Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (43)

43.

Първата зима на летище Севърн:

Имаше тръпка на вълнение в Ден втори, когато някой разпозна Елизабет и Тайлър и се разчу.

— Телефонът ми — чу Кларк разочарования глас на един младеж. Беше на около двайсет с коса, която му влизаше в очите. — Боже, защо не ни работят телефоните? Така ми се ще да го туитна това.

— Да — каза приятелката му тъжно. — Да пишем „Ми нищо особено, висим си с детето на Артър Леандър на края на света.“

— Абсолютно — каза младежът.

Кларк се отдръпна от тях, за да запази разсъдъка си, макар че по-късно и в по-благосклонно настроение му хрумна, че може би са били в шок.

 

 

В Ден трети всички автомати за храна на летището вече бяха опразнени, а батериите на нинтендото на Тайлър бяха свършили. Тайлър плачеше неутешимо. Момичето, на което му трябваше ефексор, вече беше болно. Абстинентна криза, каза тя. Никой на летището нямаше лекарството, което й трябваше. Група хора нахълтаха и преровиха всяка стая, офисите на администрацията, ареста на летището, чекмеджетата на всяко бюро, после излязоха навън и разбиха десетината коли, изоставени на паркинга, ровеха в жабки и багажници. Намериха някои полезни предмети при търсенето, допълнителни чифтове обувки, малко дебели дрехи и подобни, но на фармацевтичния фронт откриха само обезболяващи и антиациди, и тайнствено шишенце с хапчета, за които някой каза, че може би са за стомашна язва. Междувременно момичето лежеше разтреперано и потънало в пот на една пейка и каза, че я побивал ток по главата при всяко движение.

 

 

Обадиха се на 911 от телефона при багажните ленти, но никой не вдигна. Някои излязоха и гледаха заснежения паркинг, гледаха пътя до летището, който се губеше между дърветата, но какво ли можеше да има там навън, освен грипа?

 

 

Новинарите не казваха точно, че е краят на света, но думата апокалипсис започна да се появява.

— Всички тези хора — каза Кларк тихо на Въображаемия Робърт, но той не отговори.

 

 

Вечерта нахлуха в мексиканския ресторант и приготвиха огромна вечеря от кайма, тортиля чипс и сирене, всичкото това залято със сосове. Някои хора го посрещнаха със смесени чувства — очевидно бяха изоставени тук, всички бяха гладни, а 911 дори не работеше; от друга страна никой не иска да е крадец — но тогава един бизнесмен на име Макс каза:

— Хайде стига, успокойте се, ще го платя с картата си. Тези думи бяха посрещнати с аплодисменти. Извади със замах картата си на „Американ експрес“ от портфейла и я постави до касовия апарат, където остана недокосната през следващите деветдесет и седем дена.

 

 

В Ден четвърти храната от мексиканския ресторант свърши, както и храната от сандвичарницата в чакалня В. Тази нощ запалиха първия си огън на асфалта, горяха вестници и списания от павилиона и една дървена пейка от чакалня А. Някой беше преровил салона на „Скаймайлс“. Напиха се с шампанско и ядоха портокали и сладки. Някой предположи, че може би преминаващ самолет или хеликоптер ще види огъня и ще кацне да ги спаси, но нито една светлина не премина по безоблачното небе.

По-късно осъзнаването, че онова вероятно е бил последният му портокал. „Този безпортокален свят!“, каза си Кларк, а може би го каза на Въображаемия Робърт и така се засмя, че привлече загрижени погледи от останалите. Онази първа година всички бяха малко луди.

 

 

В Ден пети разбиха магазина за сувенири, защото някои хора нямаха чисти дрехи, а след това във всеки един момент половината население беше облечено в яркочервени или сини тениски с „Красив северен Мичиган“. Перяха дрехите си в мивките и накъдето и да се обърнеше, Кларк все виждаше цветно пране, простряно на облегалките на пейките. Ефектът беше странно развеселяващ, като въжета с цветни знамена.

 

 

Сладките от сувенирния магазин на чакалня Б свършиха в Ден шести. Националната гвардия още не беше дошла.

 

 

В Ден седми каналите започнаха един по един да угасват от ефира.

— За да могат служителите ни да бъдат със семействата си — каза един говорител по Си Ен Ен, пепеляв на цвят и оцъклен след четирийсет и осем часа без сън, — временно преустановяваме предаването на сигнал.

