Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Station Eleven, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борислав Стефанов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Апокалиптична фантастика
- Криминална фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2018 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2021 г.)
Издание:
Автор: Емили Сейнт Джон Мандел
Заглавие: Станция Единайсет
Преводач: Борислав Стефанов
Издател: Екслибрис
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Печатница: Симолини 94
Художник: Николай Пекарев
ISBN: 978-619-7115-22-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4604
История
- — Добавяне
45.
Интервюто в петнайсета година, продължение:
РЕЙМОНД: Имаш ли още въпроси?
ДИАЛО: Имам въпроси, но ти не искаше да отговориш.
РЕЙМОНД: Ще отговоря, ако не ме записваш.
Франсоа Диало остави химикалката и бележника си на масата.
— Благодаря — каза Кирстен. — Ако искаш, сега ще ти отговоря на въпросите, но само ако тези не влязат във вестника ти.
— Съгласен. Когато си мислиш как светът се е променил през живота ти, за какво точно си мислиш?
— Мисля си за убиване. — Погледът й не трепна.
— Така ли? Защо?
— Някога налагало ли ти се е?
Франсоа въздъхна. Не обичаше да мисли за това.
— Веднъж ме изненадаха в гората.
— И мен са ме изненадвали.
Беше вечер и Франсоа беше запалил свещ в библиотеката. Беше я сложил в пластмасова кутийка за по-сигурно. Светлината от пламъка смекчаваше белега на лявата скула на Кирстен. Беше облякла лятна дреха с избеляла шарка на бели цветя на червен фон, три ножа в кании на пояса й.
— Колко? — попита той.
Тя обърна китката си, за да покаже татуираните ножове. Два.
Симфонията почиваше в Нови Петоски вече седмица и половина и Франсоа беше взел интервюта от почти всички. Огъст му беше разказал как напуснал къщата си в Масачузетс с цигулката си, попаднал в култ за три години, след което напуснал и тях и случайно срещнал Симфонията. Виола имаше покъртителна история как карала колело на запад от изгорелите руини на предградие в Кънектикът, петнайсетгодишна, таяща неясни идеи за Калифорния, но много преди да стигне дотам, била нападната от минувачи и жестоко ранена; как се събрала с други полудиви тийнейджъри в банда мародери и после се измъкнала от тях, ходила пеша сто и петдесет километра, шепнела си на френски, защото всичкият ужас в живота й се случил на английски и решила, че ако смени езиците, това може да я спаси, как стигнала един град, а пет години след това Симфонията минала оттам. Третото чело погребал родителите си, след като и двамата умрели поради липса на инсулин, и прекарал четири години окопан в безопасността и скуката на отдалечената им виличка на Горния полуостров на Мичиган, над езерото; най-сетне потеглил заради страха, че ще изгуби разсъдъка си, ако не намери друг човек, с когото да говори, също така защото можеш да ядеш еленско само до един момент, след което си готов да дадеш дясната си ръка, за да хапнеш каквото и да е друго; пътувал на юг и изток, минал по Макиноския мост десет години преди централната му част да се срути, живял в предградията на Макино Сити със затворена група рибари, докато Симфонията не минала оттам. В крайна сметка, беше осъзнал Франсоа, всичките истории в Симфонията бяха едни и същи в две разновидности. Всички останали умряха, ходих, намерих Симфонията. Или: бях много млад, когато се случи, родил съм се след като се е случило, нямам спомени или имам малко спомени от какъвто и да е друг начин на живот и цял живот ходя.
— А сега ти — каза тя. — За какво си мислиш?
— Когато си мисля как светът се е променил, това ли?
— Да.
— За апартамента ми в Париж. — Франсоа бе дошъл на ваканция в Мичиган, когато въздушният транспорт спря. Когато затвореше очи, още виждаше сложните корнизи на тавана на всекидневната си, високите бели врати, водещи към балкона; паркета и книгите. — Ти защо си мислиш за убиване?
— Не ти се е налагало да нараняваш някого в стария свят, нали?
— Не, разбира се. Бях копирайтър.
— Какъв?
— Реклами. — Отдавна не се беше замислял за това. — Сещаш се, билбордове и такива неща. Копирайтърите пишеха текста по тях.
Тя кимна, а погледът й се отклони от него. Библиотеката беше любимото място на Франсоа в сегашния му живот. През годините беше събрал прилично голяма колекция. Книги, списания, витрина с вестници от преди срива. Съвсем скоро му беше хрумнало да започне свой вестник и дотук проектът беше живителен. Кирстен гледаше импровизираната печатна преса — една грамада в сенките в дъното на стаята.
— Как получи този белег на лицето си? — попита той.
Тя сви рамене.
— Нямам представа. Случи се през онази година, която не помня.
— А брат ти не ти ли е казал преди да умре?
— Каза, че е по-добре да не си спомням. Доверих му се.
— Какъв човек беше брат ти?
— Беше тъжен. Спомняше си всичко.
— Така и не ми каза какво се случи с него.
— Онзи вид тъпа смърт, която никога нямаше да се случи в стария свят. Настъпи пирон и умря от инфекцията. — Тя погледна към прозореца, към отслабващата светлина. — Трябва да тръгвам, вече е почти залез.
Изправи се и дръжките на ножовете в колана й проблеснаха в сумрака. Тази жена като струна, любезна, но смъртоносна, която ходеше въоръжена с ножове всеки ден от живота си. Беше слушал разкази от други членове на Симфонията колко умело мята тези ножове. Говореше се, че уцелвала центъра на мишените със завързани очи.
— Мислех, че тази вечер ще са само музикантите. — Както винаги, не му се искаше тя да си тръгва.
— Да, но казах на приятелите си, че ще отида.
— Благодаря ти за интервюто. — Изпращаше я до вратата.
— Моля.
— Ако може да попитам, защо не искаше да записвам последната част? Не за пръв път чувам подобни изповеди.
— Знам — каза тя. — Почти всички в Симфонията… обаче виж, колекционирам изрезки с клюки за знаменитости.
— Клюки за знаменитости?
— Само за един актьор, Артър Леандър. Заради колекцията, изрезките, разбирам какво е нещо да остане завинаги в архива.
— И не искаш да те запомнят с това.
— Именно — каза тя. — Ще дойдеш ли на концерта?
— Разбира се. Тъкмо ще повървим заедно.
Върна се да духне свещта. Улицата вече беше потънала в сенки, но небето още светлееше над залива. Симфонията изпълняваше концерта на един мост на няколко преки от библиотеката, фургоните-паркирани отстрани. Франсоа чу първите ноти, какофония от музиканти, които упражняват частите си и настройват инструментите си. Огъст намръщен свиреше само два тона отново и отново. Шарли заучаваше партитурата. По-рано няколко души от града бяха пренесли пейки от кметството надолу по хълма; сега бяха разположени в редици с лице към залива. Повечето бяха заети, възрастните заприказвани помежду си или загледани в музикантите, а децата — запленени от инструментите.
— На задния ред има място — каза Кирстен и Франсоа я последва.
— Каква е програмата тази вечер?
— Симфония на Бетовен. Не съм сигурна коя.
По някакъв невидим сигнал музикантите спряха репетицията, настройките и разговорите помежду си, заеха местата си с гръб към водата и утихнаха. Публиката притихна. Диригентката пристъпи напред в тишината, усмихна се на публиката и се поклони, обърна се безмълвно към музикантите и залива. Горе се рееше чайка. Диригентката вдигна палката.