Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (20)

20.

Два дни след Света Дебора Симфонията попадна на изгоряло до основи курортно градче. Преди няколко години оттук беше минал пожар и сега градчето беше поляна със стърчащи черни руини. Море от розови цветя се бе издигнало сред късовете сгради. Овъглените черупки на хотели стояха по крайбрежието, а една тухлена часовникова кула още стърчеше на няколко преки навътре по сушата, часовникът завинаги спрял на осем и петнайсет.

Симфонията ходеше въоръжена и в пълна готовност, Оливия и Елинор в първия фургон за по-сигурно, но не видяха следи от живи хора. Само елени, пасящи по обраслите булеварди, зайци, които се криеха в пепелявите сенки и чайки, които гледаха от уличните лампи. Симфонията застреля два елена за вечеря, извади стрелите от ребрата им и ги опъна на капаците на първите два фургона. Крайбрежният път беше сложна мозайка от натрошен асфалт и трева.

На другия край на градчето достигнаха границата на пожара — място, където дърветата бяха по-високи, а тревите и полските цветя се променяха. Точно след края на обгореното намериха старо бейзболно игрище, където спряха, за да пуснат конете на паша. Полусрутени скамейки, увиснали във висока трева. Някога три стълба с прожектори са стърчали над това игрище, но два бяха паднали. Кирстен коленичи, за да пипне дебелото стъкло на една грамадна лампа, опитвайки се да си представи електричеството, което някога е преминавало през нея, изливащата се светлина. Един щурец кацна на ръката й и отскочи.

— Дори не можеше да гледаш право в тях — каза Джаксън.

Той не си беше падал по бейзбол, но няколко пъти като дете все пак бе отишъл и чинно бе седял на трибуните с баща си.

— Цял ден ли ще стоиш там? — попита Саид и Кирстен го изгледа лошо, но се върна към работата си.

Косяха трева за конете, която да вземат в случай, че по-нататък по пътя спрат някъде, където животните няма какво да ядат. Елинор седеше сама в сянката на първия фургон, тихичко си тананикаше, сплиташе и разплиташе стръкове трева. Откакто я бяха намерили, бе говорила много малко.

Съгледвачите докладваха за едно училище точно зад дърветата в края на игрището.

— Вземете още двама и претърсете училището за инструменти — каза диригентката на Кирстен и Огъст. Тръгнаха с Джаксън и виолата. Под сянката на гората беше с един-два градуса по-хладно, земята мека от борови иглички под краката им.

— Радвам се, че се махнахме от игрището — каза Виола.

Като малка имаше друго име, но след срива възприе името на инструмента си. Подсмръкна тихо. Беше алергична към трева. Гората се беше промъкнала до края на паркинга на училището и беше пратила челен отряд към сградата — дръвчета, растящи през разширяващите се пукнатини в асфалта. Имаше няколко паркирани коли със спаднали гуми.

— Нека погледаме за малко — каза Огъст и останаха на края на гората.

Ветрец полюшваше фиданките на паркинга, но иначе нищо не помръдваше в пейзажа, освен птиците и трептенето на горещия въздух. Училището беше тъмно и притихнало.

Кирстен избърса потта от челото си с ръка.

— Според мен няма никой — каза Джаксън накрая. — Изглежда ми запустяло.

— Не знам — промърмори Виола. — От училищата ме побиват тръпки.

— Ти пожела да дойдеш — каза Кирстен.

— Само защото мразя да кося трева.

Първо минаха покрай сградата, гледаха през прозорците и видяха само разбити класни стаи с графити по стените. Задната врата зееше и разкриваше салона. Слънчеви лъчи грееха през дупка на тавана, няколко плевела растяха в отломките, където светлината докосваше пода. Помещението е било използвано за подслон или може би за лечебница. В единия ъгъл бяха струпани походни легла. По-късно някой бе палил огън под дупката в тавана, стара пепел, примесена с животински кости. Общата история на залата се разчита лесно — подслонът, който по-късно бе станал място, където хората да си готвят, но както винаги всички подробности липсват. Колко души са живели тук? Кои са били? Къде са отишли? В другия край на салона двойна врата водеше към коридор с класни стаи, слънцето се изливаше по пода през разбития вход в края.