— Лека нощ — каза по-късно Ен Би Си, — и успех.

Си Би Ес превключи без коментар на повторения на „Америка търси талант“. Това беше в пет сутринта и всички, които бяха будни, гледаха с часове — беше приятно за малко да си отдъхнеш от края на света — а после в ранния следобед светлините угаснаха. Почти веднага светнаха отново, но според един пилот това означавало, че мрежата вече не работи и летището е превключило на генераторите. По това време всичките работници, които знаеха как работят тези генератори, си бяха тръгнали. Хората си отиваха един по един от Ден трети.

— От чакането е — чу Кларк една жена да казва, — не мога да го понеса това чакане, все нещо трябва да направя, ако ще да е само да ида до първия град да видя какво става…

 

 

Един агент на „Транспортна безопасност“ беше останал — само един, Тайрон — и знаеше как се ловува. Ден осми: никой нов не беше дошъл на летището и никой, който беше тръгнал, не се беше върнал, не бяха кацали нито самолети, нито хеликоптери, хората бяха гладни и се опитваха да не мислят за всичките апокалиптични филми, които бяха гледали през годините. Тайрон тръгна сред дърветата с една бивша паркова рейнджърка и два пистолета на „Транспортна безопасност“ и след известно време се върнаха с елен. Опънаха го между метални столове върху огъня и по залез всички ядоха печено еленско и допиха последното шампанско, докато момичето, което търсеше ефексор, се измъкна през един вход от другата страна на летището и се изгуби сред дърветата. Една група се опита да я намери, но не можа.

 

 

Момичето, което търсеше ефексор, беше оставило куфара и всичките си вещи, включително шофьорската си книжка. На снимката изглеждаше сънена — малко по-млада своя версия с по-дълга коса. Казваше се Лили Патерсън. Беше на осемнайсет. Никой не знаеше какво да прави с шофьорската й книжка. Накрая някой я остави на тезгяха на мексиканския ресторант до кредитната карта на Макс.

 

 

Тайлър прекарваше дните си свит във фотьойл в салона на „Скаймайлс“, четеше и препрочиташе комиксите си. Елизабет седеше наблизо със затворени очи, устните й се движеха постоянно, бързо, в някаква повтаряща се молитва.

 

 

На телевизорите имаше неми тестови графики.

 

 

На Дванайсетия ден светлините на летището угаснаха. Но тоалетните все още работеха, ако излееш вода в чиниите, затова събраха пластмасови панери от пропускателните пунктове, пълнеха ги със сняг и ги носеха в тоалетните да се стопят. Кларк никога не се беше замислял за архитектурата на летищата, но беше благодарен, че толкова голяма част от точно това летище беше стъклена. Живееха на слънчева светлина и си лягаха по залез.

 

 

Сред заседналите имаше трима пилоти. На петнайсетия ден на летището един от тях обяви, че е решил да вземе един от самолетите и да иде до Лос Анджелис. Снегът се беше разтопил, затова смяташе, че може и да мине без обезледяващи машини. Хората му напомниха, че Лос Анджелис изглеждаше доста зле по новините.

— Да, ама по новините всичко изглеждаше зле — каза пилотът. Семейството му беше в Лос Анджелис. Не искаше да приеме варианта никога повече да не ги види. — Ако някой иска да дойде, има безплатен билет до Лос Анджелис.

Дори само това изглеждаше като доказателство, че светът свършва, защото в тази ера хората биваха таксувани допълнително за чекирани чанти, за качване достатъчно рано, за да си натъпчат багажите в багажниците, преди да се запълнят, за привилегията да седят до изходите, където има по-голям шанс да оцелеят и за още пет сантиметра място за краката. Пътниците си размениха погледи.

— Самолетът е зареден — каза пилотът. — Летях от Бостън до Сан Диего, когато ни пренасочиха, та даже няма да е целият маршрут. — Кларк се замисли, че ако цялото население на летището отидеше с него, в самолета пак щяха да останат празни места. — Ще ви дам един ден да си помислите, но утре излитам преди температурите пак да са паднали.

