Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (48)

48.

Три дни след като Кирстен и Огъст се оказаха откъснати от Симфонията, Кирстен се събуди внезапно и със сълзи на очи зад една градинска барака в обрасъл заден двор в покрайнините на Севърн. Сънуваше, че върви по пътя с Огъст, но се обръща, него го няма и разбира, че е мъртъв. Вика го, тича по пътя, но никъде го няма. Когато се събуди, той я гледаше, ръката му върху нейната.

— Тук съм — каза й. Сигурно беше изрекла името му на глас.

— Нищо ми няма. Просто сън.

— И аз сънувах лоши сънища. — В другата си ръка държеше сребърния космически кораб „Ентърпрайз“.

Беше рано, преди разсъмване. Небето изсветляваше, но нощта се държеше долу в сенките; сива светлина, неподвижни капки роса по тревата.

— Дай да се измием — каза Огъст. — Днес може да срещнем хора.

Прекосиха пътя до плажа. Водата отразяваше перленото небе; първото розово на изгрева по вълничките. Изкъпаха се с малко шампоан, който Кирстен беше намерила в последната къща — остави синтетично ухание на праскови по кожата й и плаващи островчета от мехурчета по езерото — а тя изпра и изстиска роклята си, облече си я мокра. Огъст имаше ножици в куфара си. Тя го подстрига — косата му падаше в очите — а после той нея.

— Имай вяра — прошепна той. — Ще ги намерим.

Курортни хотели стърчаха по брега на езерото, повечето прозорци бяха счупени, а в парчетата се отразяваше небето.

Дърветата бяха пробили паркингите между ръждясалите коли. Кирстен и Огъст оставиха куфарите си — колелата бяха прекалено шумни по грубия асфалт — направиха вързопи от чаршафи и понесоха провизиите си на рамо. След два-три километра над едно кръстовище видяха накриво увиснал знак с бял самолет и стрелка, сочеща към центъра на града.

Някога Севърн е бил голям град. Сега имаше търговски улици със сгради от червени тухли, избуяли цветя по цветарници, тротоари, разместени от корените на кленовете. Цъфтящи лиани бяха превзели по-голямата част от пощата и се бяха разпрострели през улицата. Ходеха възможно най-тихо, с оръжие в ръка. Птиците влизаха и излизаха през счупените прозорци и кацаха на провисналите кабели.

— Огъст.

— Какво?

— Чу ли да лае куче?

Пред тях имаше обрасъл и див парк, нисък хълм встрани от пътя. Качиха се сред храстите, движеха се бързо, захвърлиха вързопите и приклекнаха ниско. Рязко движение в края на една пресечка: един елен се отдалечи със скок от брега.

— Нещо го подплаши — прошепна Огъст.

Кирстен посегна към ножа си и стисна дръжката. Пеперуда монарх изпърха покрай тях. Погледа я, докато слушаше и чакаше — крилата й бяха като ярка хартия. Тихо жужене на насекоми навсякъде около тях. Сега чу гласове и стъпки.

Мъжът, който се появи на пътя, беше толкова мръсен, че Кирстен не го разпозна веднага, а когато успя, трябваше да сподави едно ахване. Саид беше изпит. Движеше се бавно. По лицето му имаше кръв, едното му око беше затворено от оток. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани, по лицето му имаше няколкодневна брада. Двама мъже и едно момче го следваха на няколко крачки. Момчето държеше мачете. Единият мъж носеше рязана ловна пушка с дулото насочено към земята. Другият имаше лък, тетивата опъната до половината, стрелата готова, на гърба му — колчан.

Кирстен с бавни движения извади втори нож от пояса си.

— Поемам пушката — прошепна Огъст. — Погрижи се за лъка.

Пръстите му се свиха около камък колкото юмрука му. Изправи се и го запрати в дъга над пътя. Камъкът се заби в стената на една порутена къща и мъжете се стреснаха, обърнаха се към звука и точно тогава първата стрела на Огъст уцели стрелеца с пушката в гърба. Кирстен чу отдалечаващи се стъпки, момчето с мачетето побягна. Третият опъна лъка си и една стрела изсвистя покрай ухото й, но ножът вече беше излетял от ръката й. Той падна на колене, загледан в дръжката, стърчаща от ребрата му. Ято птици се издигна над покривите и кацна във внезапната тишина.

Огъст проклинаше шепнешком. Саид бе коленичил на пътя, обхванал глава с ръце. Кирстен изтича при него и притисна главата му към гърдите си. Той не се дръпна.

