Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (26)

26.

— Е, не, кажи ми, че се майтапиш — възкликна Кларк, когато Елизабет Колтън се обади да му съобщи за книгата. Елизабет не се шегуваше. Още не я беше видяла — щеше да излезе чак след седмица — но доверен източник й казал, че и двамата се споменават вътре. Беше бясна. Мислеше да стигне до съд, но не знаеше кого точно да съди. Издателя? В.? Беше решила, че няма много смисъл да съди Артър, колкото и да й се искаше, защото сигурно и той не е знаел за книгата.

— Какво е писал за нас? — попита Кларк.

— Не знам. Но явно подробно описва всичките си приятелства и бракове. Приятелката ми използва думата „безпощадна.“

— Безпощадна — каза Кларк. — Може да значи какво ли не. — Но най-вероятно нищо добро, реши той. Никога не са описвали някого като безпощадно добър.

— Явно е обичал да описва хората в живота си. Поне имаше приличието да се ядоса, когато му се обадих.

Статичен шум по линията.

— И се казва „Скъпа В.“? — Кларк си записваше. Това беше три седмици преди пандемията. Все още имаха неописуемия лукс да се тревожат за книга с публикувани писма.

— „Скъпа В.“ Приятелката му Виктория.

— Вече не му е приятелка, предполагам. Утре ще му се обадя.

— Само ще започне да бръщолеви, да отклонява темата и да ги плете едни — каза тя. — А може би просто така си говори с мен. Случвало ли ти се е да говориш с него и да ти се стори, че играе?

— Всъщност трябва да затварям вече — каза Кларк. — Имам интервю в единайсет.

— След няколко дена ще дойда в Ню Йорк. Може би трябва да се видим и да обсъдим това.

— Добре, хубаво. — Не я беше виждал от години. — Кажи на асистентката си да говори с администратора ми и ще го уговорим.

След като затвори, мислеше единствено за „Скъпа В.“ Излезе от офиса без да погледне никого в очите, тъй потресен, че някак си не можеше да говори с колегите си — дали някой от тях беше чел книгата? — и излезе на Двайсет и трета улица. Искаше веднага да намери „Скъпа В.“ — все ще познава някой, който да може да му даде копие — но нямаше време преди срещата. Имаше оценка 360° на консултантска фирма за водни системи близо до Гранд Сентръл Стейшън.

През последните няколко години тези оценки му бяха станали специалитет. В центъра на всяка стоеше директор, когото клиентската компания се надяваше да подобри, наречен без ирония „мишената“. Настоящите мишени на Кларк включваха един продавач, който правеше милиони за компанията си, но крещеше на подчинените си, една очевидно гениална адвокатка, която работеше до три през нощта, но някак не успяваше да си спази сроковете, един директор по връзки с обществеността, чиито умения да работи с клиенти бяха правопропорционални на абсолютната му некадърност в управлението на екипа му. Всяка от оценките на Кларк включваше интервюта с десетина-дванайсет души, които работеха близо до мишената, после представяне на поредица доклади на мишената, все състоящи се от анонимни коментари от интервютата — първо положителните, за да смекчат удара от тежките критики — после последната фаза на проекта: няколко месеца наставления.

По Двайсет и трета улица нямаше много хора — беше още рано за обедната тълпа — но само му се изпречваха разни айфонски зомбита, два пъти по-млади от него, които се лутаха в съня си, залепили очи за екраните. Нарочно избута двама такива, ходеше по-бързо от обикновено, така дълбоко ядосан, че му идеше да блъска по стените, да тича с пълна скорост, да се хвърли на дансинга, макар че не го беше правил от двайсет години. Когато Артър танцуваше, някак си ръкомахаше почти в ритъм. Една жена спря внезапно на последното стъпало при метрото и той за малко да я блъсне, изгледа я, докато се плъзна покрай нея — тя не забеляза, загледала екрана си в захлас — и се качи на влака точно преди вратите да се затворят, първата малка благодат за деня. Задушаваше се в собствен сос чак до Гранд Сентръл, където изкачи стълбите през стъпало до един мраморен коридор малко встрани от голямата навалица, мина набързо през ухаещия на подправки Гранд Сентръл Маркет и после по свързващ проход към Грейбар Билдинг.

— Извинявайте, че закъснях — каза на човека, когото щеше да интервюира, а в отговор получи свити рамене и жест да седне на стола за посетители.

— Ако смятате, че две минути се брои за закъснение, няма да се разберем.

Това тексаски акцент ли беше? Далия беше на около четирийсет, с равно подрязана коса и очила с червени рамки, в тон с червилото й.

Кларк започна с обичайното представяне и встъпление за цялостната оценка, която правеха, мишената беше шефът й; как ще разговаря с петнайсет души и всичко ще е анонимно, коментарите разделени и подредени по категория в отделни доклади за подчинени, колеги и началници, с поне три във всяка група и т.н. Слушаше гласа си отдалеч и със задоволство забеляза, че звучи спокоен.

— Значи — каза тя, — ако съм разбрала правилно, идеята е да промените шефа ми.

— Ами да, работим по зони с потенциална слабост — каза Кларк. Отново си мислеше за „Скъпа В.“, защото нима недискретността не е точно слабост?

— Да го промените — настоя тя с усмивка.

— Ами може да се разглежда и така.

Тя кимна.

— Не вярвам в индивидуалното усъвършенстване.

— Аха — каза той. Хрумна му, че изглеждаше малко възрастна, за да говори като студентка по философия. — А тогава в индивидуалното подобрение?