Нямаше никакви гаранции, естествено. Откакто телевизиите угаснаха, нямаше новини от външния свят; имаше свиващи сърцето моменти, в които изглеждаше възможно — не вероятно! Но възможно! — те седемдесет и деветимата тук, на това летище, да са последните живи хора на земята. От това, което знаеха, летището на Лос Анджелис вече можеше и да е купчина димящи отломки. Вършеха се мъчителни пресмятания. Почти всички, които живееха на запад от Скалистите планини, тръгнаха с пилота. Повечето от хората, които живееха в Азия, също решиха да се качат на самолета, като между тях и близките им пак оставаше цял океан, но поне щяха да са три хиляди километра по-близо до домовете си.

По пладне на следващия ден пътниците се качиха на самолета по една стълба на колела, която намериха в един хангар, а на перона се събра тълпа, която да гледа заминаващия самолет. Звукът на двигателите беше стряскащ след тези дни на тишина. Имаше дълъг период, в който не се случи нищо друго, освен ръмженето на двигателите, преди самолетът да се измъкне от редицата на останалите с поредица от внимателни остри завои — остави празнина между тези на Катай Пасифик и Луфтханза — и с бавна дъга излезе на пистата. Някой — невъзможно да се види кой от това разстояние — махаше на един от прозорците. Няколко души помахаха в отговор. Самолетът тръгна по пистата, набра скорост, колелата се отлепиха от земята и гледащите затаиха дъх за момента на изкачване, но машината не се поколеба, издигна се, вместо да падне, и докато се отдалечаваше в ясното синьо небе, Кларк осъзна, че по лицето му имаше сълзи. Защо през този живот на често пътуване така и не беше признал красотата на летенето? Невероятността му. Звукът на двигателите затихна, самолетът се отдалечи в синевата, после тишината го погълна и той се превърна в една далечна-далечна точка в небето. Кларк го гледаше, докато изчезна напълно.

 

 

Онази нощ не си говореха много около огъня. Сега бяха петдесет и петима — онези, които бяха решили да не ходят в Лос Анджелис. Еленското беше прекалено жилаво. Всички дъвчеха тихо. Тайлър, който май почти никога не говореше, стоеше близо до Елизабет, загледан в пламъците.

Кларк си погледна часовника. Самолетът беше тръгнал преди пет часа. Наближаваше западния край на континента или е бил принуден да кацне на неосветена писта някъде преди Калифорния, или е паднал с пламъци в някоя тъмна местност. Щеше да кацне в Лос Анджелис и пътниците щяха да излязат в един различен свят, или щеше да кацне и да го превземе някоя тълпа, или щеше да се разбие на писта, задръстена с други самолети. Пътниците или щяха да намерят семействата си, или нямаше. Дали в Лос Анджелис още имаше ток? Всички онези слънчеви панели на южната светлина. Всичките му спомени от онзи град. Миранда на вечерята, пуши отвън, докато съпругът й флиртува със следващата си жена. Артър се припича край басейна, а бременната Елизабет дреме до него.

— Нямам търпение нещата да се нормализират — каза тя сега, разтреперана на светлината от огъня, а Кларк не можа да измисли какво да отговори.

 

 

След излитането на полета за Лос Анджелис останаха двама пилоти, Стивън и Рой. Рой заяви намерението си да лети в деня след полета за Лос Анджелис.

— Само разузнаване — каза той. — Мисля да летя до Маркет, имам един приятел там, ще се огледам, ще се опитам да науча повече какво става, може би ще събера някакви провизии и пак ще дойда.

На сутринта тръгна сам с малък самолет. Не се върна.

 

 

— Няма никаква логика — настояваше Елизабет. — Какво, да си мислим, че е дошъл краят на цивилизацията?

— Ами — обади се Кларк, — тя винаги е била малко крехка, не мислиш ли?

Седяха заедно в салона на „Скаймайлс“, където Елизабет и Тайлър си бяха направили лагер.

— Не знам. — Елизабет говореше бавно, загледана към перона. — От години посещавам курсове за история на изкуството между проектите си. А историята на изкуството винаги е тясно свързана с историята и на останалото — виждаш катастрофа след катастрофа, ужасни неща, всички онези моменти, в които хората сигурно са си мислели, че това е краят на света, но всички такива случаи до един са били временни. Всичко винаги отминава.

Кларк мълчеше. Не мислеше, че ще отмине.

