Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (38)

38.

Когато Кирстен и Огъст си тръгнаха от къщата в гората, когато довлачиха и пренесоха новите си куфари през дърветата до пътя, имаше един момент, в който Кирстен застана и погледна назад към обраслата алея, докато Огъст нагласяваше някои неща — преместваше книгите със стихове и бутилките вода от раницата си в куфара на колелца, за да облекчи товара на гърба си — и ако ги нямаше физическите доказателства, куфарите пълни с кърпи и шампоан, и онази кутия сол, която намериха в кухнята, синята копринена рокля, която беше облякла и издутината от космическия кораб „Ентърпрайз“ в джоба на елека на Огъст, би си помислила, че са си измислили къщата.

— Неразграбена къща — каза Огъст, когато продължиха по пътя. Колелцата на куфарите се въртяха трудно и Кирстен не харесваше звука, който издаваха по пътя, но иначе куфарите бяха идеални. — Не мислех, че някога пак ще видя такава.

— Беше невероятно. Направо ми се искаше да заключа вратата зад нас.

Така е било, осъзна тя, да живееш в къща. Излизаш и заключваш вратата зад себе си и през целия ден носиш ключ. Дитър и Саид сигурно помнеха какво е да живееш в къща и да носиш ключове. Всички мисли водеха пак към тях.

 

 

Огъст вярваше в теорията за мултивселената. Твърдеше, че е чиста физика, както сам казваше, или ако не точно стандартна физика, то може би в покрайнините на квантовата механика или във всеки случай не само някаква изкукала теория, която си е измислил.

— Опасявам се, че нямам представа — беше казал тубата, когато Кирстен потърси потвърждение преди няколко години.

Оказа се, че никой няма представа. Никой от по-старите членове на Симфонията не беше особено запознат с науката, което си беше откровено влудяващо, като се има предвид колко време са имали тези хора да търсят разни неща в интернет, преди светът да свърши. Гил беше споделил несигурни спомени за една статия, която прочел навремето, нещо за това как субатомните частици постоянно изчезват и пак се появяват, което значело, разсъждаваше той, че има къде другаде да бъдат, което според него може би предполага, че на теория човек може едновременно да го има и да го няма, може би да изживява живот в сянка в някоя и друга паралелна вселена.

— Ама виж — беше добавил, — никога не съм си падал по науката.

Във всеки случай на Огъст му харесваше идеята за безкраен брой паралелни вселени, простиращи се във всички посоки. Кирстен си представяше тази подредба като нещо подобно на последователните равнини, които се образуват, когато две огледала се отразяват едно в друго, образите позеленяват и помътняват с всяко повторение, докато не изчезнат в безкрая. Беше го видяла веднъж в един магазин за дрехи в изоставен мол.

Огъст каза, че при наличие на безкраен брой паралелни вселени, трябва да има някоя, в която не е имало пандемия и той е станал физик, както е възнамерявал, или пък някоя, където е имало пандемия, но вирусът е имал съвсем малко по-различен генетичен код, някаква миниатюрна разлика, която го е направила несмъртоносен, във всеки случай вселена, в която цивилизацията не е била прекъсната толкова брутално. Обсъждаха това в късния следобед върху една дига, където си почиваха и разглеждаха купчината списания, които Кирстен беше взела от къщата.

— В някоя алтернативна вселена — каза Огъст, — може би щеше да си по снимките в таблоидите. Това не е ли една от съпругите на твоя актьор?

— Къде?

Взе списанието от него. Ето го Артър с жена си Лидия, на пазар в Ню Йорк. Тя носеше опасно високи обувки и беше помъкнала десетина торби с покупки. Пандемията щеше да достигне Северна Америка след по-малко от месец. Снимката беше интересна, но не достатъчно интересна, за да я добави в колекцията.

В последното списание Кирстен намери друга бивша съпруга. Снимка на жена на около четирийсет, с прихлупена шапка, погледнала възмутено към обектива, докато излиза от някаква сграда:

Старата любов ръжда не хваща???

О, ЗДРАВЕЙ, МИРАНДА! МИРАНДА КАРЪЛ, ТРАНСПОРТЕН ДИРЕКТОР И ПЪРВА СЪПРУГА НА АРТЪР ЛЕАНДЪР, ПОВДИГНА ВЪПРОСИ С ПОТАЙНО ИЗНИЗВАНЕ ОТ СЛУЖЕБНИЯ ВХОД НА ТЕАТЪРА В ТОРОНТО, КЪДЕТО ЛЕАНДЪР ИГРАЕ В „КРАЛ ЛИР“. ОЧЕВИДЕЦ СЪОБЩАВА, ЧЕ ТЯ И АКТЬОРЪТ СА БИЛИ САМИ В ГРИМЬОРНАТА МУ ПОЧТИ ЧАС! „ВСИЧКИ МАЛКО СЕ ИЗНЕНАДАХМЕ“, КАЗА ОЧЕВИДЕЦЪТ.

