Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (42)

42.

Отначало хората на севърнското летище измерваха времето все едно са заседнали там само за кратко. Беше трудно да се обясни на младите през следващите десетилетия, но в интерес на истината до този момент всички предишни случаи на засядане в летище рано или късно завършваха с отсядане, с качване на самолет и отлитане. Отначало изглеждаше неизбежно, че националната гвардия всеки момент ще пристигне с одеяла и кутии с храна, че скоро след това наземните служби ще се върнат и самолетите отново ще започнат да излитат и кацат. Ден първи, Ден втори, Ден четирийсет и осми, Ден деветдесети, всяко очакване за връщане към нормалното вече отдавна беше изчезнало, после Първа година, Втора година, Трета година. Катастрофата беше нулирала времето. По-късно се върнаха към стария начин на броене на дни и месеци, но запазиха новата система за годините. Първи януари, Трета година; седемнайсети март, Четвърта година и т.н. През Четвърта година Кларк осъзна, че отсега нататък годините ще продължават да се бележат така, изброени една по една от мига на бедствието.

Тогава вече от доста време знаеше, че промените в света нямаше да се обърнат, но въпреки това осъзнаването хвърли по-ярка светлина върху спомените му. Последният път, когато ядох сладолед във фунийка на слънцето в парка. Последният път, когато танцувах в клуб. Последният път, когато видях автобус в движение. Последният път, когато се качих на самолет, който да не е преустроен в помещение за живеене, самолет, който наистина излита. Последният път, когато ядох портокал.

 

 

Към края на второто си десетилетие на летището Кларк си мислеше какъв късмет беше извадил. Не просто самият факт на оцеляването, който сам по себе си, разбира се, беше забележителен, ами и да види как един свят свършва и започва друг. И не само да е видял и запомнил прелестите на предишния свят, космическите совалки и електрическата мрежа, и китарите, компютрите, които се побираха в дланта ти и високоскоростните влакове между градовете, ами и да е живял сред тези чудеса толкова дълго. Да е обитавал онзи грандиозен свят петдесет и една години от живота си. Понякога лежеше буден в чакалня Б на летище Севърн и си мислеше „Бях там“ и мисълта го пронизваше със смесица от тъга и въодушевление.

„Трудно е да се обясни“, хващаше се понякога да казва на младите, които идваха в музея му, който навремето беше салонът на „Скаймайлс“ в чакалня В. Но приемаше сериозно ролята си на уредник и преди години беше решил, че „Трудно е да се обясни“ не е достатъчно, затова винаги се опитваше все пак да обясни, когато го питаха за някой от предметите, които беше събрал през годините от летището и отвъд — лаптопите, айфоните, радиото от бюрото на един директор, тостерът от салона на летищния персонал, грамофонът и плочите, които някой оптимистичен събирач беше домъкнал от Севърн — и разбира се за контекста, предпандемичния свят, който помнеше толкова ясно. Не, обясняваше сега на едно шестнайсетгодишно момиче, което се беше родило на летището, самолетите не се издигаха право нагоре в небето. Набираха скорост по дълги писти и повдигаха предната си част.

— Защо са им трябвали пистите? — попита момичето.

Казваше се Емануела. Кларк изпитваше особена привързаност към нея, защото помнеше раждането й като единственото хубаво нещо, което се случи през онази ужасна първа година.

— Не можеха да се отлепят от земята, ако не наберат скорост. Трябваше им да се засилят.

— А-а… Значи двигателите не са били много мощни?

— Бяха, но не колкото на ракетите.

— Ракети…

— С които отивахме в космоса.

— Невероятно — каза тя, клатейки глава.

— Да.

Невероятно като си спомниш; всичко, но особено нещата, свързани с пътуване и комуникации. Така беше пристигнал на това летище — беше се качил на машина, която го пренесе с висока скорост на километри над повърхността на земята. Така беше казал на Миранда Каръл за смъртта на бившия й съпруг: бе натиснал поредица от копчета на устройство, което за секунди го беше свързало с инструмент на другия край на света, а Миранда — боса на бял плаж, търговски флот, светещ пред нея в тъмното — бе натиснала копче, което я беше свързало с Ню Йорк през сателит. Тези чудеса, приети за даденост, които присъстваха навсякъде около тях.

