Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (37)

37.

ДИАЛО: Значи когато тръгнахте, просто вървяхте без да имате някаква цел?

РЕЙМОНД: Доколкото знам, да. Всъщност не си спомням нищо от онази година.

ДИАЛО: Нищо ли?

РЕЙМОНД: Абсолютно нищо.

ДИАЛО: Е, сигурно е било голям шок.

РЕЙМОНД: Разбира се, но след време спряхме в един град и оттогава си спомням всичко. Човек може да свикне с какво ли не. Мисля, че за децата дори е било по-лесно.

ДИАЛО: Децата изглеждаха ужасно травмирани.

РЕЙМОНД: По онова време, да. Всички бяха така. Но две години по-късно? Пет години? Десет? Виж, бях на осем. Девет, когато спряхме да вървим. Не си спомням годината, която прекарахме по пътя и според мен това значи, че не си спомням най-лошото. Исках да кажа друго, не ти ли се струва, че хората, на които им е най-трудно сега — в настоящата ера, както искаш я наричай, в света след грузинския грип — не ти ли се струва, че тези, които най-много страдат, са хората, които ясно помнят стария свят?

ДИАЛО: Не се бях замислял за това.

РЕЙМОНД: Искам да кажа, че колкото повече помниш, толкова повече си изгубил.

ДИАЛО: Но и ти помниш някои неща.

РЕЙМОНД: Обаче са страшно малко. Спомените ми отпреди срива сега са като сънища. Помня как гледах надолу през прозореца на самолет, сигурно е било някъде в последната година-две, и видях Ню Йорк. Ти виждал ли си го така?

ДИАЛО: Да.

РЕЙМОНД: Море от електрически светлини. Потръпвам само като си спомня. Не помня родителите си. Само впечатления. Помня горещия въздух, излизащ от решетките в пода през зимата, и машини, които свиреха музика. Помня как изглеждаха компютрите със светещи екрани. Помня как можеше да отвориш хладилник и отвътре се изливат студен въздух и светлина. Или камерите, още по-студени, с онези кубчета лед в панички. Помниш ли хладилниците?

ДИАЛО: Разбира се. От доста време не съм виждал някой да се използва за нещо друго, освен за шкаф.

РЕЙМОНД: И имаше и светлина в тях, не само студ, нали? Не си го измислям?

ДИАЛО: Имаше светлина в тях.