Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (40)

40.

Две седмици по-късно, точно преди да свърши светът, Миранда стоеше на един плаж на малайзийския бряг, загледана към морето. След цял ден съвещания я бяха докарали обратно в хотела, където дописа един доклад и яде вечеря от румсървиса. Смяташе да си легне рано, но през прозореца на стаята си виждаше светлините на флота контейнеровози на хоризонта и бе слязла при водата, за да погледне по-отблизо.

Трите най-близки летища бяха затворили в последния час и половина, но Миранда още не го знаеше. Знаеше за грузинския грип, разбира се, но все още го смяташе за някаква мъглява здравна криза, плъзнала в Грузия и Русия. Служителите в хотела бяха инструктирани да избягват да тревожат гостите, така че когато тя мина през фоайето, никой не спомена пандемията, но все пак пътьом забеляза, че персоналът на рецепцията беше намалял. Във всеки случай беше удоволствие да избяга от гробовния хлад на хотелския климатик, да мине по добре осветената пътека за плажа, да се събуе и да постои боса на пясъка.

По-късно същата вечер щеше да й се стори тревожно, а на моменти дори и малко забавно, като си спомни колко лекомислено всички са подмятали думата „срив“, преди някой изобщо да е разбрал какво означава наистина, но във всеки случай имаше икономически срив, или поне така го наричаха всички тогава, и сега най-големият търговски флот, събиран някога, се намираше на осемдесет километра източно от сингапурското пристанище. Дванайсет от корабите бяха на „Нептюн Лоджистикс“, включително два нови съда клас „Панамакс“, на които им предстоеше да пренесат първия си товар, палубите още лъснати от южнокорейските корабостроителници; кораби, поръчани в момент, когато изглеждаше, че търсенето само ще се увеличава, построени през следващите три години, докато икономиката рухваше, ненужни сега, когато никой не харчеше никакви пари.

По-рано този следобед, в офиса на дъщерната фирма, Миранда научи, че местните рибари се страхували от корабите. Подозирали свръхестествена нотка в тези съдове, денем неподвижни грамади на хоризонта, по тъмно светнали като плаващ град. В офиса местният директор се беше изсмял на нелепите страхове на рибарите, а Миранда се беше усмихнала с всички други на масата, но нима беше толкова неуместно да се чудиш дали тези светлини може и да не са съвсем от тази земя? Знаеше, че корабите се осветяваха само за да се избегнат сблъсъци, но докато стоеше на плажа тази вечер, все още й се струваше, че има нещо другоземно в тази гледка. Когато телефонът й извибрира в ръката, беше Кларк Томпсън, най-старият приятел на Артър, който се обаждаше от Ню Йорк.

— Миранда — каза той след малко неловко начало. — Опасявам се, че се обаждам с особено лоша новина. Може би е по-добре да седнеш.

— Какво е станало?

— Миранда, снощи Артър почина от сърдечен удар. Съжалявам.

О, Артър.

Кларк затвори телефона и се облегна в стола си. Работеше във фирма, в която вратите никога не се затварят, освен ако някого ще го уволняват, и беше наясно, че вече несъмнено го обсъждат из целия офис. Драма! Какво ли се случва в кабинета на Кларк? Беше излязъл веднъж, за кафе, и всички бяха настроили лицата си в неутрални, но загрижени изражения, когато той минаваше — онази физиономия за „никой не те насилва, но ако искаш да споделиш нещо…“ — и това беше една от най-лошите сутрини в живота му, но извличаше някакво малко задоволство от това, че не казва нищо и не налива масло в клюките. Драсна черта през името на Миранда Каръл, вдигна слушалката да се обади на Елизабет Колтън, размисли и отиде на прозореца. Долу на улицата младеж свиреше на саксофон. Кларк отвори прозореца и стаята се изпълни със звука, тънките ноти на саксофона по повърхността на океанския град, гърмящ хип-хоп от минаваща кола, шофьор, налегнал клаксона на близък ъгъл. Кларк затвори очи и се опита да се концентрира върху саксофона, но асистентката му му позвъни.

— Пак е адвокатът на Артър Леандър — каза Табита. — Да му кажа ли, че сте на заседание?

— По дяволите, този човек не спи ли?

Хелър беше оставил гласовото съобщение в полунощ в Лос Анджелис, три през нощта нюйоркско време — „Спешно. Моля, обадете ми се незабавно“ — и пак Хелър беше буден и на работа, когато Кларк му се обади в шест и петнайсет сутринта в Ню Йорк, три и петнайсет в Лос Анджелис. Разбраха се, че е най-добре Кларк да се обади на роднините, защото веднъж се беше срещал с тях и така изглеждаше по-мило. Кларк беше решил да извести и бившите съпруги, дори най-скорошната, която не харесваше особено, защото му се струваше неприятно да ги остави да прочетат за това във вестника; представяше си — прекалено сантиментално, за да го изрече на глас, а и знаеше, че никой от разведените му познати не би си признал — че все нещо остава, половината от брака, някакъв спомен за почувствана любов, дори и очевидно да не е самата любов. Мислеше си, че тези хора сигурно значат нещо един за друг, дори вече да не се харесват.

