Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (46)

46.

Онази вечер през лятото на Петнайсета година Джийвън Чодъри пиеше вино край една река. Сега светът беше низ от селища и само селищата бяха важни, самата земя вече нямаше име, но някога това беше част от щата Вирджиния.

Джийвън беше извървял хиляда и петстотин километра. През трета година се беше натъкнал на градчето МакКинли, кръстено така от основателите си. Първоначално били осем души — търговски директори в маркетинговата компания „МакКинли Стивънсън Дейвис“, останали в изолиран фирмен курорт, когато грузинският грип плъзнал по континента. На няколко дни път от курорта открили изоставен мотел покрай занемарена отсечка от пътя, далеч от големите пътни артерии, и им се сторило достатъчно добро място да спрат. Търговският екип се настанил в стаите и останал там, отначало защото онези ранни години бяха ужасяващи и никой не искаше да живее прекалено далече от другите, а по-късно защото бяха свикнали. Сега тук имаше двайсет и седем семейства — едно мирно селище; оттатък пътя имаше река. През лятото на десета година Джийвън се беше оженил за една от основателките на селището, бившата асистент продажби Дария, и тази вечер тя седеше с него и техен приятел на брега.

— Не знам — говореше приятелят. — Има ли още смисъл да учим децата за това, което е било?

Казваше се Майкъл и някога бил шофьор на камион. В МакКинли имаше училище — десет деца, които се събираха всеки ден в най-голямата стая на мотела — и този следобед единайсетгодишната му дъщеря се прибрала вкъщи разплакана, защото учителката се изпуснала, че продължителността на живота била много по-голяма преди грузинския грип, че някога шейсетгодишните не се водели особено стари, и тя се уплашила, не разбирала, не било честно, искала да живее толкова, колкото са живеели хората преди.

— Честно казано, не съм сигурна — каза Дария. — Мисля, че бих искала детето ми да знае. Цялото онова познание, онези невероятни неща, които имахме.

— С каква цел обаче? — Майкъл пое бутилката вино от нея и кимна. — Виждаш как им се оцъклят очите, когато някой им говори за антибиотици и двигатели. За тях си е научна фантастика. И ако само ги разстройва… — Той прекъсна, за да отпие от виното.

— Може и да си прав — каза Дария. — Предполагам, че въпросът е дали знаенето на тези неща ги прави повече или по-малко щастливи.

— В случая на дъщеря ми — по-малко.

Джийвън слушаше с половин ухо. Не беше чак пиян. Само приятно спокоен след един всъщност доста отвратителен ден: сутринта техен съсед беше паднал от една стълба и Джийвън, като най-близкото нещо до лекар в радиус от сто километра, трябваше да намести счупената му ръка. Ужасна работа, пациентът — напит с муншайн^[1], но въпреки това почти обезумял от болка, стонове се процеждат покрай дървото, затиснато между зъбите му. На Джийвън му харесваше да бъде човекът, към когото се обръщат в лоши моменти, за него означаваше много, че може да помогне, но физическата болка в ерата след упойките често го разтърсваше. Сега светулки се издигаха от високата трева на брега и не му се говореше, не искаше, но беше приятно да си почине в компанията на приятеля и съпругата си; виното притъпяваше най-лошото от днешните спомени — капки пот по челото на пациента, докато Джийвън наместваше счупената кост — а същото правеше и нежната музика на реката, цикадите в дърветата, звездите над плачещите върби на отсрещния бряг. Дори след толкова много години имаше моменти, когато се смайваше от късмета си, че е намерил това място, това спокойствие, тази жена; че е доживял да види време, в което си струва да се живее. Леко стисна ръката на Дария.

— Когато днес се прибра разплакана — каза Майкъл, — взех, че се замислих, може би е време да спрем да им разказваме тези шантави истории. Може би е време да се откажем.

— Не искам да се отказвам — каза Джийвън.

— Вика ли те някой? — попита Дария.

— Надявам се, че не — каза Джийвън, но тогава и той го чу.