Било е малко училище, шест класни стаи. Подът, обсипан с изпочупени стъкла, неразпознаваеми боклуци, останките от папки и учебници. Проправяха си път през стаите, търсеха, но имаше само разруха и безпорядък. Слоеве графити, нечетими имена в пухкави, стичащи се букви по черните дъски, стари послания: „Джасмин Л., ако видиш това, иди в къщата на баща ми на брега. — Бен“. Преобърнати чинове. Огън бе почернил ъгъла на една стая преди някой да го угаси или пък сам да утихне. Музикалната стая веднага се познаваше по купчината изкривени стойки за ноти на пода. Нотите ги нямаше — вероятно бяха послужили като подпалки за огъня в салона, нямаше и инструменти. Но Виола откри половин буркан колофон в един килер, а Кирстен намери мундщук за флейта, затрупан от боклук. Думи със спрей на северната стена: „Краят дойде.“

— Ама адски си е плашещо — каза Виола.

Джаксън се появи на вратата.

— В мъжката тоалетна има скелет.

Огъст се намръщи.

— Колко стар?

— Стар. С дупка от куршум в черепа.

— Какво си търсил в тоалетните?

— Надявах се да има сапун.

Огъст кимна и изчезна по коридора.

— Какво прави? — попита Виола.

— Обича да казва по някоя молитва за умрелите. — Кирстен беше клекнала на пода и ровичкаше отломките със счупена линия. — Помогни ми да проверим шкафчетата преди да си тръгнем.

Но всяко ученическо шкафче беше опразнено, вратите увиснали и криви. Кирстен взе няколко мухлясали папки да разгледа лепенките и флумастерните заклинания — „Лейди Гага е дъ бест“, „Ева + Джейсън = ВНЛ“, „Аз ♥ Крис“ и т.н. — и в някой по-хладен ден би прекарала повече време тук с вечния интерес към всякакви следи от изгубения свят, но въздухът беше гнусен и застоял, жегата непоносима, и когато Огъст се върна от тоалетната, тя с облекчение излезе на слънцето и ветреца, и песента на щурците.

— Леле Боже — каза Джаксън, — не знам вие двамата как издържате на такива места.

— Като за начало не влизаме в обществени тоалетни — каза Огъст.

— Само исках малко сапун.

— Да, но беше тъп ход. Винаги екзекутират някого в тоалетната.

— Ами да, както казах, не знам как издържате.

Издържаме, защото бяхме по-млади от теб, когато всичко свърши, помисли си Кирстен, но не достатъчно млади, че съвсем нищо да не помним. Защото не остава много време, защото вече всички покриви се рутят и скоро никоя от старите сгради няма да е безопасна. Защото вечно търсим бившия свят, преди всички следи от този бивш свят да изчезнат. Но беше прекалено сложно да обяснява всичко това и вместо да му отговори, само сви рамене.

Симфонията си почиваше под дърветата край пътя. Повечето хора дремеха. Елинор показваше на Оливия как да си направи венец от маргаритки. Кларинетът мудно минаваше през поредица от йога пози, докато диригентката и Гил разглеждаха една карта.

— Мундщук! — каза първата флейта, когато Огъст показа откритията им; от цялата Симфония Огъст най-много я дразнеше, но сега тя даже плесна с длани и метна ръце около врата му.

— Какво имаше в училището? — попита Александра, когато конете бяха впрегнати и Симфонията пак потегли. Много искаше да ходи по къщите с Кирстен и Огъст, но Кирстен не й даваше да идва.

— Нищо кой знае какво — каза Кирстен. Внимаваше да не мисли за скелета в мъжката тоалетна, очите й — на пътя. — Само онзи мундщук и много боклуци.