Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (53)

53.

В последната си сутрин на земята Артър беше уморен. Беше лежал буден до изгрев, след това се пробуди от полусън в здрача на късното утро, муден и обезводнен, туптящо главоболие зад очите му. Портокалов сок би помогнал, но когато погледна в хладилника, беше останала само една глътка на дъното на кутията. Защо не беше купил още? През последните три нощи страдаше от безсъние и изтощението му беше такова, че липсата на сок бе достатъчна, за да го хвърли в нещо не много различно от ярост, ярост, трудно удържана с дълбоко дишане и броене до пет, успокоена от хладния въздух по лицето му. Затвори хладилника, направи последната си закуска — бъркани яйца, взе си душ, облече се, среса се, тръгна към театъра един час по-рано, за да има време да поседи с вестник и предпоследното си кафе в любимото си кафене, всичките дребни подробности, които съставят една сутрин, един живот.

 

 

Прогнозите за времето бяха изпълнени с наближаваща снежна буря и той я усещаше във въздуха, в гълъбовосивата тежест на късното утринно небе. Беше решил окончателно: след последното представление на „Крал Лир“ за сезона ще се премести да живее в Израел. Представата за това го ободри. Щеше да се отърси от задължения и вещи и да започне отначало в същата страна като сина си. Щеше да си купи апартамент близо до къщата на Елизабет и всеки ден щеше да ходи да вижда Тайлър.

— Май ще вали сняг — каза момичето в кафенето.

Артър кимна за поздрав на човека с хотдозите, който винаги продаваше на същия ъгъл на половината път от хотела до театъра. Човекът се усмихна широко. Един гълъб обикаляше около сергията за хотдози с надеждата за паднали трохи и гарнитури. Красотата на луминесцентния врат на гълъба.

 

 

По обед пристигна в театъра за бележките, но те прераснаха в проточен спор и продължиха много след уречения час. Артър се опита да слуша, но кафето не го ободряваше така, както се надяваше. В късния следобед лежа на дивана в гримьорната си с надеждата да подремне, но не можа въпреки изтощението си, защото стаята го потискаше. Мислите му препускаха. Накрая се отказа и излезе от театъра. Пренебрегна отегчените фотографи при служебния вход, които снимаха и подвикваха въпроси за Миранда, докато той махаше на минаващите таксита. Дали я беше въвлякъл обратно в таблоидите, когато го беше посетила преди две седмици? Почувства старата вина. С нищо не беше заслужила това.

— До „Куин Запад“ и „Спадина“ — каза на шофьора в оранжево-зеленото такси и подпря глава на стъклото да гледа как минават по „Куин“.

Навремето това беше един от неговите квартали, но всичките му познати магазинчета и кафенета ги нямаше. Мислеше си за едно ресторантче близо до „Куин Запад“ и „Спадина“, където с Кларк често ходеха, когато бяха на седемнайсет. Не си спомняше точно къде беше, но скоро го намери, малко по на изток, отколкото очакваше.

Толкова десетилетия по-късно мястото беше призрачно непроменено. Същата редица от маси и дивани с червена тапицерия. Нима и сервитьорката беше същата? Не, грешеше, защото близо петдесетгодишната жена, която му беше сервирала прегоряло кафе на седемнайсет, нямаше как още да е близо петдесетгодишна. Спомни си как беше идвал с Кларк в три, в четири, понякога в пет сутринта, по време, когато си мислеха, че са възрастни, а сега му се струваше като сън. Сънят продължи само миг, но този миг беше ярък: и двамата на уроци по актьорско майсторство, Артър работи като келнер, а Кларк харчи малкото си наследство. Сега като се замисли, всъщност Кларк беше великолепен. Метър и осемдесет и осем, строен, със слабост към старомодни костюми, половината му коса обръсната, другата пусната и боядисана в розово или понякога тюркоазено или лилаво, сенки на очите за специални случаи, онова пленително провлачено говорене като от английски пансион.

Препеченият му сандвич с кашкавал пристигна. Артър се замисли дали да не звънне на Кларк — едно кратко „Няма да познаеш откъде се обаждам!“ — но се отказа. Искаше да се обади на сина си, но в Израел беше четири сутринта.

