Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (39)

39.

Две седмици преди края на пътническите полети, Миранда летя от Ню Йорк за Торонто. Беше в края на октомври и не се беше връщала в Канада от няколко месеца. Винаги харесваше кацането в този град, гъсто населените кули на брега, как безкраен океан предградия се влива към една точка на върха на Си Ен Тауър. Самата кула й се струваше грозна отблизо, но неочаквано прекрасна, когато я гледаше през прозореца на самолета. И както винаги — усещането, че Торонто съществува на слоеве: градът, който я стресна с безбрежието си, когато на седемнайсет пристигна от Делано, все още съществуваше, но географски заемаше същото място като един град, който сега й се струваше много по-малък, разреден от годините, през които се беше местила между Лондон, Ню Йорк и пристанищните градове на Азия. Самолетът кацна в предградията. Тя премина през паспортната проверка без проблеми — канадският митничар се помъчи да намери някое ъгълче по страниците на паспорта, на което да няма печат — качи се в чакащата я кола, стигна до седалището на „Нептюн Лоджистикс“ в Торонто, пожела приятен ден на шофьора и му подаде двайсет долара от задната седалка.

— Благодаря — каза той с изненада. — Искате ли ресто?

— Не, благодаря.

Даваше големи бакшиши, откакто имаше пари. Тези малки компенсации за това какъв късмет бе извадила. Дотъркаля куфарчето с ръчен багаж във фоайето, премина през охраната и се качи на осемнайсетия етаж.

Тук навсякъде виждаше свои призраци. Двайсет и три годишна Миранда с объркани дрехи и щръкнала коса, мие си ръцете и нервно се гледа в огледалото в дамската тоалетна; двайсет и седем годишна наскоро разведена Миранда върви прегърбена през фоайето със слънчеви очила, иска да изчезне, разплакана, защото сутринта се е видяла в клюкарско списание и заглавието бе мъчително: АРТЪР ТАЙНО ЗВЪНИ НА МИРАНДА? (Отговор: не.) Тези нейни предишни версии сега бяха толкова далечни, че да си ги спомня беше като да си спомня стари хора, познати, млади жени, които е познавала преди цял един живот и много им съчувстваше, „За нищо не съжалявам“, каза на отражението си в огледалото в дамската тоалетна, и повярва. Този ден отиде на поредица от заседания, а в късния следобед друга кола я закара до хотел. Имаше да убие още един-два часа, преди отново да се види с Артър.

 

 

Беше й се обадил в нюйоркския офис през август. „Ще приемете ли обаждане от Артър Смит-Джоунс?“, беше попитала асистентката й и Миранда за миг беше застинала. Името беше от една тяхна си шега, която с Артър си бяха повтаряли по времето, когато се ожениха. След толкова години вече не помнеше защо името Смит-Джоунс е било смешно, но знаеше, че е той.

— Благодаря, Летиша, ще го приема. — Щракване. — Здравей, Артър.

— Миранда?

Звучеше несигурен. Тя се зачуди дали гласът й се е променил. Беше използвала най-самоуверения си глас, онзи за големи заседания.

— Артър. Много време мина. — Миг тишина в слушалката. — Ало?

— Баща ми почина.

Тя се завъртя на стола си да погледне Сентръл Парк. През август в парка имаше нещо субтропическо, което я омайваше, усещане за тежест и приятна умора в пищната зеленина.

— Моите съболезнования, Артър. Харесвах баща ти.

Мислеше си за една вечер на остров Делано, през първата година на брака им — единственият път, когато заедно се върнаха в Канада за Коледа, бащата на Артър говори много оживено за един поет, който прочел наскоро. Споменът беше избледнял, откакто за последно го беше възстановявала, промъкват се неточности. Вече не помнеше името на поета, нито нещо друго от разговора.

— Благодаря — каза той едва чуто.

— Помниш ли как се казваше онзи поет, когото харесваше? — Миранда сама чу въпроса си. — Много отдавна. Когато отидохме за Коледа.

— Вероятно Лорка. Често говореше за Лорка.

В парка имаше човек с яркочервена тениска, във величествен контраст с всичката зеленина. Видя как тениската изчезна зад един завой.

— Цял живот караше снегорин и се занимаваше с дърворезба — каза Артър.

Миранда не беше сигурна как да отговори — знаеше какви бяха заниманията на баща му — но Артър изглежда нямаше нужда от отговор. Известно време помълчаха, Миранда загледана дали тениската пак ще се появи. Не се появи.