Елизабет започна да му разказва за една книга, която чела навремето, преди години, когато била заседнала на едно летище — не чак като сега, разбира се — която всъщност била за вампири; обикновено не четяла такива, но имало сюжет, за който си мислела сега. Била постапокалиптична, така че естествено при четенето предполагаш, че светът е загинал, целият свят, но после ти става ясно чрез един остроумно вмъкнат поглед в бъдещето, че всъщност не цялата цивилизация е изгубена, а само Северна Америка, която била поставена под карантина, за да не се разпространи вампиризмът.

— Не мисля, че това е карантина — каза Кларк. — Мисля, че наистина отвън няма нищо или поне няма нищо добро.

В интерес на истината имаше няколко стабилни довода срещу теорията за карантината, например че пандемията беше започнала в Европа, последните репортажи показваха хаос и безпорядък на всеки континент без Антарктида, пък и как изобщо някой би изолирал Северна Америка, като се имат предвид самолетите и фактът, че все пак Южна Америка е малко или много свързана с нея?

Но Елизабет беше непоклатимо уверена.

— За всичко си има причина — каза тя. — Това ще отмине. Всичко отминава.

Кларк не можа да се насили да спори с нея.

 

 

Кларк гледаше да се бръсне през три дни. В мъжките тоалетни нямаше прозорци, осветяваше ги все по-намаляващият запас от ароматни свещи от магазина за сувенири, а водата трябваше да се топли на огъня отвън, но за Кларк усилието си струваше. Някои мъже на летището вече изобщо не се бръснеха и това им придаваше див и откровено груб вид. Кларк не харесваше цялостното състояние на небръснатост, отчасти по естетически причини, отчасти защото вярваше в теорията на счупените прозорци за контрол на градската престъпност — как видимите отклонения могат да проправят пътя за по-сериозни престъпления. В ден двайсет и седми раздели косата си на прав път по средата и обръсна лявата страна.

— С тази прическа ходех, когато бях между седемнайсет и деветнайсет години — каза той на Долорес, когато тя учудено повдигна вежда.

Долорес пътуваше по бизнес, неомъжена, без роднини, което значеше, че е една от по-малко лудите хора на летището. С Кларк си имаха споразумение: тя обеща да му каже, ако той започне да дава признаци, че е полудял, и обратното. Но не й каза, че след толкова години корпоративно благоприличие, прическата го караше отново да се чувства като себе си.

 

 

Запазването на здравия разум изискваше някои настройки, свързани с паметта и зрението. Имаше неща, за които Кларк се научи да не мисли. Например за всички, които познаваше извън летището. А тук на летището, за Еър Градия 452, тих в далечината при оградата, по негласно споразумение — необсъждан. Кларк се опитваше да не го гледа и понякога почти успяваше да се убеди, че е празен като всички останали самолети отвън. Не мисли за това неописуемо решение — да оставиш самолета запечатан, вместо да изложиш пълно летище на смъртоносна зараза. Не мисли какво е трябвало да се направи, за да се приложи това решение. Не мисли за онези последни няколко часа на борда.

 

 

След заминаването на Рой през няколко дена валеше сняг, но Елизабет държеше пистата да е чиста по всяко време.

Започваше да се вглежда по един ужасен начин, който плашеше всички, така че отначало сама излизаше час по час да рине снега на Писта Седем, но после няколко души отидоха при нея, защото известността още имаше някаква стойност и ето я нея там, съвсем сама навън, прелестна и необвързана — а и защо не? Физическият труд навън беше за предпочитане пред това да обикаляш все същите омразно непроменящи се чакални или да седиш и да мислиш за всички любими хора, които никога повече няма да видиш, или измамното чувство, че чуваш гласове от самолета на Еър Градия. Накрая девет-десет души поддържаха пистата, малко ядро, което от време на време привличаше доброволци от периферията. Ама наистина, защо не? Дори и теорията за карантината на Елизабет да беше прекалено прекрасна, за да е истина, беше приятно да си представиш, че някъде нещата продължават като преди, незасегнати от вируса, децата ходят на училище и на рождени дни, а възрастните всеки ден отиват на работа, срещат се на коктейли някъде навън, всички говорят колко е жалко, че са изгубили Северна Америка, но после разговорът се насочва към спорт, политика, времето, а и оставаше армията с нейните тайни, с подземните убежища, запасите от гориво, лекарства, храна.