Половин час по-късно Хелър му обади отново, за да попита дали е съобщил на роднините, което, разбира се, Кларк не беше направил, защото четири без петнайсет в Лос Анджелис е и четири без петнайсет на западния бряг на Канада, където живееше братът на Артър, а Кларк смяташе, че си има граници за това колко рано можеш да звъниш на някого по каквато и да е причина. Сега беше едва девет сутринта в Ню Йорк, шест на брега на Хелър, и изглеждаше неприлично, че този човек, който явно не беше спал цяла нощ, все още работеше. Кларк започваше да си представя Хелър като някакъв прилеп, някакъв злокобен нощен адвокат-вампир, който спи денем и работи по тъмно. А може би просто друсаше амфети? Мислите на Кларк се насочиха към една особено вълнуваща седмица в Торонто, осемнайсет или деветнайсетгодишен, когато с Артър бяха взели едни хапчета от един нов приятел в нощния клуб и не спаха седемдесет и два часа.

— Ще приемете ли разговора? — попита Табита.

— Добре. Свържи го, моля те.

За миг Табита не направи нищо и след седем години работа отблизо Кларк знаеше, че точно този тип мълчание означаваше: „Кажи ми какво става, знаеш, че обичам клюките“, но не го стори и я познаваше достатъчно добре, за да долови нотката на разочарование в напълно професионалното „Изчакайте, моля“, което последва.

— Кларк? Хелър е.

— Разбрах — каза Кларк. Имаше нещо противно, помисли си той, в хора, които се представят с фамилното си име, докато се обръщат към другите с личното. — Как си, Гари? Не сме се чували вече час и половина.

— Държа се, държа се. — Кларк мислено добави това в личния си списък с най-омразни баналности. — Взех, че уведомих роднините.

— Защо? Нали се разбрахме…

— Знам, че не искаше да ги будиш, но с тези неща, в такива ситуации, просто трябва да ги събудиш. Дори искаш да ги събудиш, разбираш ли? По-прилично е. Искаш семейството да разбере, преди някой да сподели нещо, снимка, видео, каквото и да е, а „Ентъртейнмънт уикли“ да се обади на роднините за коментар и така да разберат. Замисли се, все пак човекът умря на сцената.

— Да — каза Кларк. — Ясно. — Саксофонистът беше изчезнал. Сивотата на ноемврийското небе му напомняше, че беше време да навести родителите си в Лондон. — А уведоми ли Елизабет?

— Кого?

— Елизабет Колтън, втората съпруга.

— Не, ама и тя не е точно роднина, нали? Когато говорихме за уведомяване на роднините, по-скоро имах предвид само брата на Артър.

— Да, но тя е майката на единствения син на Артър.

— Да, да, разбира се. На колко е той?

— Осем или девет.

— Горкичкият. Гадна възраст за такова нещо. — Потрепване в гласа на Хелър, тъга или изтощение, и Кларк поправи образа в мислите си от увиснал от тавана адвокат-прилеп на тъжен, бледен, надрусан с кофеин човек с хронично безсъние. Дали беше срещал Хелър? Дали Хелър беше на онази ужасна вечеря в Лос Анджелис преди толкова години, точно преди Миранда и Артър да се разведат? Може би. Не можеше да си спомни. — Та виж — каза Хелър, отново съвсем делово, но с един псевдонебрежен стил на „съвсем делово“, който Кларк свързваше най-вече с Калифорния, — при разговорите ти с Артър, особено наскоро, да е споменавал нещо за жена на име Таня Джерард?

— Името не ми е познато.

— Сигурен ли си?

— Не. Защо? Коя е тя?

— Ами, между нас да си остане, изглежда Артър е имал връзка с нея. — Не беше точно наслада в гласа му. Беше важност. Това беше човек, който обича да знае неща, които другите не знаят.

— Ясно — каза Кларк, — но да си призная, не виждам как това ни…

— Е, разбира се — каза Хелър — разбира се, че не, така си е, право на личен живот и така нататък, не ни засяга, нали? Не пречат на никого, по собствено желание, големи хора и така нататък, а и аз съм изключително затворен, нямам дори фейсбук, за бога, точно толкова вярвам в това, в личния живот, нали, последният човек на земята без фейсбук. Но както и да е, тази Таня май е отговаряла за гардероба в „Крал Лир“. Само се чудех дали я е споменавал.

— Не, Гари, не, струва ми се.

— Продуцентът ми каза, че всичко е било много тайно, изглежда това момиче е правело костюмите или пък била детегледачка, нещо за децата актриси, костюми за децата актриси? Май това беше, ама пък деца актриси в „Лир“? Не мога да си представя. Ама виж, така или иначе…

Това слънцето ли беше от другия бряг на Ист Ривър? Един лъч беше пронизал облаците в далечината и падаше към Куинс. Ефектът напомняше на Кларк за маслена картина.