— Знам — каза тя. — Нали ми показа работилницата му.

— Просто си мисля, че животът ми сигурно му е изглеждал немислим.

— Животът ти сигурно е немислим за много хора. Артър, защо ми се обади? — попита тя с възможно най-мил тон.

— Защото на теб ми се прииска да звънна, когато научих.

— Но защо на мен? Не сме говорили от последното съдебно заседание за развода.

— Знаеш откъде съм — каза той и тя разбра какво имаше предвид.

Някога живеехме на остров в океана. Някога ходехме на училище с ферибота, а нощем небето сияеше при липсата на всичките светлини на града. Някога гребяхме с канута до фара, за да гледаме петроглифи и ловяхме сьомга, и ходехме през гъстите гори, но всичко това беше напълно незабележително, защото всички други, които познавахме, също правеха тези неща и тук, в този живот, който сме изградили за себе си, тук, в тези твърди и блестящи градове, нищо от онова нямаше да изглежда истинско, ако не беше ти. А освен това, досети се тя, понастоящем беше без съпруга.

 

 

Артър играеше главната роля в „Крал Лир“, вече с отворени репетиции в театър „Елгин“. Уговориха се да се срещнат там, защото Артър се развеждаше с третата си съпруга Лидия и се опасяваше, че в който и ресторант да влезе, ще го връхлети ято от фотоапарати.

Папараците отдавна се бяха отегчили от неисторията за продължаващото съществуване на Миранда след Артър и бяха спрели да я преследват, но въпреки това тя отдели известно време за външния си вид, преди да излезе от хотелската стая, като се опита да изглежда колкото може по-различно от старото си аз. Приглади и защипа с фиби косата си като лъскав шлем — в холивудския си таблоиден живот имаше плетеница от къдрици — и облече любимия си костюм, тъмносив с бели кантове. Скъпи бели обувки с висок ток, каквито често носеше на съвещания, но холивудската съпруга Миранда никога не би обула.

— Приличаш на директор — каза си тя в огледалото и мисълта, която прехвръкна след тази, беше; „Изглеждаш чужда“. Тя я отблъсна.

Миранда пое в ранния здрач. Въздухът беше ясен и остър, хладен повей откъм езерото. Познатите улици. Спря за безкофеиново лате в „Старбъкс“ и се шашна от яркозелената коса на бариста.

— Много ти е хубава косата — каза тя, а баристът се усмихна.

Удоволствието да ходиш по студените улици с горещо кафе в ръка. Защо никой на Станция Единайсет нямаше зелена коса? Може би някой в Подморието. Или някой от съюзниците на Доктор Единайсет? Не, в Подморието. Когато беше на три преки от театъра, си сложи тъмни очила и плетена шапка, която покри косата й.

Пред театъра имаше пет-шест души, фотоапарати с вариообективи на каишки около вратовете им. Пушеха цигари и си цъкаха на телефоните. Миранда усети как я обхваща мъртвешки покой. Смяташе се за човек, който не мрази никого, но какво изпитваше към тези, ако не омраза? Опита се да премине възможно най-ненатрапчиво, но да носи слънчеви очила след залез беше тактическа грешка.

— Това не е ли Миранда Каръл? — попита един от тях.

Паразит нещастен. Продължи с наведена глава сред експлозия от светкавици и се пъхна през служебния вход.

 

 

Гримьорната на Артър беше по-скоро апартамент. Асистентка, чието име веднага забрави, я въведе в дневната, където имаше два фотьойла, обърнати един към друг, а между тях — стъклена масичка. През отворените врати зърна баня и гримьорна със закачалка с костюми — видя кадифено наметало — и едно огледало, оградено с лампи.

От тази втора стая се появи Артър.

Не беше стар, но годините му личаха. Стори й се, че разочарование беше обзело лицето му, а в очите му имаше нещо измъчено, което не помнеше да е виждала преди.

— Миранда — каза той. — Колко време мина?

Това й се стори глупав въпрос. Осъзна, че досега смяташе, че всеки помни датата на развода си, както помни и датата на сватбата.

— Единайсет години — каза тя.

— Заповядай, седни. Да ти предложа нещо?

— Имаш ли чай?

— Имам чай.

— Предположих. — Миранда си свали палтото и шапката и седна на един от фотьойлите, който беше точно толкова неудобен, колкото и изглеждаше, докато Артър се зае с една електрическа каничка на плота. Ето ни, помисли си тя. — Как вървят отворените репетиции?

