Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (51)

51.

Саид, Огъст и Кирстен оставиха телата на асфалта и продължиха бавния си път към летището, а кучето на пророка ги следваше от разстояние. Когато спряха да си починат, то седна на няколко метра, загледано в тях.

— Люли — каза Кирстен. — Люли.

Хвърли му късче сушено еленско и кучето го грабна във въздуха. После се приближи и й позволи да го погали по главата. Тя прокара пръсти през гъстата козина в основата на врата му. Когато пак продължиха, кучето вървеше близо до нея.

 

 

На около километър напред пътят завиваше зад дърветата; огромната сграда на терминала се издигаше недалеч. Беше масивна и двуетажна, бетон и стъкло, блестяща над океан от паркинг. Кирстен знаеше, че вече почти със сигурност ги наблюдаваха, но не видя движение наоколо. Кучето изскимтя и вдигна нос.

— Надушвате ли? — попита Саид.

— Някой пече елен — каза Огъст. Пътят се разделяше пред тях, отделни платна за пристигащи, за заминаващи и за паркинга. — Накъде?

— Да си представим, че има как да напуснем континента. — Саид изглеждаше леко отнесен. За последен път беше видял летище два месеца преди срива на връщане от Берлин, където гостуваше на семейството си, и кацна на летище „О’Хара“ в Чикаго за последен път. — Да идем при заминаващите.

Платното за заминаващи се издигна до вход на втория етаж, редица въртящи се врати от стъкло и стомана, градски автобус, проблясващ на слънцето. Бяха на сто метра от вратата, когато прозвуча свирка, три къси изсвирвания. Двама стражи излязоха зад автобуса, жена и мъж, арбалетите им бяха насочени към земята.

— Извинявайте за арбалетите — каза мъжът с благ тон, — опасявам се, че са наложителна предпазна мярка… — Но после спря объркан, защото оръжието на жената изтрака на земята и тя се втурна към новодошлите, смееше се и крещеше имената им, и се опитваше да ги прегърне едновременно.

 

 

Тази година в летището на Севърн живееха 320 души, едно от най-големите селища, които Кирстен беше виждала. Огъст бе отвел Саид в лечебницата, а Кирстен лежеше замаяна в палатката на Шарли.

В началото на Втора година на всички вече им беше омръзнало да се гледат, но от друга страна не искаха да спят прекалено раздалечени, затова изградиха двойна редица палатки по протежението на чакалня Б. Палатките бяха с различни размери, с рамки от клони, довлечени от гората, квадрати от около четири на четири метра със заострени покриви. Бяха преровили офисите в летището за телбоди, с които закрепиха чаршафите за рамките. Имаше известни спорове дали това е най-добрият начин да се оползотвори планината от чаршафи, които бяха спасили от близки хотели, но по онова време вече всички копнееха за лично пространство. В палатката на Шарли и Джеръми имаше легло, две пластмасови щайги за дрехи и пелени, инструментите им. Водниста светлина се процеждаше през плата. Люли се набута вътре и легна до Кирстен.

— Много съжалявам за Дитър — каза Шарли. — Огъст ми каза.

— Не мога да повярвам. — Кирстен искаше да затвори очи, но я беше страх какво може да сънува, ако заспи. — Шарли, тук имате ли татуировчик?

Шарли погали с пръсти дясната й китка, двата черни ножа, нанесени през две години.

— Колко?

— Един. Стрелец с лък на пътя.

— В самолета на Луфтханза живее един татуировчик. Утре ще те запозная.

Кирстен гледаше как една мравка прекосява покрива на палатката отвън, сянката на телцето й и точиците от краката й по плата.

— Мислех си за детската стая — каза тя.

Преди няколко години Кирстен, Шарли и Огъст преравяха една огромна вила край устието на Сейнт Клеър; място, претърсвано повече от веднъж, но не и от години, може би десетилетие, всичко беше потънало в прах и накрая Огъст беше казал нещо за връщане при Симфонията. Кирстен се бе качила на горния етаж да търси Шарли и я намери в стая, която явно някога е била детска, загледана в порцеланов чаен сервиз за кукли. Не вдигна очи, когато Кирстен я извика.

— Шарли, ще тръгваме — беше казала тя. — Имаме поне километър до пътя. — Но Шарли не показваше признаци да е чула. — Хайде, може да го вземеш — бе казала и посочила към сервиза, нареден невероятно прецизно на миниатюрна масичка.