— Ще им трябва чиста писта, на която да кацнат, когато дойдат да ни вземат — каза Елизабет. — Ще дойдат да ни вземат. Нали знаеш?

— Възможно е — каза Кларк, опитвайки се да е мил.

— Ако някой щеше да ни взима — каза Долорес, — вече да е дошъл.

 

 

Все пак видяха някакъв летателен апарат след срива, само веднъж. В Ден шейсет и пети един хеликоптер прекоси небето в далечината — слаба-слаба вибрация от звук, движеща се бързо от север на юг — и стояха загледани натам доста време, след като премина. За известен период стояха на пост по двама с ярко оцветени тениски, с които да привлекат вниманието през деня и палеха сигнален огън през цялата нощ, но нищо не прекосяваше небето, освен птици и падащи звезди.

 

 

Нощното небе беше по-ярко, отколкото преди. В най-ясните нощи звездите бяха облак светлина по небесната шир, разточително многобройни. Когато Кларк за пръв път забеляза това, се зачуди дали не му се привижда. Предполагаше, че има в себе си дълбоки запаси от неописуеми травми, които във всеки момент могат да разцъфнат в лудост, както костният рак на баба му беше разцъфтял в тъмно петно на рентгена през последните й месеци. Но след две седмици реши, че това със звездите беше прекалено постоянно, за да е халюцинация — и прекалено необикновено, как самолетите хвърляха сенки, дори когато луната беше само тънък сърп — затова пое риска да го спомене на Долорес.

— Не си въобразяваш — каза Долорес.

Беше започнал да я приема като най-близък приятел. Бяха прекарали един приятно задружен ден в чистене вътре, а сега помагаха за наклаждането на огъня с клони, които някой беше довлякъл от гората. Тя му обясни. Един от великите научни въпроси от времето на Галилео бил дали Млечният път е съставен от отделни звезди. Един невъобразим въпрос в ерата на електричеството, но по галилеево време небето било обляно от светлина, беше обляно и сега. Ерата на светлинното замърсяване беше свършила. Увеличаващата се яркост означаваше, че електрическата мрежа се разпада и мрак се разстилаше по земята. Бях тук, когато настъпи краят на електричеството. При тази мисъл го побиха тръпки.

— Някой ден лампите пак ще светнат — продължаваше да настоява Елизабет, — и тогава най-после ще се приберем. — Но имаше ли някакъв смисъл да се вярва в това?

Жителите на летището бяха започнали да се събират край огъня всяка вечер, негласна традиция, която Кларк мразеше и обичаше. Обичаше разговорите, моментите на приповдигнатост или дори само тишината; да не бъде сам. Но понякога малкият кръг от хора и светлина изглежда само подчертаваше празнотата на континента, самотата тук, трептяща свещ в необятна тъма.

 

 

Чудно е колко бързо положението да живееш с куфарче ръчен багаж на пейка до изход за заминаващи започва да изглежда нормално.

 

 

Тайлър носеше един пуловер на Елизабет, който му стигаше до коленете, а все по-изцапаните ръкави бяха навити. Обикновено странеше от другите, четеше комиксите си или Новия Завет, даден му от Елизабет.

 

 

Разменяха си езици. В Ден осемдесети вече повечето хора, които бяха пристигнали без английски, го учеха в неофициални групи, а англоговорящите изучаваха един или повече езици, донесени тук от Луфтханза, Сингапур Еърлайнс, Катай Пасифик и Ер Франс. Кларк учеше френски от Анет, която беше стюардеса на Луфтханза. Той си шепнеше различни изрази, докато вършеше задачи от ежедневието — носеше вода и переше дрехи в мивката, учеше се как се дере елен, как се пали огън, чистеше.

Je m’appelle Clark. J’habite dans l’aeroport. Tu me manques. Tu me manques. Tu me manques.^[1]

 

 

Изнасилване в нощта на Ден осемдесет и пети, летището пробудено от женски писък след полунощ. Вързаха мъжа до изгрев, после го пропъдиха в гората с дуло в гърба, казаха му, че ако се върне, ще го застрелят.

— Сам ще умра — каза той през сълзи и всички смятаха така, но какво можеха да направят.

 

 

— Защо никой не идва? — попита Долорес. — Това се чудя. Не да ни спасяват. Просто случайни хора.