— Добре — каза той. — Дори повече от добре. Чудно. Отдавна не бях играл Шекспир, но работих с треньор. Макар че „треньор“ май не е точната дума. Експерт по Шекспир.

Върна се при фотьойлите и седна срещу нея. Тя видя как очите му прескочиха по костюма й, лъскавите й обувки и осъзна, че извършваше същите примирения като нея, настройваше мисловния образ на отдавнашен партньор, за да съвпада с променения човек, седнал отсреща.

— Експерт по Шекспир?

— Шекспировед. От Университета в Торонто. Много ми харесва да работя с него.

— Сигурно е много интересно.

— Така е. Има впечатляващ набор от познания, много ми помага, но и същевременно напълно подкрепя виждането ми за ролята.

— Подкрепя виждането ти ли? — Беше усвоил нов изказ. Ама разбира се, защото от последната им среща бяха минали единайсет години с приятели, познати и срещи, купони, пътувания насам-натам, снимачни площадки, две сватби и два развода, дете. Логично беше, предположи тя, вече да е различен човек. — Това си е страхотна възможност, да работиш с такъв човек. — Някога седяла ли е на по-неудобен фотьойл? Притисна нокти в пяната и едва остави вдлъбнатина. — Артър, много съжалявам за баща ти.

— Благодаря. — Погледна я и сякаш се бореше да намери точните думи. — Миранда, трябва да ти кажа нещо.

— Това не отива на хубаво.

— Не е. Виж, ще излиза една книга.

Приятелката му от детството Виктория беше публикувала писмата, които той й беше пращал. „Скъпа В.: Неавторизиран портрет на Артър Леандър“ щеше да бъде пусната в продажба след седмица и половина. Приятел, който работел в книгоиздаването, му пратил сигнална бройка.

— За мен пише ли? — попита тя.

— Опасявам се, че да. Съжалявам, Миранда.

— Кажи ми.

— Понякога те споменавах, когато й пишех. Само толкова. Искам да знаеш, че никога не съм казвал нещо неприятно за теб.

— Добре. Хубаво.

Беше ли справедливо да е толкова ядосана? Не е имало как да знае, че Виктория ще продаде писмата.

— Може да не ти се вярва — каза той, — но имам някакво чувство за дискретност. Дори е едно от нещата, с които съм известен.

— Извинявай, сериозно ли каза, че си прочут с чувството си за дискретност?

— Виж, само исках да ти кажа, че не съм писал всичко на Виктория.

— Оценявам го. — Напрегната тишина, в която Миранда силно се надяваше чайникът да засвири. — Знаеш ли защо го е направила?

— Виктория ли? Предполагам, че е заради парите. Доколкото знам, последно работеше като икономка в един курорт на западния бряг на остров Ванкувър. Сигурно е направила повече пари от тази книга, отколкото за последните десет години.

— Ще я съдиш ли?

— Това само ще й направи реклама. Агентът ми смята, че е най-добре да оставим книгата да си изживее живота. — Най-после чайникът засвири; той се изправи бързо и тя разбра, че също е чакал водата да заври. — Надявам се, че когато излезе, ще говорят за нея седмица-две, след което ще отшуми и изчезне. Зелен или лайка?

— Зелен — каза тя. — Сигурно те вбесява, че е продала писмата.

— Първоначално се ядосах, още съм ядосан, но честно казано мисля, че съм си го заслужил.

Донесе две големи чаши зелен чай на масата, където оставиха пръстени от пара по стъклото.

— Защо мислиш, че си си го заслужил?

— Държах се с Виктория като с дневник. — Той вдигна чашата си, духна по повърхността на чая и много целенасочено я върна на масата. Имаше нещо заучено в движението и Миранда остана с впечатлението, че играе сцена.

— Отначало и тя ми пишеше, много отдавна. Може би две писма и три картички, когато за пръв път й писах от Торонто. После няколко бързи бележки, с които ме уведомяваше за промени в адреса си, с някой драснат ред в началото, сещаш се: „Здрасти, извинявай, че не ти пиша повече, много съм заета, ето го новият ми адрес.“

— Значи всички онези пъти, когато съм те виждала как й пишеш — каза Миранда, — тя не ти е отговаряла?

Сама се изненада колко я натъжаваше това.

— Точно така. Използвах я за хранилище на мислите си. Мисля, че спрях да я възприемам като човешко същество, което чете писмо. — Погледна я… и тук пауза, в която Миранда все едно виждаше сценария: „Артър вдига очи. Стоп.“ Играеше ли? Не можеше да прецени. — Истината е, че май наистина забравих, че съществува.

