Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (45)

45.

Интервюто в петнайсета година, продължение:

РЕЙМОНД: Имаш ли още въпроси?

ДИАЛО: Имам въпроси, но ти не искаше да отговориш.

РЕЙМОНД: Ще отговоря, ако не ме записваш.

Франсоа Диало остави химикалката и бележника си на масата.

— Благодаря — каза Кирстен. — Ако искаш, сега ще ти отговоря на въпросите, но само ако тези не влязат във вестника ти.

— Съгласен. Когато си мислиш как светът се е променил през живота ти, за какво точно си мислиш?

— Мисля си за убиване. — Погледът й не трепна.

— Така ли? Защо?

— Някога налагало ли ти се е?

Франсоа въздъхна. Не обичаше да мисли за това.

— Веднъж ме изненадаха в гората.

— И мен са ме изненадвали.

Беше вечер и Франсоа беше запалил свещ в библиотеката. Беше я сложил в пластмасова кутийка за по-сигурно. Светлината от пламъка смекчаваше белега на лявата скула на Кирстен. Беше облякла лятна дреха с избеляла шарка на бели цветя на червен фон, три ножа в кании на пояса й.

— Колко? — попита той.

Тя обърна китката си, за да покаже татуираните ножове. Два.

Симфонията почиваше в Нови Петоски вече седмица и половина и Франсоа беше взел интервюта от почти всички. Огъст му беше разказал как напуснал къщата си в Масачузетс с цигулката си, попаднал в култ за три години, след което напуснал и тях и случайно срещнал Симфонията. Виола имаше покъртителна история как карала колело на запад от изгорелите руини на предградие в Кънектикът, петнайсетгодишна, таяща неясни идеи за Калифорния, но много преди да стигне дотам, била нападната от минувачи и жестоко ранена; как се събрала с други полудиви тийнейджъри в банда мародери и после се измъкнала от тях, ходила пеша сто и петдесет километра, шепнела си на френски, защото всичкият ужас в живота й се случил на английски и решила, че ако смени езиците, това може да я спаси, как стигнала един град, а пет години след това Симфонията минала оттам. Третото чело погребал родителите си, след като и двамата умрели поради липса на инсулин, и прекарал четири години окопан в безопасността и скуката на отдалечената им виличка на Горния полуостров на Мичиган, над езерото; най-сетне потеглил заради страха, че ще изгуби разсъдъка си, ако не намери друг човек, с когото да говори, също така защото можеш да ядеш еленско само до един момент, след което си готов да дадеш дясната си ръка, за да хапнеш каквото и да е друго; пътувал на юг и изток, минал по Макиноския мост десет години преди централната му част да се срути, живял в предградията на Макино Сити със затворена група рибари, докато Симфонията не минала оттам. В крайна сметка, беше осъзнал Франсоа, всичките истории в Симфонията бяха едни и същи в две разновидности. Всички останали умряха, ходих, намерих Симфонията. Или: бях много млад, когато се случи, родил съм се след като се е случило, нямам спомени или имам малко спомени от какъвто и да е друг начин на живот и цял живот ходя.

— А сега ти — каза тя. — За какво си мислиш?

— Когато си мисля как светът се е променил, това ли?

— Да.

— За апартамента ми в Париж. — Франсоа бе дошъл на ваканция в Мичиган, когато въздушният транспорт спря. Когато затвореше очи, още виждаше сложните корнизи на тавана на всекидневната си, високите бели врати, водещи към балкона; паркета и книгите. — Ти защо си мислиш за убиване?

— Не ти се е налагало да нараняваш някого в стария свят, нали?

— Не, разбира се. Бях копирайтър.

— Какъв?

— Реклами. — Отдавна не се беше замислял за това. — Сещаш се, билбордове и такива неща. Копирайтърите пишеха текста по тях.

Тя кимна, а погледът й се отклони от него. Библиотеката беше любимото място на Франсоа в сегашния му живот. През годините беше събрал прилично голяма колекция. Книги, списания, витрина с вестници от преди срива. Съвсем скоро му беше хрумнало да започне свой вестник и дотук проектът беше живителен. Кирстен гледаше импровизираната печатна преса — една грамада в сенките в дъното на стаята.

— Как получи този белег на лицето си? — попита той.

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Случи се през онази година, която не помня.

— А брат ти не ти ли е казал преди да умре?

— Каза, че е по-добре да не си спомням. Доверих му се.

— Какъв човек беше брат ти?

— Беше тъжен. Спомняше си всичко.

— Така и не ми каза какво се случи с него.

— Онзи вид тъпа смърт, която никога нямаше да се случи в стария свят. Настъпи пирон и умря от инфекцията. — Тя погледна към прозореца, към отслабващата светлина. — Трябва да тръгвам, вече е почти залез.

Изправи се и дръжките на ножовете в колана й проблеснаха в сумрака. Тази жена като струна, любезна, но смъртоносна, която ходеше въоръжена с ножове всеки ден от живота си. Беше слушал разкази от други членове на Симфонията колко умело мята тези ножове. Говореше се, че уцелвала центъра на мишените със завързани очи.

— Мислех, че тази вечер ще са само музикантите. — Както винаги, не му се искаше тя да си тръгва.

— Да, но казах на приятелите си, че ще отида.

— Благодаря ти за интервюто. — Изпращаше я до вратата.

— Моля.

— Ако може да попитам, защо не искаше да записвам последната част? Не за пръв път чувам подобни изповеди.

— Знам — каза тя. — Почти всички в Симфонията… обаче виж, колекционирам изрезки с клюки за знаменитости.

— Клюки за знаменитости?

— Само за един актьор, Артър Леандър. Заради колекцията, изрезките, разбирам какво е нещо да остане завинаги в архива.

— И не искаш да те запомнят с това.

— Именно — каза тя. — Ще дойдеш ли на концерта?

— Разбира се. Тъкмо ще повървим заедно.

Върна се да духне свещта. Улицата вече беше потънала в сенки, но небето още светлееше над залива. Симфонията изпълняваше концерта на един мост на няколко преки от библиотеката, фургоните-паркирани отстрани. Франсоа чу първите ноти, какофония от музиканти, които упражняват частите си и настройват инструментите си. Огъст намръщен свиреше само два тона отново и отново. Шарли заучаваше партитурата. По-рано няколко души от града бяха пренесли пейки от кметството надолу по хълма; сега бяха разположени в редици с лице към залива. Повечето бяха заети, възрастните заприказвани помежду си или загледани в музикантите, а децата — запленени от инструментите.

— На задния ред има място — каза Кирстен и Франсоа я последва.

— Каква е програмата тази вечер?

— Симфония на Бетовен. Не съм сигурна коя.

По някакъв невидим сигнал музикантите спряха репетицията, настройките и разговорите помежду си, заеха местата си с гръб към водата и утихнаха. Публиката притихна. Диригентката пристъпи напред в тишината, усмихна се на публиката и се поклони, обърна се безмълвно към музикантите и залива. Горе се рееше чайка. Диригентката вдигна палката.