 

 

Артър си дояде вечерята и взе такси обратно до театъра, където все още оставаше малко време. Седна на един фотьойл в гримьорната си и прегледа текста — знаеше си репликите наизуст и от край до край, обаче му беше навик да пробва да заучи някои от репликите на другите, защото обичаше да знае какво следва — но преди края на първо действие на вратата се почука. Когато стана да отвори, стаята не се завъртя, но не беше толкова стабилна, колкото би трябвало. Таня влезе стремително.

— Изглеждаш покъртително — каза тя. — Наред ли е всичко?

— Изморен съм — каза Артър. — И пак безсъние.

Целуна я и тя кацна на един от фотьойлите. Тази лекота, която усещаше всеки път, когато я види. Беше запленен, както винаги, от крайната й младост. Беше на малко над половината на неговите години. Нейната работа бе да се грижи за трите малки актриси, които играеха детските версии на дъщерите на Лир.

— Забрави, че щяхме да закусваме заедно, а?

Той се плесна по челото.

— Толкова съжалявам. Днес не съм на пълни обороти. Колко ме чака?

— Половин час.

— Защо не ми звънна?

— Падна ми батерията. Нищо. Може да ми се реваншираш с чаша вино.

Едно от нещата, които обожаваше у нея — как прощаваше такива неща толкова лесно. Колко приятно е, мислеше си той неотдавна, да бъдеш с жена, която не таи лоши чувства. Намери полупразна бутилка червено в хладилника — тя го предпочиташе студено — и докато й сипваше, забеляза, че ръцете му треперят.

— Ама много ужасно изглеждаш — каза тя. — Сигурен ли си, че не си болен?

— Мисля, че просто съм изморен.

Харесваше му да я гледа как пие вино, начинът, по който се съсредоточаваше върху вкуса. Оценяваше хубавите неща по начин, който се развива само ако израснеш с малко пари.

— Имаш ли още от онези бонбони?

— Да ти кажа, май имам.

Тя му се усмихна — как го топлеше усмивката й! — и остави чашата си на масичката. След няколко минути ровене в шкафа до мивката, тя се върна победоносно с малка златиста кутийка. Той си избра трюфел с малина и тъмен шоколад.

— Какво е това? — попита тя с бонбон в устата и хвана Доктор Единайсет, том 1, брой 1: Станция Единайсет от масичката.

— Бившата ми съпруга ги остави преди две седмици.

— Коя по-точно?

Усети нотка на тъга. Това беше признак, че сериозно се е отклонил от правия път. Да имаш повече от една бивша съпруга? Не беше сигурен къде точно бе сбъркал.

— Първата. Миранда. Не знам какво да ги правя.

— Какво, няма ли да ги запазиш?

— Не чета комикси — каза Артър. — Даде ми по две копия и пратих другия комплект на сина си.

— Каза, че се опитваш да се освободиш от нещата си, нещо такова ли беше?

— Точно така. Прекрасни са, но не искам повече вещи.

— Май те разбирам. — Таня четеше. — Интересен сюжет — каза тя след няколко страници.

— Не знам. Да си призная, така и не му разбрах смисъла. — Почувства облекчение, че признава пред някого след толкова години. — Особено Подморието. Всички онези хора тънат в забрава, чакат, кроят, но какво?

— Харесва ми — каза Таня. — Ама и рисунките са много хубави.

— Рисуването й харесваше повече от писането на диалога. Чак сега си го спомни. Веднъж беше отворил вратата на стаята на Миранда и я погледа няколко минути, преди тя да го усети. Извивката на врата й, докато седи наведена над чертожната маса, абсолютното й съсредоточение. Колко уязвима изглеждаше, когато беше вглъбена в работата си.

— Красиво е.

Таня разглеждаше изображение на Подморието, стая с тъмни щрихи и махагонови арки от наводнените крепости на Станция Единайсет. На Артър стаята му напомняше на някакво място, където е бил, но не можеше да се сети.

Тя погледна часовника си.

— Аз ще тръгвам. Малките ми пакостници идват след петнайсет минути.

— Чакай, щях да ти давам нещо.

