Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (2)

2.

В театър „Елгин“ бяха останали само няколко души. Една жена от гардероба, която переше костюми, мъж, който гладеше други костюми наблизо. Актриса — онази, която беше играла Корделия — пиеше текила зад сцената с помощник-режисьора. Млад сценичен работник, който бършеше сцената и клатеше глава в такт с музиката на айпода си. В една гримьорна жената, чиято работа беше да гледа децата актриси, се опитваше да утеши ридаещото момиченце, което беше на сцената, когато Артър умря.

Шестима закъснели бяха стигнали до бара във фоайето, където един барман милостиво бе останал. Режисьорът беше там, също Едгар и Глостър, един гримьор, Гонерила и един изпълнителен продуцент, който бе седял в публиката. В момента, когато Джийвън нагазваше в преспите в Алън Гардънс, барманът сипваше уиски на Гонерила. Разговорът се беше насочил към уведомяването на близките на Артър.

— Но кои са му роднините? — Гонерила се беше покачила на бар стола. Очите й бяха червени. Без грим лицето й беше като мрамор, най-бледата и безупречна кожа, която барманът беше виждал. Извън сцената изглеждаше много по-дребна, както и далеч не толкова зла. — Кого си имаше?

— Имаше син — каза гримьорът. — Тайлър.

— На колко години?

— Седем или осем май. — Гримьорът знаеше точно на колко е синът, но не искаше да се издава, че чете клюкарски списания. — Май живееше с майка си в Израел. В Йерусалим или Тел Авив. — Знаеше, че е в Йерусалим.

— А, вярно, онази русата актриса — каза Едгар. — Елизабет ли беше? Елиза? Нещо такова.

— Бивша жена номер три? — Продуцентът.

— Май майката на детето беше бивша номер две.

— Горкото хлапе — каза продуцентът. — Артър имаше ли някакви близки хора?

Това предизвика неловко мълчание. Артър имаше връзка с жената, която се грижеше за децата актриси. Всички присъстващи знаеха за това, освен продуцента, но никой от тях не знаеше, дали останалите знаят. Глостър изрече името й.

— Къде е Таня?

— Коя е Таня? — пита продуцентът.

— Едно от децата още не са го взели. Май Таня е в детската гримьорна. — Режисьорът досега не беше виждал някой да умира. Искаше цигара.

— Добре — каза Гонерила, — кой друг? Таня, момченцето, бившите съпруги, някой друг? Братя, сестри, родители?

— Коя е Таня? — попита пак продуцентът.

— За колко бивши жени става дума? — Барманът лъскаше една чаша.

— Има брат — каза гримьорът, — но не помня името. Спомням си само, че ми каза, че имал по-малък брат.

— Мисля, че май бяха три или четири — каза Гонерила за съпругите. — Три?

— Три. — Гримьорът мигаше, за да прогони сълзите. — Но не знам дали последният развод приключи.

— Значи Артър не е бил женен за никого, когато… Не е бил женен тази вечер, така ли? — Продуцентът знаеше, че звучи глупаво, но не се сещаше как иначе да го каже. Артър Леандър беше влязъл в театъра само преди няколко часа и беше трудно да си представи човек, че утре няма да влезе отново.

— Три развода. Представяте ли си? — каза Глостър. Наскоро и той се беше развел. Опитваше се да се сети последното, което Артър му беше казал. Нещо за мизансцена във второ действие? Искаше му да си спомни. — Уведомили ли са някого? На кого да звъним?

— Аз бих се обадил на адвоката му — каза продуцентът.

Това решение беше неоспоримо, но толкова потискащо, че групичката пи мълчаливо още няколко минути преди някой да успее да проговори.

— На адвоката му — каза барманът накрая. — Боже, каква работа. Умираш и се обаждат на адвоката ти.

— Ами на кой друг? — попита Гонерила. — На агента му ли? На седемгодишното? На бившите? На Таня?

— Знам, знам — каза барманът. — Ама че гадна работа.

Отново замълчаха. Някой изкоментира как валяло на парцали и така си беше, виждаха го през стъклените врати в другия край на фоайето. От бара снегът беше почти абстрактен — филм за лошото време на една пуста улица.

— Ами… да пием за Артър — каза барманът.

В детската гримьорна Таня даваше едно преспапие на Кирстен.

— Заповядай — каза, когато й го подаде в ръцете, — ще продължа да звъня на родителите ти, а ти се опитай да не плачеш; гледай какво хубаво нещо ти дадох…

И Кирстен, с влажни очи и без дъх, няколко дни преди осмия си рожден ден, се загледа в предмета и си помисли, че е най-красивото, най-чудното, най-странното нещо, което някой някога й е давал. Беше стъклена топка с буреносен облак, затворен вътре в нея.

Хората на бара във фоайето чукнаха чаши.

— За Артър — казаха.

Пиха още няколко минути, след това всеки тръгна по своя път в бурята,

От всички, които бяха в бара онази вечер, барманът оцеля най-дълго. Умря три седмици по-късно на пътя, на излизане от града.