще го направя да не е толкова тромаво.

— Благодаря ви — каза Артър.