Едно стъклено преспапие бе пристигнало по куриер преди две седмици, пратено от Миранда от хотела й, след като се бяха видели. В бележката си тя беше обяснила как Кларк го донесъл в къщата в Лос Анджелис и съжалявала, че го взела, била сигурна, че Кларк го е донесъл за Артър, не за нея, но когато той хвана топката стъкло в ръка, не откри никакви спомени, свързани с нея; изобщо не помнеше Кларк да му я е давал, а и последното нещо, от което имаше нужда в живота си, беше преспапие.

— Прелестно е — каза Таня, когато й го подаде. Вгледа се в мъглявите дълбини. — Благодаря ти.

— Ще ти звънна, ако Кирстен се появи тук. Ще се видим ли след представлението?

Таня го целуна.

— Разбира се — каза тя.

 

 

Когато си тръгна, той легна на дивана и затвори очи, но петнайсет минути по-късно Кирстен беше на вратата. Изтощението му придобиваше силата на болест. Пот изби по челото му, когато се изправи. Пусна момичето и бързо седна.

— Мама си купи книга с теб на корицата — каза тя. Седна срещу него на другия диван.

Единствената книга на света с Артър на корицата беше „Скъпа В“. Повдигаше му се.

— Ти прочете ли я?

— Мама не ми дава да я чета. Казва, че е неприлична.

— Така ли ти каза? Неприлична?

— Да.

— Е — каза Артър, — аз пък мисля, че е неприлично, че книгата съществува. Права е да не ти я показва.

Единствения път, когато беше виждал майката на Кирстен, тя го беше причакала да го пита дали има задаващи се проекти с роля за момиченце. Той искаше да се измъкне. Дъщеря ви е толкова малка, искаше му се да каже. Оставете я да бъде дете, дайте й възможност, не знам защо искате това за нея. Той не разбираше защо някой би искал детето му да се занимава с филми.

— Лоша ли е книгата?

— Иска ми се да не съществуваше. Но да ти кажа, радвам се, че дойде — каза той.

— Защо?

— Приготвил съм ти подарък.

Стана му малко гузно, когато й подаде комиксите за Доктор Единайсет; защото все пак Миранда ги беше донесла за него, но той не ги искаше, защото не искаше вещи. Нищо не искаше, освен сина си.

 

 

Когато отново остана сам, Артър си облече костюма. Поседя няколко минути в премяната си, наслади се на тежестта на кадифената пелерина, остави короната си на масичката до гроздето и отиде при гримьорите в другия край на коридора да го гримират. Удоволствието да си с други хора. Реши, че сигурно е ял нещо развалено. Може би онзи сандвич. Имаше час насаме в гримьорната си, където пи чай от лайка и репетира реплики на глас пред отражението си в огледалото, крачи напред-назад, побутна торбичките под очите си, нагласи си короната. При съобщението, че остава половин час, звънна на Таня.

— Искам да направя нещо за теб — каза той. — Ще ти се стори много изненадващо, но си го мисля от една година.

— Какво нещо?

Беше разсеяна. Чуваше се, че трите момиченца се караха.

— Още колко дължиш по студентските си заеми? — Беше му казала веднъж, но той беше забравил.

— Четирийсет и седем хиляди долара — каза тя и той усети плахата надежда в гласа й, недоверието.

— Искам да го изплатя.

Нали затова бяха парите? Това щеше да означава животът му в крайна сметка, след всички тези години без да успее да спечели „Оскар“, този низ от провали в боксофиса. Щеше да бъде човекът, раздал състоянието си. Щеше да задържи само колкото пари му трябваха, за да живее. Щеше да си купи апартамент в Йерусалим, да се вижда с Тайлър всеки ден и да започне отначало.

— Артър — каза тя.

— Позволи ми да го направя за теб.

— Артър, прекалено много е.

— Не е. Колко ще ти отнеме сама да го изплатиш — попита той мило, — ако продължаваш със същата скорост?

— Ще съм поне на шейсет, но дългът си е мой и…

— Тогава нека ти помогна — каза той. — Нищо не искам в замяна. Обещавам. Само ела в гримьорната след представлението и ще ти дам чек.

— Какво ще кажа на нашите? Ако им кажа, ще искат да знаят откъде съм взела парите.

— Кажи им истината. Един ексцентричен актьор ти е дал чек за четирийсет и седем хиляди долара, без да иска нищо в замяна.

— Не знам как да ти благодаря.