Шарли не каза нищо. Зяпаше сервиза като в транс. Огъст ги извика отдолу и изведнъж на Кирстен й се стори, че някой ги гледа от ъгъла на стаята, но освен нея и Шарли, в стаята нямаше никой. Повечето мебели също ги нямаше, нищо не беше останало, освен тази малка масичка, подредена за кукли, и там, в ъгъла, детско люлеещо се столче. Как може масичката да е останала непокътната, след като всичко останало в къщата беше разграбено и разхвърляно? Сега, когато Кирстен се загледа, осъзна, че по сервиза нямаше прах. Единствените стъпки в праха бяха нейните и на Шарли, а Шарли не беше достатъчно близо до масата, за да го докосне. Коя ръчичка беше подредила кукленските чашки? Много лесно можеше да си представи, че столчето се люлее едва-едва. Кирстен се опита да не го гледа. Омота възможно най-бързо чашките и чинийките в една калъфка от възглавница, докато Шарли все още гледаше умълчана, след това пъхна вързопа в торбата й, хвана я за ръка и я поведе надолу и към обраслия двор, където Шарли примигна и бавно дойде на себе си в светлината на късната пролет.

— Детската стая беше просто странен момент — каза Шарли сега, години по-късно, в палатката си на летището. — Странен момент от живот, пълен със странни моменти. Не мога да обясня какво ме прихвана.

— Само това ли е? Странен момент?

— Сто пъти сме го обсъждали. Нямаше никой в стаята с нас.

— Нямаше прах по сервизчето.

— Питаш ме дали вярвам в призраци ли?

— Не знам. Може би. Да.

— Не, разбира се. Представи си колко много щяха да бъдат.

— Да — каза Кирстен, — точно там е работата.

— Затвори очи — промърмори Шарли. — Ще остана при теб. Опитай се да поспиш.

 

 

Тази вечер имаше музика, Огъст с Шарли и шестата китара. Саид спеше в лечебницата на долния етаж при багажните ленти, раните му — промити и превързани. Шарли свиреше на челото със затворени очи, усмихната. Кирстен стоеше назад в публиката. Опита се да се съсредоточи върху звука, но музиката винаги я пускаше по течението и мислите й се понасяха. Дитър. Пророкът, единственият друг човек, когото е срещала, който да е имал Станция Единайсет. Човекът с лъка на пътя, ножът й в гърдите му. Дитър като Тезей, „Сън в лятна нощ“. Дитър вари мнимото си кафе сутрин, Дитър спори с нея за татуировки. Дитър в нощта, когато го срещна в центъра на Охайо, когато тя беше на четиринайсет, а Дитър почти на трийсет, преди половин живот.

В първата й вечер със Симфонията той й беше сервирал вечеря край огъня. Беше толкова самотна след смъртта на брат си и когато Симфонията се съгласи да я приеме, това сякаш беше най-хубавото нещо, което някога й се е случвало, и си спомняше, че онази първа вечер беше толкова развълнувана, че едва яде. Помнеше как Дитър й говореше за Шекспир, за творбите му и семейството му, за проядения му от чума живот.

— Чакай, значи и той е бил болен от чума? — помнеше, че попита.

— Не — каза Дитър, — имах предвид, че чумата го е белязала. Не знам до кой клас си била в училище. Знаеш ли какво означава това — да бъдеш белязан от нещо?

Да. Има ново небе и нова земя. Кирстен се извърна от светлината и музиката. Южната стена на терминала беше почти изцяло от стъкло, тук-там имаше отпечатъци от детски ръчички на нивото на кръста й. Падаше нощ, самолетите сияеха под звездите. Чу далечните движения на четирите крави на летището, прибрани на една товарна рампа за през нощта, кудкудякането на кокошки. Плавни движения долу по перона; котка ловуваше в сенките.

Един старец седеше на пейка на известно разстояние от концерта и я гледаше как се доближава. Беше обръснал цялата си коса и носеше копринено шалче, вързано със сложен възел. Тя видя блясък на обици, четири халки на лявото му ухо. Не искаше да говори с никого, но когато го видя, вече беше прекалено късно да се обърне и да си тръгне, без да изглежда грубо, затова му кимна и седна на другия край на пейката.

— Вие сте Кирстен Реймонд. — Беше запазил следи от британски акцент. — Кларк Томпсън.

— Извинявайте — каза тя, — вече се запознахме, нали?