— Толкова съжалявам — прошепна тя в сплъстената му от кръв коса. — Толкова съжалявам, че те нараниха.

— Няма куче — каза Огъст. Беше стиснал зъби, лек блясък от пот по лицето му. — Къде е кучето? Чухме кучи лай.

— Пророкът е зад нас с кучето — прошепна Саид. — С него има още двама. Преди километър се разделихме, за да минем по различни пътища.

Кирстен му помогна да се изправи.

— Този с лъка още е жив — каза Огъст.

Мъжът лежеше по гръб. Очите му следваха Кирстен, но нямаше друго движение. Тя коленичи до него. Той беше в публиката, когато изпълняваха „Сън в лятна нощ“ в Света Дебора край Водата, ръкопляскаше от първия ред накрая на представлението, усмихнат, очите му влажни на свещите.

— Защо отвлякохте Саид? — попита го тя. — Къде са другите двама?

— Вие взехте нещо наше — прошепна мъжът. — Щяхме да ги разменим. — Кръвта се стичаше бързо по блузата му и капеше в гънките на врата му, събираше се на локва под него.

— Нищо не сме ви взели. Нямам представа за какво говориш. — Огъст ровеше в торбите на мъжете. — Няма патрони за пушката — каза той отвратен. — И не беше заредена.

— Момичето — каза Саид. Гласът му беше сух хрип. — Говори за момичето.

— Петата булка — прошепна стрелецът. — Беше мой дълг. Бе избрана.

— Елинор? — Огъст вдигна поглед. — Онова изплашено хлапе?

— Тя е собственост на пророка.

— Тя е на дванайсет — каза Кирстен. — За всичко ли му вярвате на пророка?

Стрелецът се усмихна.

— Вирусът беше ангелът — прошепна той. — Имената ни са записани в книгата на живота.

— Добре — каза Кирстен. — Къде са другите? — Той само я гледаше усмихнат. Тя погледна Саид. — Някъде зад нас ли са?

— Кларинетът се измъкна — каза Саид.

— Ами Дитър?

— Кирстен… — каза Саид тихо.

— Боже — каза Огъст. — Не и Дитър. Не.

— Съжалявам. — Саид скри лице в шепите си. — Не можах…

— И ето — прошепна мъжът с лъка, — има ново небе и нова земя, защото първото небе и първата земя преминаха. — Цветът се оттичаше от лицето му.

Кирстен изтръгна ножа си от гърдите му. Той се задави, кръвта се събра, тя чу гъргорене в гърлото му и очите му потъмняха. Трима, помисли си тя и се почувства изключително уморена.

— Чухме скимтене в гората — каза Саид. Ходеше бавно, куцаше. — Онази нощ на патрула. Бяхме на километър и нещо от Симфонията, щяхме да се връщаме, но чухме звук от храстите, звучеше като изгубено дете.

— Примамка — каза Огъст с безжизнен поглед.

— И като първи идиоти отидохме да проверим и докато се усетя, нещо ме натиска по лицето, някакъв парцал, напоен в нещо, някаква химическа миризма, и се събудих на полянка в гората.

— Ами Дитър? — Трудно накара думите да излязат от гърлото й.

— Той не се събуди.

— Как така?

— Точно така. Дали беше алергичен към хлороформ? Дали онова изобщо беше хлороформ или нещо много по-отровно? Хората на пророка ми дадоха вода, казаха ми, че искат момичето, че решили да вземат двама заложници и да уговорят размяна. Бяха се досетили, че сме тръгнали към Музея на цивилизацията поради посоката ни и слуховете, че Шарли и Джеръми са отишли там. И през цялото време докато ни обясняват това, гледам как Дитър спи до мен и става все по-блед, а устните му са посинели. Опитвам се да го събудя и не мога. Не можах. Бях вързан до него и само го ритах, събуди се, събуди се, обаче…

— Обаче какво?

— Обаче не се събуди — каза Саид. — Чакахме целия ден след това — аз вързан, а хората идваха и си отиваха — после късно следобед спря да диша. Гледах как стана. — Очите на Кирстен се напълниха със сълзи. — Гледах го как диша. Така беше пребледнял. Гърдите му се повдигаха и спускаха, после едно последно издишане и край. Извиках и те се опитаха да го съживят, но… нищо не помогна. Нищо. Спориха известно време, после двама от тях тръгнаха и след няколко часа се върнаха с кларинета.