Мислеше си за първия път, когато беше видял Артър, в едно актьорско студио на Данфорт авеню в Торонто. Артър на осемнайсет: уверен, въпреки факта, че след първите шест месеца уроци по актьорско майсторство, за пет пари не можеше да играе, или поне така беше обявил инструкторът една вечер на по чашка в бар, обслужван само от мъже в женски дрехи, инструкторът се опитваше да сваля Кларк, Кларк се съпротивляваше само символично. А и беше красив, тогава Артър беше красив.

— И очевидно въпросът е — продължи Хелър, — дали е възнамерявал да остави нещо на това момиче в завещанието, защото миналата седмица ми прати имейл за промяна в завещанието, каза, че срещнал някого и искал да добави бенефициент и предполагам, че е говорил за нея, за това си мисля сега, за най-лошия случай, че някъде има завещание в сянка, някакъв неофициален документ, който сам е написал, защото щяхме да се виждаме чак след три-четири седмици, това се опитвам да разнищя сега…

— Да го беше видял — каза Кларк.

— Да го бях… моля?

— Още в началото, когато започваше. Виждал си таланта му, той беше очевиден, но ако го беше видял преди всичко останало, всичките таблоиди и филми, и разводи, славата, всички онези изкривяващи неща.

— Съжалявам, но май не разбирам какво се опитваш да кажеш и…

— Беше прекрасен — каза Кларк. — Навремето, още в началото. Така ме беше пленил. Нямам предвид романтично, нищо такова. Понякога просто срещаш някого. Беше толкова мил, това си спомням най-ясно. Мил с всеки, когото срещнеше. Тази негова смиреност.

— Какво…

— Гари, сега ще затворя.

Подаде глава през прозореца за крепителна глътка ноемврийски въздух, върна се на бюрото си и се обади на Елизабет Колтън. Тя отдели дълга въздишка, когато й съобщи.

— Погребението уредено ли е?

— Торонто. Вдругиден.

— Торонто? Има ли роднини там?

— Не, но явно е бил много конкретен в завещанието си. Сигурно е изпитвал някаква привързаност към града.

Докато говореше, Кларк си спомняше един разговор с Артър преди години на по чашка в един бар в Ню Йорк. Обсъждаха градовете, в които бяха живели.

— Ти си от Лондон — бе казал Артър. — Хора като теб могат да възприемат градовете като даденост. А за човек като мен, който е от малко градче… виж, мисля си за детството, за живота ми на Делано, там беше много тясно. Всички ме познаваха не защото бях специален, а защото всички се познават, а това каква клаустрофобия е, не мога да ти опиша. Исках само малко уединение. Откакто се помня, исках само да се измъкна, тогава отидох в Торонто и никой не ме познаваше. В Торонто усетих свобода.

— После се премести в Лос Анджелис и се прочу — беше казал Кларк, — и сега пак всички те познават.

— Ами да. — Артър бе насочил вниманието си към една маслина в мартинито, опитваше да я прободе с клечка за зъби. — Може да се каже, че Торонто е единственото място, където съм се чувствал свободен.

На следващата сутрин Кларк се събуди в четири и хвана такси до летището. Това бяха часовете на разминаванията на косъм, часовете на чудесата, видими само в ретроспекция през следващите дни. Грипът вече пълзеше през града, но той спря такси, в което шофьорът не беше болен и никой заразен не беше докосвал никоя повърхност преди него, и от невероятно късметлийската си кола гледаше улиците, преминаващи в мрака преди изгрева, бледата светлина на испанските бакалнички с цветята зад найлонови завеси, няколко работници от нощната смяна по тротоарите. Социалните мрежи бяха изпълнени със слухове за пристигането на грипа в Ню Йорк, но Кларк не участваше в социални мрежи и беше в неведение.

На Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ мина през терминал, в който по някаква хореография на късмета успя да избегне близостта с който и да е вече заразен — по това време точно там вече имаше няколко заразени — успя и да не докосне нито една опасна повърхност, успя даже да се качи на самолет, пълен със също толкова големи късметлии, след който от това летище щяха да излетят само още двайсет и шест самолета; през всичко това беше много недоспал след стоенето до късно да събира багаж, много изморен и зареян в мисли за Артър, в музиката на Колтрейн в слушалките си, а когато стигна изхода за самолета — и в половинчатата работа по докладите 360° — и не бе разбрал, че е на един и същи полет с Елизабет Колтън, докато не вдигна поглед и не я видя как се качва на самолета със сина си.

Беше съвпадение, но не огромно съвпадение. Онзи ден по телефона й беше казал кой полет смята да хване — седем сутринта, за да стигне в Торонто преди очакваната снежна буря да връхлети и да скове летищата — а тя беше казала, че ще се опита да се качи на същия. И сега ето я тук, в тъмен костюм, късо подстригана, но лесно разпознаваема, синът й до нея. Елизабет и Тайлър бяха в първа класа, а Кларк беше във втора. Поздравиха се, когато Кларк мина покрай мястото й и повече не си говориха, до час и половина след излитането, когато пилотът обяви, че ги отклоняват към някакъв град в Мичиган, за който Кларк никога не беше чувал, и всички слязоха объркани и дезориентирани на летище Севърн.