— Щяхте да ми позволите да ви разведа из музея.

— Бих искала да го видя. Може би утре. Тази вечер съм много уморена.

— Разбирам. — Поседяха безмълвни няколко минути, заслушани в музиката. — Чувам, че Симфонията скоро ще пристигне.

Тя кимна. Сега, без Дитър, Симфонията щеше да е друга. Искаше само да спи. По пода потракаха нокти и Люли дойде при нея. Седна до нея и подпря муцуна в скута й.

— Кучето изглежда много ви обича.

— Приятел ми е.

Кларк прочисти гърло.

— През изминалата година прекарах доста време с Шарли. Тя спомена, че се интересувате от електричество. — Изправи се, подпрян на бастуна си. — Знам, че сте изморена. Разбирам, че последните дни са били тежки. Но искам да ви покажа нещо, което мисля, че ще ви хареса.

Тя се поколеба за момент, преди да се съгласи. Нямаше навик да тръгва след непознати, но той беше възрастен и се движеше бавно, а тя имаше три ножа в пояса.

— Къде ще ходим?

— До контролната кула.

— Навън ли?

Той се отдалечаваше. Последва го през една стоманена врата близо до входа на музея и надолу по неосветените стълби и в нощта. Песента на щурците, малък прилеп се стрелка в лова си. От перона концертът беше светло петно в чакалня В.

Отблизо самолетите бяха по-големи, отколкото си ги представяше. Загледа се в тъмните прозорци, в извивката на крилата. Беше невъзможно да си представи, че такива грамадни машини някога са летели във въздуха. Кларк ходеше бавно. Тя видя как котката тича снишена и чу как някакъв гризач изписука, когато се нахвърли върху него.

Стоманената врата на кулата се отвори и тя попадна в стаичка, където един пазач наблюдаваше през шпионка, отблясъци от свещ падаха по вратите на асансьор. Вратата към стълбите беше отворена и подпряна с камък.

— Девет етажа са — каза Кларк. — Опасявам се, че ще ни отнеме известно време.

— Не бързам.

Качването по стълбите с него беше спокойно. Той изглежда не очакваше от нея да разговарят. Бавно изкачване по сенчести стъпала и осветени от луната площадки, потропването на бастуна му по стоманата. Дишаше тежко. На всяка площадка спираха да си починат, веднъж за толкова дълго, че Кирстен почти заспа, докато отново го чу да се придърпва по парапета. При всяко спиране кучето лягаше и въздъхваше театрално. На всеки етаж имаше отворени прозорци, но онази вечер нямаше никакъв вятър и въздухът беше горещ и неподвижен.

— Прочетох интервюто, което сте дали преди няколко години — каза той на шестия етаж.

— Онзи вестник в Нови Петоски.

— Да. — Кларк попиваше чело с носната си кърпичка. — Искам утре да поговорим за това.

На деветата площадка Кларк почука отмерено с бастуна си по една врата и двамата бяха пропуснати в осмоъгълна стая със стени от стъкло и редици тъмни екрани, четирима мъже, насочили бинокли към перона, терминала, сенките на градините, граничната ограда. Кучето душеше в сенките. Беше дезориентиращо да си толкова високо над земята. Самолетите блестяха бледи под звездите. Концертът в чакалня В май беше свършил.

— Вижте там — каза Кларк, — на юг. Това исках да ви покажа. — Тя проследи пръста му към едно място на южния хоризонт, където звездите изглеждаха по-бледи, отколкото по останалото небе. — Появи се преди седмица. Изключително нещо. Не знам как са успели в такъв голям мащаб.

— Кой какво не знаете как е направил?

— Ще ви покажа. Джеймс, може ли да използваме телескопа? — Джеймс премести статива и Кларк погледна, лещата насочена точно под мътното петно на небето. — Знам, че тази нощ сте изморена. — Настройваше фокуса, пръстите му стегнати на копчето. — Но ще се съгласите, надявам се, че това си струваше катеренето.

— Кое?

Той отстъпи назад.

— Телескопът е фокусиран — каза той. — Не го местете, само погледнете.

Кирстен погледна, но в началото не можеше да възприеме какво виждаше. Отстъпи назад.

— Не е възможно — каза.

— Но ето, че го има. Погледнете пак.

В далечината — точици светлина, наредени в мрежа. Там, на известно разстояние, ясно видимо на склона на един хълм: градче или село, чиито улици бяха осветени от електричество.