 

 

В края на второто десетилетие основното население на летището беше или родено там, или беше дошло по-късно, но все пак имаше двайсетина души, които бяха тук от деня, в който полетите им бяха кацнали. Полетът на Кларк кацна без проблем, пренасочен от Торонто поради причини, които в онзи момент явно никой не можеше да обясни, и рулиран до изход на чакалня Б. Кларк вдигна поглед от редакцията на частта „Подчинени“ в доклада 360° и разнообразието от самолети на перона го порази, Сингапур Еърлайнс, Катай Пасифик, Еър Канада, Луфтханза, Ер Франс, огромни самолети, паркирали нос до опашка.

Когато Кларк излезе от ръкава под флуоресцентната светлина на чакалня Б, първото, което забеляза, беше неравномерното разпределение на хората. Под телевизорите се бяха събрали тълпи. Кларк реши, че каквото и да гледат, той не можеше да го посрещне без чаша чай. Предположи, че е нападение на терористи. Купи си чаша ърл грей на един щанд и спокойно си добави мляко. Това е последният път, когато си сипвам мляко в чая, без да знам какво се е случило, помисли си той, отрано тъгуващ за настоящия момент, после отиде и застана в тълпата под телевизор, включен на Си Ен Ен.

Историята за пристигането на пандемията в Северна Америка се беше разчула, докато той още беше във въздуха. Години по-късно това бе още едно трудно за обяснение нещо, но до онази сутрин грузинският грип бе изглеждал доста далечен, особено за човек, който не беше в социалните мрежи. Кларк никога не следеше новините особено внимателно и всъщност разбра за грипа чак в деня преди полета, в кратка статия във вестника за някакъв мистериозен вирус, плъзнал в Париж, и изобщо не беше ясно, че е прераснал в пандемия. Но сега гледаше закъснелите евакуации на градове, безредиците пред болници на три континента, бавнодвижещото се преселение, задръстило всички пътища, и му се искаше да бе внимавал повече. Задръстените пътища бяха озадачаващи, защото накъде бяха тръгнали всички тези хора? Ако репортажите бяха верни, грузинският грип не само беше пристигнал, но и вече беше навсякъде. Имаше клипове с представители на различни правителства, епидемиолози с навити ръкави, всички изпити, кървясали, предупреждават за катастрофа, синьо-черни кръгове под кървясали очи.

— Изглежда не се очертава бърз изход от бедственото положение — каза един новинар, подценявайки ситуацията в безпрецедентна в историята на подценяването степен, после примигна пред камерата и нещо в него сякаш се задави, настъпи повреда в някакъв механизъм, който преди беше разделял професионалния му живот от личния, и той се обърна към камерата с неудържима тревога. — Мел, миличка, ако гледаш това, заведи децата в ранчото на родителите ти. Само по черните пътища, любов моя, никакви магистрали. Много те обичам.

— Сигурно е хубаво мрежата да е на твое разположение — каза един човек до Кларк. — И аз не знам къде е жена ми. Вие знаете ли къде е вашата? — В гласа му прозвуча паническа нотка.

Кларк реши да се престори, че човекът го пита къде е приятелят му.

— Не — отговори той. — Нямам представа.

Извърна се от екрана, не можеше да понесе и миг повече от новините. От колко време стоеше тук? Чаят му беше изстинал. Разходи се без посока из чакалнята и спря пред мониторите с полетите. Всички до един отменени.

Как всичко това се беше случило толкова бързо? Защо не беше погледнал новините, преди да тръгне за летището? Хрумна му, че трябва да се обади на някого, всъщност на всички, че трябва да се обади на всички, които някога е обичал и да говори с тях, и да им каже важните неща, но очевидно вече беше прекалено късно за това, съобщение на телефона му, което вижда за пръв път: Системата е претоварена, САМО аварийни обаждания. Купи си още един чай, защото първият беше изстинал, освен това сега го бяха налегнали ужасни страхове и ходенето към щанда наподобяваше целенасочено действие. А и защото двете млади жени зад щанда, изглеждаха дълбоко незаинтересовани от ставащото по Си Ен Ен; или това, или бяха изключителни стоици, или още не бяха забелязали, така че отиването при тях беше като връщане във времето към рая от преди половин час, когато още не знаеше, че всичко се разпада.