Когато затвори, се почувства неочаквано спокоен. Щеше да захвърли през борда всичко, което можеше, това бреме от пари и вещи и като го отхвърли, щеше да стане по-лек човек.

— Петнайсет минути — извика помощник-режисьорът пред вратата му.

— Благодаря, петнайсет — каза Артър и започна репликите си от началото.

При „ти, първа наша потомка, първа говори!“ погледна часовника си. В Израел беше едва шест сутринта, но знаеше, че Тайлър и Елизабет ставаха рано. Уговори бившата си съпруга да му позволи — „Две минутки, Елизабет, знам, че се приготвя за училище, само искам да му чуя гласа“, — затвори очи и се заслуша в шумоленето, докато тя предаваше телефона в малките ръце на сина му. Първи мой потомък, единствен потомък, сърце мое.

— Защо се обаждаш?

Това подозрително гласче. Спомни си, че Тайлър му беше ядосан.

— Исках да те чуя.

— А защо не дойде за рождения ми ден?

Артър му беше обещал да дойде в Йерусалим за рождения му ден, но го беше обещал преди десет месеца и откровено беше забравил, докато Тайлър не му се обади вчера. Извиненията на Артър не бяха приети.

— Не мога да дойда, приятел. Щях, но не мога. Обаче ти нямаше ли скоро да идваш в Ню Йорк? Няма ли да се видим другата седмица? — Тайлър не му отговори. — Довечера летиш за Ню Йорк, нали така?

— Ами да.

— Прочете ли комиксите, които ти пратих?

Тайлър мълчеше. Артър седна на дивана и подпря уморено чело на ръката си.

— Тайлър, харесаха ли ти? Онези комикси?

— Да.

— Десет минути — каза помощник-режисьорът пред вратата.

— Благодаря, десет. Аз ги разгледах — каза Артър, — но май не разбрах съвсем за какво става дума. Надявах се, че ти ще ми ги обясниш.

— Какво по-точно?

— Ами кажи ми за Доктор Единайсет.

— Живее на космическа станция.

— Сериозно? На космическа станция?

— Като планета е, ама малка — каза Тайлър. — Даже е малко счупена. Преминала през червеева дупка и сега се крие в дълбокия космос, но системите й са повредени и повърхността е почти изцяло под водата. — Темата май започваше да му харесва.

— Изцяло под вода! — Артър вдигна глава. Сгреши, че остави Тайлър толкова да се отдалечи от него, но може би тази грешка не беше непоправима. — Значи те, Доктор Единайсет и хората му, живеят във водата?

— Живеят на острови. Имат град, който е целият от острови. Има разни мостове и лодки. Но е опасно заради морските кончета.

— Морските кончета опасни ли са?

— Не са като онези, които видяхме в онзи буркан в китайския квартал. Големи са.

— Колко големи?

— Много големи. Мисля, че са много големи. Едни… Грамадни такива и изскачат от водата, и имат очи като риби, а пък едни хора ги яздят и те гонят да те хванат.

— Какво става, ако морското конче те хване?

— Завлича те под водата — каза Тайлър, — и тогава ставаш част от Подморието.

— Подморието?

— Едно място под водата. — Вече говореше бързо, с интерес. — Те са враговете на Доктор Единайсет, но не са лоши. Само искат да се върнат у дома.

— Приятелче — каза Артър, — Тайлър, искам да знаеш, че те обичам.

Тишината беше толкова дълга, че ако не беше шумът от минаваща кола, щеше да си помисли, е линията е прекъснала. Момчето сигурно стоеше до отворен прозорец.

— И аз теб — каза Тайлър. Трудно го чуваше. Гласът му беше толкова тих.

Вратата на гримьорната му се открехна.

— Пет минути — каза помощникът. Артър махна в отговор.

— Приятелче, трябва да затварям.

— Филм ли снимаш?

— Тази нощ не. Излизам на сцената.

— Добре. Чао — каза Тайлър.

— До скоро. Ще се видим в Ню Йорк другата седмица. Артър затвори и поседя сам няколко минути. Беше му трудно да се погледне в очите в огледалото. Беше много изморен.

— По местата — каза помощник-режисьорът.