Летището не беше особено отдалечено. Севърн беше на не повече от трийсет километра. Никой не идваше, но от друга страна, кой е останал? В първоначалните доклади се говореше за 99% смъртност.

— А трябва да вземем предвид и срива на обществото — каза Гарет. — Може никой да не е останал. — Той беше бизнесмен от източния бряг на Канада. Носеше все същия костюм, откакто полетът му кацна, само че сега го комбинираше с тениска „Красив северен Мичиган“ от сувенирния магазин. Очите му светеха по начин, който Кларк намираше за смущаващ. — Насилието, може би холера и тиф, всички инфекции, които се лекуваха с антибиотици навремето, когато можеше да си набавиш антибиотици; отделно неща като ужилвания от пчели, астма… Някой да има цигара?

— Голям си шегобиец — каза Анет.

Никотиновите лепенки й бяха свършили в Ден четвърти. През един особено тежък период преди две-три седмици, се беше опитала да пуши канела от щанда за кафе.

— Значи не? И диабет — каза Гарет и явно забрави цигарата. — СПИН. Високо кръвно. Видове рак, податливи на химиотерапия, когато имаше химиотерапия.

— Вече няма — каза Анет. — И аз си го мислех.

— За всичко си има причина — каза Тайлър.

Кларк не го беше видял да идва. Напоследък момчето се скиташе из летището и някак си се придвижваше толкова тихо, че все едно се материализираше от нищото. Толкова рядко говореше, че беше лесно да забравиш, че е тук.

— Така каза мама — добави той, когато всички го погледнаха.

— Да, защото Елизабет е шибана лунатичка — каза Гарет.

Кларк беше забелязал, че има проблем с меренето на приказките.

— Е, пред детето ли? — Анет сучеше шалчето си на Луфтханза между пръстите. — Говориш за майка му. Тайлър, не го слушай.

Тайлър само гледаше Гарет.

— Извинявай — каза Гарет. — Не биваше да го казвам.

Тайлър даже не мигна.

— Знаете ли какво — каза Кларк, — мисля, че няма да е лошо да изпратим разузнавателен екип.

 

 

Разузнавачите тръгнаха по изгрев в Ден сто: Тайрон, Долорес и Алън, един учител от Чикаго. Имаше известен спор дали разузнавателният екип все пак е добра идея. Успяваха да убият достатъчно елени, за да преживяват и имаха каквото им беше нужно, поне минимума — с изключение на сапун и батерии, които им бяха свършили — а какво можеха да намерят, освен пандемията? Въпреки това групата тръгна, въоръжена с пистолета на Тайрон и няколко пътни карти.

 

 

Тишината на Ден сто. Очакване разузнавателният екип да се върне с провизии, или да се върне с грипа, или да се върне, следван от побъркани оцелели, които искат да убият всички, или изобщо да не се върне. Предната нощ бе валял сняг и светът беше притихнал. Бял сняг, тъмни дървета, сиво небе; емблемите на авиолиниите по опашките на приземените самолети — единствените цветни петна в пейзажа.

Кларк се разходи до салона на „Скаймайлс“. Напоследък го избягваше, защото избягваше Елизабет, но беше тихо кътче от летището, а и му харесваха фотьойлите с изглед към перона. Стоеше загледан в редицата самолети и за първи път от известно време насам, усети, че си мисли за приятеля си Робърт. Той беше уредник… вече не е? Да, Робърт вероятно съществуваше в минало време, заедно с почти всички останали, гледай да не мислиш за това… и когато Кларк се обърна с гръб към перона, погледът му се спря на стъклена витрина, в която някога бе имало сандвичи.

Ако Робърт беше тук — боже, де да беше — ако Робърт беше тук, вероятно щеше да напълни лавиците с артефакти и да започне импровизиран музей. Кларк постави безполезния си айфон на най-горното рафтче. Какво друго? Макс беше тръгнал с последния полет за Лос Анджелис, но кредитната му карта още събираше прах на тезгяха на мексиканския ресторант в чакалня Б. До картата — шофьорската книжка на Лили Патерсън. Кларк занесе тези артефакти в салона и ги остави един до друг под стъклото. Там изглеждаха несъществени, затова добави лаптопа си и това беше началото на Музея на цивилизацията. Не спомена на никого, но когато след няколко часа се върна, някой беше добавил още един айфон, чифт червени обувки с дванайсетсантиметрови токчета и един снежен глобус.