Върнаха се с него в мотела, където един човек беше пристигнал на кон, обхванал с ръката си жена, отпусната върху седлото.

— Простреляха жена ми — каза той и от начина, по който го каза, Джийвън разбра, че я обича.

Когато свалиха жената, тя трепереше въпреки вечерната горещина, в полусъзнание, с трепкащи клепачи. Пренесоха я в мотелската стая, която Джийвън използваше за операционна. Майкъл запали маслените лампи и стаята се изпълни с жълта светлина.

— Вие ли сте докторът? — попита мъжът, който я беше донесъл.

Изглеждаше познат, но Джийвън не можеше да се сети. Беше на четирийсет и нещо, косата му сплетена на плитки по скалпа, също като на жена му.

— Най-близкото до лекар, което имаме — каза Джийвън. — Как се казвате?

— Едуард. Ама не сте ли истински лекар?

— Преди грипа се обучавах за парамедик. Пет години чиракувах при един лекар наблизо, но той реши да се премести на юг. Научих каквото можах.

— Но не сте следвали медицина — каза Едуард с нещастен тон.

— Бих искал, но доколкото знам, университетите вече не приемат студенти.

— Извинявайте. — Едуард обърса потта от лицето си с кърпичка. — Чух, че сте добър. Не исках да ви обидя. Ама… простреляха я…

— Да видим дали ще мога да помогна.

Джийвън не беше виждал огнестрелна рана от доста време. В Петнайсета година мунициите бяха на привършване, оръжията се използваха рядко и само за лов.

— Кажете ми какво се случи — рече той, най-вече за да разсее Едуард.

— Пророкът се случи.

— Не знам кой е той. — Поне раната изглеждаше прилично чиста; дупка там, където куршумът е влязъл в корема й, няма изходна рана. Беше изгубила малко кръв. Пулсът й беше слаб, но постоянен. — Какъв пророк?

— Мислех, че легендата се носи надалеч — каза Едуард. Държеше ръката на жена си. — Обиколил е целия юг.

— През годините съм чувал за поне пет-шест пророка. Не е необичайно занимание.

Джийвън намери бутилка муншайн в долапа.

— С това ли стерилизирате инструментите?

— Стерилизирал съм иглата във вряща вода, но ще го направя още веднъж с това.

— Иглата ли? Ще я зашиете, без да извадите куршума?

— Прекалено опасно е — каза Джийвън тихо. — Вижте, кървенето почти е спряло. Ако вляза да го търся, може да изгуби много повече кръв. По-добре е да се остави.

Сипа малко муншайн в една купичка и го разтри по ръцете си, прекара игла и конец през алкохола.

— Мога ли да направя нещо? — Едуард стоеше до него.

— Вие тримата я дръжте, докато шия. Та някакъв пророк, значи?

Беше установил, че е най-добре да разсейва хората, които придружават пациентите.

— Мина този следобед — каза Едуард. — Той и последователите му, двайсетина души общо.

Джийвън си спомни къде беше виждал Едуард.

— Живеете в старата плантация, нали? Няколко пъти съм ходил там с лекаря, когато се обучавах.

— Да, точно, плантацията. Бяхме на полето и един мой приятел дотича и каза, че иде група от двайсет и двама, вървят по пътя и напяват някакъв особен химн. След малко и аз го чувам и накрая идват при нас. Група са, усмихват се, вървят скупчени заедно. Когато стигат при нас, вече не пеят и са по-малко, отколкото очаквам, по-скоро петнайсет.

Едуард замълча за момент, докато Джийвън сипваше алкохол по корема на жената. Тя изстена и тънка струйка кръв изтече от раната.

— Продължете.

— Питаме ги кои са, а водачът им се усмихва и казва; „Ние сме светлината“.

— Светлината? — Джийвън прокара иглата през кожата на жената. — Не гледайте — каза, когато Едуард преглътна. — Само я дръжте да не мърда.