 

 

Декорите за тази постановка на „Лир“ бяха великолепни. В задната част на сцената беше издигната платформа, изрисувана като балкон с красиви колони, отпред камъни, отзад гол шперплат. В първо действие платформата беше стаята на възрастен крал и Артър трябваше да седи в лилав фотьойл, докато залата се пълнеше, в профил към публиката, хванал короната си в ръце. Изморен крал в края на царуването си, може би с не толкова остър ум, колкото навремето, размишлява върху пагубната подялба на кралството си.

Долу на основната сцена три момиченца играеха игра с пляскане на ръце под мека светлина. По знак на помощник-режисьора станаха и изчезнаха назад и наляво, светлините угаснаха и това беше сигналът за Артър да стане и да избяга. Стигна до кулисите в мрака, воден от сценичен работник с фенерче, докато Кент, Глостър и Едмънд излизаха отдясно.

— Не разбирам — беше казал Артър на режисьора, който се казваше Куентин и когото Артър тайничко не харесваше. — Защо съм там горе?

— Ами ти ми кажи — каза Куентин. — Разсъждаваш за капризите на властта, нали така? Размишляваш за разделянето на Англия. Мислиш за спестяванията си в пенсионния фонд. Каквото ти хареса. Просто ми се довери, хубав визуален ефект е.

— Значи съм там горе, защото ти харесва как изглежда!

— Не се замисляй много — каза Куентин.

Но какво друго можеше да прави горе на платформата, освен да мисли? На първата отворена репетиция Артър седеше на стола, докато хората влизаха, слушаше шепотите в публиката, когато го забелязваха там горе, загледан в короната, и се изненада колко нестабилно се чувстваше. Беше го правил и преди, това размотаване на сцената, докато публиката влиза, но осъзна, че последния път, когато го беше правил, беше на двайсет и една. Помнеше, че тогава му беше харесало — предизвикателството да живееш в света на пиесата, преди пиесата да е започнала — но сега прожекторите бяха прекалено близо, прекалено горещи, и по гърба му се стичаше пот.

По време на първия му брак двамата с Миранда отидоха на церемонията за връчването на наградите „Златен глобус“, което накрая се беше объркало. Миранда, която може би беше попрекалила с коктейлите и не беше свикнала да носи обувки с токчета, се препъна на тръгване и си изкълчи глезена сред огъня на светкавиците, Артър беше на малко повече от ръка разстояние и докато тя падаше, той разбра, че снимката ще влезе в таблоидите. В онези времена познаваше двама-трима актьори, чиито кариери бяха изтлели до един сив полуживот от рехабилитационни центрове и разводи и знаеше как някой можеше да пострада от таблоидите, разяждащият ефект от такова подробно наблюдение. Беше креснал на Миранда, главно от чувство за вина, и двамата си казаха неприятни неща в колата. Тя влезе вкъщи, без да му говори.

По-късно мина покрай отворената врата на банята и я чу как си говори, докато си маха грима. „За нищо се не кая“, беше я чул да казва на отражението си в огледалото. Беше се обърнал и продължил, но думите останаха с него. След много години в Торонто, на шперплатовия втори етаж на сцената на „Крал Лир“, думите изясниха проблема. Откри, че е човек, който се разкайва едва ли не за всичко, съжаленията се трупаха около него като нощни пеперуди около лампа. Това беше всъщност основната разлика между двайсет и една и петдесет и една, реши той, чистото количество съжаление. Беше направил някои неща, с които не се гордееше. Щом Миранда беше толкова нещастна в Холивуд, защо просто не я беше отвел от там? Нямаше да е трудно. Как заряза Миранда заради Елизабет и Елизабет заради Лидия, и остави Лидия да се изплъзне при друг. Как допусна да отведат Тайлър на другия край на света. Как прекара целия си живот в гонене на нещо, пари или слава, или безсмъртие, или и трите. Почти не познаваше единствения си брат. Колко приятелства пренебрегна, докато избледнеят и изчезнат? В първата вечер на отворените репетиции едва слезе от сцената. Втората вечер пристигна на платформата със стратегия. Вгледа се в короната и си изчете таен списък с всичко, което беше хубаво.

Розовите магнолии в двора на къщата в Лос Анджелис.

Концерти на открито, звукът се издига в небето.

Тайлър на две години във ваната, смее се в облак от пяна.