Дали това се случваше с всички актьори, това размиване на границата между играта и живота? Човекът, играещ ролята на остаряващ актьор, отпи от чая си и в този момент, игра или не, й се стори, че е много нещастен.

— Изглежда си имал тежка година — каза тя. — Съжалявам.

— Благодаря. Не беше лесно, но все си напомням, че хората имат много по-лоши години от моята. Изгубих няколко битки, но не е същото като да изгубиш войната.

Миранда вдигна чаша.

— За войната — каза, при което той се усмихна. — Какво друго става с теб?

— Постоянно говоря за себе си. Твоят живот как е?

— Добре. Много добре. Не се оплаквам.

— В корабния бизнес ли беше?

— Да. Много ми харесва.

— Омъжена ли си?

— О, не.

— Нямаш деца?

— Мнението ми по въпроса не се е променило. Ти имаше син от Елизабет, нали?

— Тайлър. Почти на осем. В Йерусалим е, с майка си.

Точно тогава на вратата се почука и Артър се изправи. Миранда го изгледа как се отдалечава и си спомни за последната вечеря в къщата им в Лос Анджелис — Елизабет Колтън мъртво пияна на дивана, Артър се качва по стълбите към спалнята. Не беше много сигурна какво прави тук.

Човекът на вратата беше много малък.

— Здравей, Кики — каза Артър.

Посетителят беше момиченце на седем или осем години. В едната ръка държеше книжка за оцветяване, а в другата моливник. Беше много руса, от онези деца, които при подходящата светлина изглеждат все едно горят. Миранда не можеше да си представи каква роля може да има едно седем-осем годишно дете в „Крал Лир“, но навремето беше видяла достатъчно деца актьори и ги разпознаваше от пръв поглед.

— Може ли да си оцветявам тук? — попита момиченцето.

— Разбира се — каза Артър. — Заповядай. Запознай се с моята приятелка — Миранда.

— Здравейте — каза момичето без интерес.

— Здравей — каза Миранда.

Момиченцето приличаше на порцеланова кукла, помисли си тя. Приличаше на дете, което цял живот са обгрижвали и глезели. Вероятно когато порасне, щеше да стане като Летиша, асистентката на Миранда, като Тия, асистентката на Леон, спретната и без капка авантюризъм.

— Кирстен обича да ми идва на гости от време на време — каза Артър. — Говорим си за актьорско майсторство. Укротителката знае ли къде си?

В начина, по който гледаше момичето, Миранда видя колко му липсваше собственото му дете, далечният му син.

— Говореше по телефона — каза Кирстен. — Аз се измъкнах.

Седна на килима близо до вратата, отвори книжката за оцветяване на една полузавършена рисунка с принцеса, дъга, замък в далечината, жаба, отвори моливника си и зарисува червени райета по широката рокля на принцесата.

— Ти още ли рисуваш? — попита Артър Миранда. Беше осезаемо по-спокоен, след като Кирстен дойде.

Винаги. Да. Когато пътуваше, си носеше скицник в багажа, за онези случаи, когато вечер беше сама в хотелската си стая. Насоката на творбата й постепенно се промени. Години наред Доктор Единайсет беше героят на разказа, но напоследък беше започнал да я дразни, а Подморието й беше станало по-интересно. Тези хора прекарваха живота си в подводни ядрени бункери, вкопчени в надеждата, че светът, който помнеха, можеше да бъде възстановен. Подморието беше забрава. Миранда прекарваше дълги часове в скициране на подземни помещения.

— Тъкмо ми напомни. Донесох ти нещо.

Най-после беше събрала първите два броя на комиксите за Доктор Единайсет и беше отпечатала няколко бройки на собствени разноски. Извади по две копия от Доктор Единайсет, том 1, брой 1: Станция Единайсет и Доктор Единайсет, том 1, брой 2: Гонитбата от чантата си и ги подаде през масата.

— Твоята творба. — Артър се усмихна. — Красиви са. Корицата на първия беше на стената на студиото в Лос Анджелис, нали?

— Помниш.

Изображение, за което Артър веднъж беше казал, че е като откриващия кадър на някой филм: островърхите острови на Града, улици и сгради на тераси по скалите, високи мостове между тях. Далеч надолу във водния мрак — очертанията на шлюзове, водещи към Подморието, едри силуети на океанското дъно. Артър разлисти първия брой и попадна на рисунка на две страници, океан и острови, свързани с мостове, здрач, Доктор Единайсет стои на скала с померана си. Текст: Стоях загледан над пострадалия си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.