— Тогава се сетих кой е. Разказите бяха стигнали и до нас, през търговци и други такива. Тези хора са безжалостни. Имат някаква луда теология, въоръжени са и взимат каквото си искат. Опитвам се да остана спокоен, всички ние го правим, защото виждам, че съседите ми също са разбрали с какво си имаме работа. Питам дали имат нужда от нещо или само се отбиват, а пророкът ми се усмихва и казва, че имат нещо, което ние искаме и биха разменили това нещо, което искаме, за оръжия и амуниции.

— Още имате патрони?

— Имахме до днес. Имаше приличен запас на плантацията. Докато той говори, аз се озъртам и осъзнавам, че не знам къде ми е детето. Беше с майка си, но къде е майка му? Питам ги: „Какво е това, което имате и мислите, че го искаме?“

— И какво?

— И групата се разделя на две по средата и ето го синът ми. Хванали са го. Момчето е на пет, егати. А са го вързали и са му запушили устата. Сега ме обзема ужас, защото къде е майка му?

— Значи им дадохте оръжията?

— Дадохме им оръжията, те ми дадоха момчето ми. Друга група от тях беше взела жена ми. Затова пред мен бяха петнайсет, вместо двайсет. Отвели я нататък по-натам по пътя като някаква застраховка, знам ли — гласът му беше изпълнен с отвращение — и ни казват, че ако никой не тръгне след тях, жена ми ще си дойде по пътя след час или два, невредима. Казват, че напускат района, тръгнали са на север и повече няма да ги видим. През цялото време се усмихват, толкова спокойни, все едно нищо лошо не правят. Та получаваме момчето, те си тръгват с оръжията и амунициите и чакаме. Три часа по-късно още не се е върнала, няколко души тръгваме след тях и я намираме простреляна край пътя.

— Защо са го направили? — Жената беше будна, осъзна Джийвън. Плачеше тихо, затворила очи. Един последен шев.

— Каза, че пророкът я карал да остане с тях — обясни Едуард, — да иде с тях на север и да стане съпруга на един от хората му, а тя отказала, затова пророкът я прострелял. Очевидно не с цел да я убие, поне не и бързо. Само колкото да й причини болка.

Джийвън преряза конеца и притисна чиста кърпа към корема на жената.

— Превръзка — каза на Дария, но тя вече беше до него с ленти от стар чаршаф. Джийвън внимателно превърза жената.

— Ще се оправи — каза той, — стига да не се инфектира, а няма причина да мислим, че това ще стане. Куршумите сами се стерилизират от високата температура. Внимавахме с алкохола. Но по-добре останете тук за няколко дни.

— Много съм ви благодарен — каза Едуард.

— Правя каквото мога.

 

 

След като почисти, а жената вече спеше неспокоен сън, докато съпругът й стоеше до нея, Джийвън сложи кървавата игла в една тенджера и прекоси пътя до реката. Коленичи в тревата, за да напълни съда с вода, върна се в мотела, запали импровизираната печка пред стаята, където живееше, и постави тавата отгоре. Седна на една дървена маса наблизо и зачака водата да заври.

Джийвън напълни лулата си с тютюн от джоба на ризата — успокояващ ритуал. Опитваше се да мисли само за звездите и звука на реката, опитваше се да не мисли за болката на жената и кръвта й, за такива хора, които стрелят по другите от злоба и биха я оставили да лежи край пътя. МакКинли беше на юг от старата плантация. Ако пророкът не беше излъгал, то той и хората му сега отиваха в другата посока, право в нищо неподозиращия север. Защо на север, зачуди се Джийвън, и колко далеч биха стигнали? Мислеше си за Торонто, за ходене в снега. Мислите за Торонто неизменимо водеха до мисли за брат му, висок жилищен блок до езерото, разпадащ се призрачен град, за театър „Елгин“, където още висят плакати на „Крал Лир“, спомена от онази нощ в началото и края на всичко, когато Артър умря.

Дария беше дошла зад него. Стресна се, когато тя го докосна по ръката. Водата вреше и то от известно време, иглата — сигурно вече стерилна. Дария взе ръката му в своята и я целуна нежно.

— Късно е — прошепна тя. — Ела да си лягаме.