 

 

— Можете ли да ни кажете нещо повече за… ами за какво да внимават хората, за симптомите? — попита новинарят.

— Същите неща, които виждаме при всеки грипен сезон — каза епидемиологът, — само че по-зле.

— Значи например…?

— Различни болки. Внезапна висока температура. Затруднено дишане. Вижте — каза епидемиологът, — има много кратък инкубационен период. Ако сте изложени на вируса, до три-четири часа се разболявате, а след ден-два сте мъртви.

— Ще направим кратка пауза за реклами — каза новинарят.

 

 

Служителите на авиолинията нямаха информация. Мълчаха и се страхуваха. Раздадоха ваучери за храна, от които по силата на внушението всички огладняха, така че пътниците се наредиха на опашки да си купят мазна кесадия със сирене и чинии с начос в единствения ресторант в чакалня Б, който по всичко личеше, че е мексикански. Двете жени на щанда продължаваха да предлагат топли напитки и леко баяти печени закуски, като от време на време се мръщеха на безполезните си телефони. Кларк си плати да влезе в салона на „Скаймайлс“ и във фотьойла близо до един телевизор намери Елизабет Колтън. Тайлър седеше на пода наблизо със скръстени крака и убиваше извънземни на едно нинтендо.

— Безумно е — каза Кларк на Елизабет, думи, безнадеждно недостатъчни.

Тя гледаше новините, свила ръце под брадичката си.

— Безпрецедентно е — каза Елизабет. — В цялата човешка история… — Тя не довърши и поклати глава.

Тандър простена тихо. Беше претърпял малка загуба във войната с извънземните. Поседяха известно време умълчани, загледани, докато Кларк вече не можеше да гледа, извини се и отиде да търси още начос.

Кацаше последен самолет, на Еър Градия, но пред очите на Кларк бавно зави на пистата и се отдалечи, вместо да приближи сградата на терминала. Кларк заряза начосите и отиде на прозореца. Забеляза, че самолетът на Еър Градия спря възможно най-далеч от терминала. Кларк още стоеше там, когато прозвуча съобщението: поради причини, свързани с общественото здраве, летището затваря незабавно. За неопределено време няма да има полети. Всички пътници се умоляват да си вземат багажа от зоната за получаване на багаж, спокойно да напуснат летището и по възможност да не губят самообладание.

„Не може да е истина“, казваха си пътниците сами на себе си и помежду си, над чинии с начос и в гневни скупчвания пред автомати за напитки и закуски. Проклинаха управата на летището, Агенцията за транспортна безопасност, авиолиниите, безполезните си телефони; бесни, защото яростта беше последната защита пред разбирането на това, което новинарските канали съобщаваха. Под яростта беше нещо наистина неизразимо, новините носеха изводи, които никой сред тях не можеше да се насили да осмисли. Бе възможно да проумееш обхвата на епидемията, но не и да проумееш какво означава. Кларк стоеше до стъклената стена на мексиканския ресторант, гледаше неподвижния самолет на Еър Градия далеч напред и по-късно осъзна причината в този момент да не разбира защо е чак там, самотен — просто не искаше да знае.

 

 

Служителите в ресторантите и магазина за сувенири изгониха клиентите си, затвориха железните решетки и вратите и си тръгнаха, без да се обърнат назад. Пътниците около Кларк също започнаха да се разотиват; поток, който се сля с бавните процесии, напускащи другите две чакални. Елизабет и Тайлър се появиха от салона на „Скаймайлс“.

— Тръгваш ли си? — попита Кларк. Все още не беше съвсем истинско.

— Още не — каза Елизабет. Изглеждаше малко побъркана, но всички бяха така. — Къде да идем? Видя новините.

Всички, които гледаха новините, знаеха, че пътищата са непроходими, колите са изоставени там, където им е свършил бензинът, всички пътнически авиолинии са затворени, няма влакове и автобуси. Повечето все пак напускаха летището, защото гласът по интеркома им беше казал, че така трябва.