— Беше на космическа станция — каза Артър. — Бях забравил. — Прелистваше страниците. — Кучето още ли е с теб?

— Люли? Умря преди две години.

— О, съжалявам. Много са красиви — повтори той. — Благодаря ти.

— Какво е това? — попита момиченцето на килима. За момент Миранда го беше забравила.

— Едни книжки, които приятелката ми Миранда е направила — каза Артър. — После ще ти ги покажа, Кики. Ти с какво си се заела?

— С принцесата — каза Кирстен. — Матилда каза, че не може да й оцветя роклята на райета.

— Е, не бих казал, че съм съгласен с нея. Затова ли се измъкна от гримьорната си? Пак ли се караше с Матилда?

— Каза, че не трябва да е с райета.

— Според мен с тях е идеално.

— Коя е Матилда? — попита Миранда.

— Една друга актриса — каза Кирстен. — Понякога е много гадна.

— Необичайна постановка е — каза Артър. — Три момиченца на сцената в началото играят дъщерите на Лир като малки, после се връщат като халюцинации в четвърто действие. Нямат реплики, само присъстват.

— Смята се за по-добра от останалите, защото ходи в Националното балетно училище — каза Кирстен, отново на темата за Матилда.

— А ти танцуваш ли? — попита Миранда.

— Да, но не искам да съм танцьорка. Балетът е тъп.

— Кирстен ми каза, че иска да е актриса — рече Артър.

— О, много интересно.

— Да — каза Кирстен, без да поглежда. — В много неща съм била.

— Така ли? — попита Миранда. Как се говори с осемгодишно? Погледна Артър, който сви рамене. — Какво например?

— Ами неща — каза момичето, сякаш не тя повдигна темата за тях. Миранда си спомни, че никога не е харесвала деца актьори.

— Миналия месец Кирстен ходи на прослушване в Ню Йорк — каза Артър.

— Отидох със самолет. — Кирстен спря да оцветява и огледа принцесата. — Роклята не е както трябва — каза. Гласът й потрепери.

— Според мен роклята е много хубава — каза Миранда. — Чудесно си се справила.

— Тук трябва да се съглася с Миранда — каза Артър. — Райетата са добър избор.

Кирстен отгърна страницата. Празни очертания на рицар, дракон, дърво.

— Няма ли да довършиш принцесата? — попита Артър.

— Не е идеална — каза Кирстен.

Известно време седяха умълчани — Кирстен оцветява дракона, редувайки зелени и лилави люспи, Артър прелиства „Станция Единайсет“, Миранда си пие чая и се опитва да не анализира израженията му много-много.

— Често ли ти идва на гости? — попита Миранда тихо, когато той стигна последната страница.

— Почти всеки ден. Не се разбира много с другите момичета. Недоволно дете.

Известно време отпиваха от чая си, без да говорят. Драскането на моливите на момиченцето по страницата на книжката, запарените пръстени, оставени от чашите им на стъклото на масичката, приятната горещина на чая, топлотата и красотата на стаята — това бяха неща, които Миранда си спомни две седмици по-късно, в последните няколко часа, в делириума си на един плаж в Малайзия.

— Колко време ще си в Торонто? — попита Артър.

— Четири дни. В петък летя за Азия.

— Какво ще правиш там?

— Основно ще работя от токийския офис. Има вероятност догодина да се прехвърля там. Ще се срещам с местни филиали в Сингапур и Малайзия, ще посетя няколко кораба. Знаеш ли — каза тя, — че дванайсет процента от световния търговски флот са закотвени на осемдесет километра от сингапурското пристанище?

— Не знаех. — Усмихна се. — Азия. Голяма работа е животът.

 

 

Миранда вече се беше върнала в хотела, когато се сети за преспапието. Пусна чантата си на леглото и чу как изтрака при ключовете й. Беше онова стъклено преспапие с облак, което Кларк Томпсън беше донесъл на вечерята в Лос Анджелис преди единайсет години, а тя го беше взела от стаята на Артър. Искаше да му го върне.

Задържа преспапието за момент и му се наслади на светлината от лампата. Написа бележка на лист от хотела, пак си обу обувките, слезе долу до рецепцията и остави инструкции да го изпратят по куриер до театър „Елгин“.