Елизабет край басейна нощем, в началото, преди да са се скарали нито веднъж, как се гмурка почти безшумно, двойните луни на повърхността, разбити на парченца.

Танците с Кларк, когато бяха на осемнайсет, с фалшиви лични карти в джоба, Кларк проблясва под мигащите светлини.

Очите на Миранда, как го гледаше, когато тя беше на двайсет и пет и още го обичаше.

Как третата му съпруга, Лидия, се занимава с йога сутрин на задната тераса.

Кроасаните в кафенето срещу хотела му.

Таня, когато отпива вино, усмивката й.

Возене в снегорина на баща му, когато беше на девет, онзи път, когато Артър разказа виц и баща му и братчето му не можеха да спрат да се смеят, чистата радост, която бе почувствал в онзи момент.

Тайлър.

 

 

Във вечерта на последното си представление Артър стигна само до средата на списъка, когато получи сигнала, че е време да слезе. Последва стрелката от бяло тиксо и фенерчето на сценичния работник и излезе надясно. Видя Таня в кулисите от другата страна на сцената, повела трите момиченца към гримьорните. Тя му се усмихна широко, прати му въздушна целувка. Той също прати целувка — защо не? — и не обърна внимание на шепота, който се надигна зад сцената.

 

 

По-късно една жена от гардероба постави корона от цветя на главата му. Артър беше в костюма си от дрипи за лудата сцена. Отново видя Таня от другата страна на сцената — вече в последната седмица от живота й, грузинският грип толкова близо — после един сценичен работник се появи до него, хванал Кирстен за ръка.

— Здрасти — прошепна Кирстен. — Много ми харесват комиксите.

— Прочете ли ги вече?

— Имах време само за началото.

— Трябва да излизам — прошепна той, — после ще говорим. — И пристъпи в бурята от звуци.

— Ха, кой ли идва — каза човекът, играещ Глостър. След четири дена щеше да е мъртъв от грипа. — Здрав разсъдък няма стопанина си тъй да премени.

— Не, те не могат да ме арестуват за сеченето на пари — каза Артър, обърквайки репликата. Съсредоточи се, каза си, но мислите му бяха пръснати, беше малко замаян. — Та аз съм самият крал!

— О — каза Едгар, — сърцераздирателно зрелище! — Глостър вдигна ръка до покритите си с марля очи. След седем дни щеше да умре от студ на магистрала в Квебек.

Артър трудно си поемаше дъх. Чу трепет на арфа и после децата се появиха, момичетата, които бяха дъщерите му в началото, халюцинации на самите себе си, като призраци. Две от тях щяха да умрат от грипа следващия вторник, една сутринта и една в късния следобед. Третата, Кирстен, подскачаше зад една колона.

— От пояса надолу са кентаври — каза Артър и тогава се случи. Остра болка, присвиване, тежест върху гърдите му, олюля се и посегна към шперплатовата колона, за която знаеше, че е някъде наблизо, но не прецени разстоянието и удари ръката си силно в дървото. Притисна ръка към гърдите си и му се стори, че това го беше правил и преди, нещо познато в движението. Когато беше на седем години на остров Делано, с брат му бяха намерили ранено птиче на плажа.

— Врабчето, че и златната… — каза Артър, мислейки за птичето, но в собствените му уши гласът му прозвуча сподавен, погледът на Едгар, който го кара да се чуди дали не е объркал репликата, толкова му се виеше свят. — Врабчето…

Един човек на първия ред се изправяше. Артър прибра ръката си до сърцето, също както бе държал птичето. Вече не беше сигурен къде е, а може би беше на две места едновременно. Чуваше вълните на плажа. Прожекторите оставяха следи в мрака, подобно на една комета навремето, когато беше тийнейджър и стоеше на голата земя пред къщата на приятелката му Виктория, загледан в нощта; кометата Хякутаке, увиснала като фенер в студеното небе. От онзи ден на плажа, когато беше на седем, си спомняше как сърцето на птичето спря в дланта му, трептене, което отслабна и утихна. Човекът от първия ред вече тичаше, а Артър също се движеше; политна към една колона и започна да се свлича надолу, и сега около него валеше сняг, блестеше под прожекторите. Стори му се най-красивото нещо, което някога е виждал.