— Аз мисля да остана засега — каза Кларк.

Явно и други си бяха помислили същото, а някои, които бяха тръгнали, се върнаха половин час по-късно да кажат, че наземен транспорт няма. Останалите продължили пеш към Севърн, казаха те. Кларк зачака някой от летището да дойде и да изгони близо стотината пътници, останали на терминала, но никой не се появи. Агентката на Еър Градия плачеше до гишето за билети. На екрана над главата й още пишеше „Полет Еър Градия 452 пристига“, но когато радиото й припука, Кларк чу думата „карантина“.

Половината останали пътници бяха вързали шалове или тениски през устата и носовете си, но вече бяха минали часове и ако всички щяха да умират от грип, помисли си Кларк, нямаше ли поне някои вече да са болни?

 

 

Пътниците, които останаха на летището, бяха предимно чужденци. Гледаха през прозорците към самолетите, с които бяха дошли — Катай Пасифик, Луфтханза, Сингапур Еърлайнс, Ер Франс — паркирани един до друг на перона. Говореха на езици, които Кларк не разбираше.

 

 

Едно момиченце правеше цигански колела по цялата дължина на чакалнята.

 

 

Кларк неспокойно извървя цялото летище и с почуда намери пропускателните пунктове празни. Мина през тях и обратно три-четири пъти, просто защото можеше. Мислеше, че усещането ще е освобождаващо, но изпитваше само страх. Хвана се, че зяпа всеки срещнат в търсене на симптоми. Никой не изглеждаше болен, но може би бяха носители? Намери ъгълче, възможно най-далече от спътниците си и дълго време остана там.

 

 

— Трябва да почакаме — каза Елизабет, когато той отново дойде да седне при нея. — До утре сутринта националната гвардия все ще е дошла. — Артър харесваше оптимизма й, спомни си Кларк.

 

 

Никой не се показа от самолета на Еър Градия на перона.

 

 

Един младеж правеше лицеви опори при изход Б20. Правеше серия от десет, после лягаше на гръб за малко и гледаше тавана без да мига, после още десет и тъй нататък.

 

 

Кларк намери брой на „Ню Йорк таймс“, захвърлен под една пейка и прочете некролога на Артър. Бележит филмов и театрален актьор умира на петдесет и една. Живот, обобщен в поредица провалени бракове — Миранда, Елизабет, Лидия — и син, чието настоящо поглъщане от нинтендото беше абсолютно. Когато Артър се строполил на сцената, някой от публиката оказал първа помощ, пишеше в некролога, но този човек останал неизвестен. Кларк сгъна вестника и го прибра в куфара си.

Познанията на Кларк по география на Средния Запад на САЩ бяха откъслечни. Не беше съвсем сигурен къде е. От артикулите, които се предлагаха в магазина за сувенири, бе заключил, че са някъде около езеро Мичиган, което можеше да си представи, защото бе запазил една вътрешна картинка от птичи поглед на Големите езера от времето си в Торонто, обаче никога не беше чувал за град Севърн. Летището изглеждаше много ново. Отвъд перона и пистите виждаше само редица дървета. Опита се да намери мястото с айфона си, но картата не искаше да се зареди. На никого не му работеше телефонът, но се разчу, че при багажните ленти има телефон с монети. Кларк стоя на опашката половин час, после набра всичките си номера, но отсреща чуваше само сигнал заето или безкрайно звънене. Къде бяха всички? Човекът зад него въздъхна звучно, Кларк остави слушалката и известно време се скита из летището.

Когато му омръзна да ходи, се върна при една пейка, която си беше набелязал при изход Б17, и легна по гръб на мокета между нея и стъклената стена. В късния следобед заваля сняг. Елизабет и Тайлър още бяха в салона на „Скаймайлс“. Знаеше, че трябва да е общителен и да говори с тях, но искаше да е сам, или доколкото можеше да е сам в летище с още стотина ужасени и разплакани хора. Вечеря царевичен чипс и шоколадови вафли от един автомат, послуша Колтрейн на айпода си. Мислеше си за Робърт, гаджето му от три месеца. Много му се искаше пак да го види. Какво ли правеше в този момент? Кларк се загледа в новините. Към десет вечерта си изми зъбите, върна се на местенцето си при изход Б17, опъна се на мокета и се опита да си представи, че си е в леглото вкъщи.

