Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Station Eleven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Емили Сейнт Джон Мандел

Заглавие: Станция Единайсет

Преводач: Борислав Стефанов

Издател: Екслибрис

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Печатница: Симолини 94

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 978-619-7115-22-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4604

История

  1. — Добавяне

41.

След като Кларк й съобщи за смъртта на Артър, Миранда още дълго време остана на плажа. Седеше на пясъка, мислеше за Артър и гледаше как една лодчица акостира, едничка ярка светлинка, плъзгаща се по водата. Мислеше си как винаги е приемала за даденост, че на света има определени хора, или ключови за дните й, или невидени и рядко спомнени. Как без който и да е от тези хора светът е едно деликатно, но непогрешимо изменено място, копчето завъртяно само с един-два градуса. Усети, че е много уморена, не й беше много добре, наченки на болно гърло, а утре беше поредният ден със заседания. Беше забравила да пита Кларк за погребението, но следващата й мисъл беше, че не би искала да отиде, разбира се — представата да е приклещена между папараците и другите бивши на Артър — и за това си мислеше, когато стана и тръгна нагоре по пътеката към хотела, който от плажа приличаше на малка сватбена торта, два етажа бели балкони.

Фоайето беше странно празно. Нямаше персонал на рецепцията. Портиерът носеше хирургическа маска. Миранда тръгна към него да го пита какво става, но в погледа му видя несъмнен страх. Стана й ясно, все едно го беше изкрещял, че много му се искаше да не го доближава. Отдръпна се и бързо се запъти към асансьорите, разтреперана, погледът му на гърба й. Коридорът горе беше празен. Отново в стаята си, тя отвори лаптопа и за пръв път този ден насочи вниманието си към новините.

 

 

По-късно Миранда прекара два часа в телефонни разговори, но вече нямаше как да замине. Всички близки летища бяха затворени.

— Слушайте — сопна й се накрая измъчената представителка на една авиокомпания, — дори да можех да ви кача на полет от Малайзия, на този етап сериозно ли смятате, че искате дванайсет часа да дишате рециклиран въздух с още двеста души в самолета?

Миранда затвори. Когато се облегна назад в стола си, погледът й се спря на решетката на климатика над бюрото. Замисли се как въздухът шепне из сградата и се движи от стая в стая. Не си въобразяваше, определено я болеше гърлото.

— Психосоматично е — каза тя на глас. — Страх те е да не се разболееш, затова се чувстваш болна. Нищо ти няма.

Опитваше се да представи историята като вълнуващо приключение — онзи път, когато останах в Азия, по време на грипна епидемия — но не беше много убедителна. Известно време правеше скици, в опит да се успокои. Скалист остров с къщичка, светлини на хоризонта на тъмното море на Станция Единайсет.

Миранда се събуди в четири сутринта с температура. Пребори я с три аспирина, но ставите й бяха възли от болка, краката й — слаби, кожата я болеше там, където дрехите я докосваха. Беше трудно да прекоси стаята до бюрото. Прочете последните новини на лаптопа с болки в очите от светлината на екрана и разбра. Усещаше как температурата напира през тънкия слой аспирин. Пробва да звънне на рецепцията, после в офисите на „Нептюн Лоджистикс“ в Ню Йорк и Торонто, след това на американското, канадското, британското и австралийското посолство, но чу само приветствия на гласова поща и звънящи телефони.

 

 

Миранда отпусна буза върху бюрото — съвършенството на хладния ламинат под горящата й кожа — и се замисли за бедността на стаята. Бедност не в икономическия смисъл, а в смисъл че не беше достатъчна за тежестта на момента, незадоволителна обстановка — за какво? Още не можеше да мисли за това — и си мислеше за плажа, корабите, светлините на хоризонта, дали би могла да стигне до там, когато се чувства толкова зле, свързани мисли, че може би ако успее да стигне до там, някой на плажа може да й помогне, че ако остане тук в стаята, ще се разболява все повече и явно на рецепцията нямаше никой, нито в посолствата, всички телефони бяха изоставени. Ако се влошеше, накрая щеше да си остане тук, прекалено болна, за да напусне тази стая. На плажа може би имаше рибари. Изправи се неуверено. Отне й много време и сериозно съсредоточение да си обуе обувките.

 

 

Коридорът беше тих. Налагаше се да ходи много бавно с ръка на стената. Един човек се беше свил на пода до асансьорите и трепереше. Искаше й се да говори с него, но разговорът нямаше да й е по силите и вместо това го гледаше — виждам те, виждам те — и се надяваше да е достатъчно.

 

 

Фоайето вече беше празно. Служителите бяха избягали.

 

 

Отвън въздухът беше тежък и неподвижен. Зеленикава светлина на хоризонта, първите лъчи на изгрева. Усещане за движение на каданс, като да ходиш под вода или насън. Налагаше се внимателно да се съсредоточава върху всяка стъпка. Тази ужасна слабост. Продължи по пътеката до плажа с много бавни крачки, разперените й ръце докосваха палмовите клонки от двете страни. В края на пътеката белите шезлонги на хотела лежаха незаети в редица на пясъка. Плажът беше безлюден. Отпусна се на най-близкия шезлонг и затвори очи.

 

 

Изтощение. Беше й отчайващо горещо, после се тресеше от студ. Мислите й бяха разбъркани. Никой не дойде.

 

 

Мислеше си за флота контейнеровози на хоризонта. Екипажът там нямаше да е изложен на грипа. Прекалено късно тепърва да се качва на кораб, но се усмихна при мисълта, че в този гърчещ се свят имаше хора, които бяха в безопасност.

 

 

Миранда отвори очи навреме да види изгрева. Прилив от буйни цветове, розово и ивици сияйно оранжево, контейнеровозите на хоризонта, увиснали между жарта на небето и водата пламтяща, морската картина прелива в объркани видения на Станция Единайсет; екстравагантните й залези и индиговото й море. Светлините на флота потъват в утрото, океанът прогаря в небе.