— Не знам.

Тя се облегна в стола си със скръстени ръце и се замисли. Тонът й беше лек, но той вече усещаше, че в нея нямаше нищо лекомислено. Кларк си спомняше някои от грубите коментари, които колегите й бяха правили за нея в предишни интервюта, когато въпросите му засягаха екипа. Някой я беше нарекъл „малко различна“. Някой друг, спомни си той, беше използвал думата „напрегната“.

— Казахте, че от доста време се занимавате с това.

— От двайсет и една години — каза той.

— Тези хора, които наставлявате, все пак променят ли се? Имам предвид трайно и забележимо.

Той се поколеба. Всъщност се беше чудил за това.

— Променят поведението си — каза той. — Някои от тях. Често хората просто нямат представа, че според околните имат нужда да се подобрят в дадена насока, но после виждат доклада…

Тя кимна.

— Значи правите разлика между промяна на хора и промяна на поведения.

— Разбира се.

— Вижте сега — казва Далия. — Сигурно можете да наставлявате Дан и вероятно той ще покаже някаква промяна, ще се подобри в дадени насоки, но ще си остане същото безрадостно копеле.

— Безрадостно…

— Не, чакайте, не го пишете това. Ще се изразя по друг начин. Така, да допуснем, че вероятно ще се промени малко, ако го наставлявате, обаче пак ще бъде успял, но нещастен човек, който работи до девет часа всяка вечер, защото бракът му е ужасен и не иска да се прибира вкъщи, и не ме питайте откъде знам, всички знаят, ако бракът ти е ужасен, все едно имаш лош дъх — ако се доближиш достатъчно до някого, го усещаш. И тук вече по-скоро предполагам, но говоря за човек, който просто изглежда сякаш му се иска да е направил нещо различно в живота си, ама наистина каквото и да е друго — прекалявам ли?

— Не. Моля, продължете.

— Добре, харесвам си работата и не го казвам само защото шефът ми ще види коментарите, а между другото, не вярвам, че няма да познае кой какво е казал, ако ще и да е анонимно. Но както и да е, понякога се оглеждам и си мисля — и това може да прозвучи странно — че корпоративният свят сякаш е пълен с призраци. Но чакайте, ще се изразя по друг начин, родителите ми са в академичните среди и съм гледала отблизо този филм на ужасите; знам, че е същото като тук, така че може би по-справедливо би било да кажа, че светът на възрастните е пълен с призраци.

— Съжалявам, но нещо не разбирам…

— Говоря за тези хора, които са се оказали в един живот, вместо в друг и са адски разочаровани. Разбирате ли какво искам да кажа? Направили са каквото се е очаквало от тях. Искат да правят нещо друго, но вече е невъзможно, има ипотека, деца, каквото и да е, в капан са. Дан е така.

— Значи мислите, че не си харесва работата.

— Точно — каза тя, — но мисля и че дори не го осъзнава. Вероятно постоянно срещате такива хора. На практика високофункциониращи сомнамбули.

Какво беше това нещо в думите й, от което на Кларк му се доплака? Кимаше и записваше колкото може.

— Мислите ли, че би се определил като нещастен в работата си?

— Не, — каза Далия, — защото според мен хора като него смятат, че работата трябва да е робия с много редки моменти на щастие, но като казвам щастие, имам предвид по-скоро разсейване. Разбирате ли ме?

— Не, моля, пояснете.

— Добре, да кажем, че отиваш в бюфета и там има двама като теб, някой може би разказва смешна случка, смееш се малко, чувстваш се част от групата, всички са много забавни, връщаш се на бюрото си с нещо като, не знам, да го наречем приятна възбуда? Връщаш се на бюрото си с тази приятна възбуда, но към четири-пет часа денят се е превърнал в поредния ден и продължаваш така, очакваш края на работното време в пет, после уикенда, после онези две-три седмици платен отпуск годишно, ден след ден, и ето това се случва с живота ти.

— Да — каза Кларк.

В този момент го изпълни неизразим копнеж. Предния ден беше отишъл в бюфета и пет минути се смя на един колега, разиграващ скеч от снощното „Дейли шоу“.

— Ето това минава за живот. При мнозина това минава за щастие. Хората като Дан са като сомнамбули и нищо не може да ги разбуди.

Довърши интервюто, стисна й ръката и излезе през сводестото фоайе на Грейбар Билдинг към Лексингтън авеню. Въздухът беше студен, но той копнееше да е навън, далеч от другите хора. Тръгна по дълъг и обиколен маршрут, отклони се на две преки на изток от сравнителното спокойствие на Второ авеню.

Мислеше си за книгата, мислеше си и за думите на Далия за сомнамбулите и му хрумна странна мисъл: дали Артър беше видял, че Кларк е сомнамбул? Това щеше ли да е в писмата до В.? Защото наистина беше сомнамбул, осъзна Кларк, от известно време — от години — живееше полузаспал и по инерция; не точно нещастен, но кога за последен път усети истинска радост от работата си? Кога за последен път нещо наистина го разчувства? Кога за последен път усети вдъхновение или изумление? Искаше му се някак си да се върне, да намери хората с айфоните, които беше блъснал по-рано на тротоара, да им се извини — извинявайте, току-що осъзнах, че присъствам на света също толкова минимално, колкото и вие, нямах право да ви съдя — и му се искаше да се обади на всяка мишена от всеки доклад 360° и също да им се извини, защото е ужасно нещо да се появиш в нечий чужд доклад, сега това му беше ясно, ужасно нещо е да си мишена.