Кларк обичаше красиви предмети, а в настоящото му душевно състояние всички предмети бяха красиви. Стоеше пред витрината и усещаше как се разчувства от всеки предмет в нея, от човешката предприемчивост, нужна за всеки един. Погледни снежния глобус. Помисли си за ума, който е изобретил тези мънички бури, за работника в завода, който е превърнал листове пластмаса в бели люспици сняг, за ръката, разчертала плана за миниатюрния Севърн, с камбанарията и кметството, за работника, гледал как глобусът минава покрай него на поточната линия някъде в Китай. Помисли си за белите ръкавици и ръцете на жената, която е пъхала снежните глобуси в кутийки, които да се съберат в по-големи кутии, сандъци, контейнери. Помисли си за вечерните игри на карти под палубата на кораба, който е пренасял контейнерите през океана, ръка гаси фас в преливащ пепелник, мъгла от син дим на слаба светлина, ритмите на пет-шест езика, обединени от общи сквернословия, мечтите на моряците за земя и жени, тези мъже, за които океанът беше сивеещ хоризонт, който да бъде прекосен с кораби колкото легнали небостъргачи. Помисли за подписа на митническата декларация, когато корабът акостира, подпис, различен от всички останали по земята, чашата кафе в ръката на шофьора, доставящ кутиите в разпределителния център, тайните надежди на куриера на UPS, превозващ кутийките със снежни глобуси от там до летище Севърн. Кларк разклати глобуса и го вдигна на светлината. Когато погледна през него, самолетите бяха изкривени и обхванати от снежен вихър.

 

 

Разузнавателният екип се върна на следващия ден, изморен и премръзнал, с три стоманени колички от един ресторант, отрупани с провизии. Открили един неразграбен „Чилис бар и грил“ и цяла нощ зъзнали по сепаретата. Бяха донесли тоалетна хартия, сос табаско, салфетки, сол и пипер, огромни консерви домати, порцеланови чинии и торби ориз, литри розов сапун за ръце.

Казаха, че малко по-надолу по пътя, колкото да не се вижда от тук, имало блокада и знак, предупреждаващ за карантина. Никой не е дошъл на летището, защото според табелата тук имало грип, болни пътници, не преминавай. Оттатък блокадата — изоставени коли докъдето поглед стига, някои с трупове в тях. Натъкнали се на един хотел близо до летището и обсъдили дали да влязат за чаршафи и кърпи, но така миришело, че знаели какво чака в тъмното фоайе и се отказали. После ресторанти за бързо хранене по-нататък по пътя. Не видели други хора.

— Как беше навън? — попита Кларк.

— Беше тихо — каза Долорес.

Каза, че се изненадала от чувствата, които я залели на връщане, когато групата с мъка минала през блокадата с количките с провизии, салфетките, тракащите бутилки табаско, нагоре по пътя за летището; после видели самото летище между дърветата. Вкъщи сме, помислила си тя и се почувствала страшно облекчена.

Ден по-късно дойде първият непознат. Бяха започнали да поставят стражи със свирки, за да предупреждават, ако идват непознати. Всички бяха гледали постапокалиптичните филми с опасни оцелели единаци, които се бият за последните огризки. Макар че като се замисли, Анет каза, че постапокалиптичните филми, които тя била гледала, все включвали зомбита.

— Само казвам, че можеше и да е много по-зле — рече тя.

Но първият човек, който дойде пеш под ниското сиво небе, изглеждаше повече зашеметен, отколкото опасен. Беше мръсен, на неопределена възраст, облечен в няколко ката дрехи и не се беше бръснал от дълго време. Появи се на пътя с пистолет в ръка, но спря и го пусна на асфалта, когато Тайрон му извика да го остави. Вдигна ръце над главата си и заоглежда хората, които се събираха около него. Всички имаха въпроси. Изглежда се мъчеше да говори. Устните му се движеха тихо и трябваше няколко пъти да прочисти гърло преди да успее. Кларк разбра, че не беше говорил от много време.

— Бях в хотела — каза накрая. — Последвах стъпките ви в снега. — По лицето му се стичаха сълзи.

— Добре — каза някой, — но защо плачеш?

— Мислех, че съм единственият.