Събуди се разтреперан в три през нощта. Новините се бяха влошили. Тъканта се разнищваше. Трудно ще се възстановим от това, помисли си той, защото в онези първи дни още беше немислимо, че цивилизацията може и изобщо да не се възстанови.

 

 

Кларк гледаше Ен Би Си, когато една тийнейджърка се приближи. Беше я забелязал по-рано, как седеше сама, обхванала лицето си с ръце. Изглеждаше на около седемнайсет и имаше диамантена обица на носа, която искреше на светлината.

— Извинете, че ви безпокоя — каза тя, — но да имате ефексор?

— Ефексор?

— Свърши ми — каза тя. — Питам всички.

— Съжалявам, нямам. Какво е това?

— Антидепресант — каза момичето. — Мислех, че вече ще съм си вкъщи в Аризона.

— Много съжалявам. Сигурно е ужасно.

— Е — каза момичето, — благодаря все пак.

И Кларк я видя как отива да пита една двойка, двамата само малко по-големи от нея; изслушаха я за момент, после поклатиха глави в синхрон.

 

 

Кларк си мислеше за бъдещ момент, когато ще седне с Робърт в ресторант в Ню Йорк или Лондон и ще вдигнат чаша вино за нечувания си късмет, че са оцелели. Колко от приятелите им щяха да са мъртви, когато отново видеше Робърт? Щеше да има погребения, на които да ходи, помени. Вероятно известна доза скръб и вина на оцелелите, с които да се бори, терапия и такива работи.

— Какво ужасно време беше — каза тихо Кларк на въображаем Робърт, тренировка за бъдещето.

— Отвратително — съгласи се Въображаемия Робърт. — И толкова дни беше на летището, а аз не знаех къде си.

Кларк затвори очи. Новините продължаваха по екраните горе, но просто не можеше да ги гледа. Купчините чували с трупове, безредиците, затворените болници, бежанците с празен поглед, тръгнали по междущатските магистрали. Мисли за каквото и да е друго. Ако не за бъдещето, то за миналото: танци с Артър, когато бяха млади в Торонто. Вкусът на „Ориндж Джулиъс“, онази захарна портокалова напитка, която беше опитвал само в канадските молове. Белегът на ръката на Робърт точно над лакътя, от когато си я счупил много лошо в седми клас, букетът тигрови лилии, който беше изпратил в офиса на Кларк само преди седмица. Робърт сутрин: обичаше да чете роман, докато закусваше. Това беше може би най-цивилизованият навик, който Кларк някога бе срещал. Дали Робърт беше буден в този миг? Дали се опитваше да напусне Ню Йорк? Бурята беше отминала и снегът се беше натрупал на преспи по крилата на самолетите. Нямаше обезледяващи машини, нито следи от гуми, нито стъпки; работниците си бяха тръгнали. Еър Градия 452 все още беше сам на перона.

 

 

По едно време по-късно през деня Кларк примигна и се усети, че известно време бе гледал в нищото. Имаше предчувствие за опасност, рисковано е да позволи на мислите си да се носят прекалено свободно, затова се опита да работи, да изчете докладите 360°, но мислите му бяха пръснати, а и все си мислеше дали мишената на 360° и всички, които беше интервюирал, вече не бяха мъртви.

Опита се да препрочете вестниците, тъй като на теория това би изисквало по-малко концентрация от докладите, отново попадна на некролога на Артър в „Ню Йорк таймс“ и осъзна, че светът, в който Артър беше умрял, вече изглеждаше много далечен. Беше изгубил най-стария си приятел, но ако новините по телевизията бяха точни, то по всяка вероятност хората около него на това летище също бяха изгубили някого. Изведнъж усети болезнена топлота към събратята си по съдба, към тези стотина непознати тук на летището. Сгъна вестника и ги погледна, неговите събратя, заспали или неспокойно будни по пейки и мокети, как крачат, зяпат екрани или джобни устройства или навън към пейзажа със сняг и самолети, и всеки чака онова, което се задава.