— Май бях там — каза Кирстен. — Може да съм била в театъра в този момент.

Зад Миранда видя само стоманена врата, каменната стена на сградата. Дали беше минала през тази врата? Сигурно, помисли си, и й се прииска да си спомни.

Огъст разгледа снимката с интерес.

— Помниш ли да си я видяла там?

Запечатан спомен за книжка за оцветяване, миризма на моливи, гласът на Артър, топла стая с червен килим, електрическа светлина. Имаше ли трети човек в стаята? Не беше сигурна.

— Не — каза тя. — Не си я спомням. — Откъсна снимката и текста от страницата.

— Виж датата — каза Огъст. — Две седмици до апокалипсиса!

Нищо друго в останалите списания, но тази находка беше забележителна, това беше достатъчно. Запазиха две списания, за да накладат огън по-късно и заровиха останалите три под шумата.

— Ти щеше да си на тези снимки — каза той, отново подхванал темата за паралелните вселени. — Така де, ти си на тези снимки в някоя паралелна вселена, където сривът не се е случил.

— Продължавам да мисля, че тази теория за паралелните вселени си си я измислил — каза тя, но едно от малкото неща, които Огъст не знаеше за нея, беше, че понякога, докато гледаше колекцията си от снимки, се опитваше да си представи и да се постави в онзи друг живот, животът в сянка. Влизаш в стаята, щракваш ключа и всичко се изпълва със светлина. Оставяш си боклука в чували на тротоара, а един камион минава и ги отнася на някакво невидимо място. Когато си в опасност, викаш полицията. От чешмата тече гореща вода. Вдигаш слушалката или натискаш копче на телефона и можеш да говориш с всекиго. Цялата информация на света е в интернет, а интернет е навсякъде около теб, носи се по въздуха като цветен прашец в полъха на летния вятър. Има пари, късове хартия, които можеш да размениш за всичко: къщи, яхти, идеални зъби. Има зъболекари. Опита се да си представи как този живот протича някъде в този момент. Някоя паралелна Кирстен в стая с климатик се събужда от тревожния си сън и върви през безлюден пейзаж.

— Паралелна вселена, където са измислили пътуването в космоса — каза Огъст.

От десетина години играеха тази игра. Сега лежаха по гръб, упоени от жегата. Брезови клони се поклащаха на ветреца, слънце се процеждаше през зеленината. Кирстен затвори очи и загледа как силуетите на листата се носят под клепачите й.

— Но нали го бяха измислили пътуването в космоса? Виждала съм снимки.

Ръката й сама беше отишла до белега на скулата й. Ако имаше по-добри вселени, вероятно има и много по-лоши. Например вселена, в която си спомня първата година на пътя, или си спомня причината за белега на лицето й, или където е изгубила повече от два зъба.

— Качихме се само до онази сива луна — каза Огъст. — Никъде другаде, така и не отидохме по-далеч. Говоря за такова пътуване, каквото даваха по сериалите, други галактики, други планети.

— Като в комиксите ми?

— Комиксите ти са странни. Мислех си по-скоро за „Стар Трек“.

— Паралелна вселена, където комиксите ми са истински — каза тя.

— Как така?

— Ами така, паралелна вселена, където сме се качили на Станция Единайсет и сме избягали, преди светът да свърши — каза Кирстен.

— Светът не е свършил. Още се върти. И все пак — искаш да живееш на Станция Единайсет?

— Мисля, че е красива. С всички онези острови и мостове.

— Но нали вечно е нощ или здрач?

— Не мисля, че би ми пречило.

— Този свят ми харесва повече — каза Огъст. — На Станция Единайсет изобщо има ли оркестър? Или ще си стоя сам на скалите в мрака и ще свиря на цигулка за гигантските морски кончета?

— Добре, паралелна вселена с по-добро зъболечение — каза тя.

— Високо се целиш, а?

— Ако беше изгубил зъби, щеше да знаеш колко високо.

— Така е. Съжалявам за зъбите ти.

— Паралелна вселена, в която нямам татуирани ножове.

— И аз бих искал да живея там — каза Огъст. — Паралелна вселена, в която Саид и Дитър не са изчезнали.

— Паралелна вселена, в която телефоните още работят и можем да се обадим на Симфонията и да ги питаме къде са, а после да се обадим на Дитър и Саид и всички да се срещнем някъде.

Останаха умълчани, загледани в листата.

— Ще ги намерим — каза Кирстен, — пак ще видим Симфонията.

Но, разбира се, нямаше как да са сигурни.

 

 

Пренесоха куфарите си от дигата до пътя. Вече бяха много близо до Севърн. По здрач пътят зави обратно към брега на езерото и се появиха първите севърнски къщи. Млади брези между пътя и езерото, но иначе — никаква гора, само обрасли дворове и къщи, потънали в лиани и храсти, плаж от скали и пясък.

— Не искам да е през нощта — каза Огъст.

Избраха произволна къща, прекосиха задния двор и лагеруваха зад градинската барака. Нямаше нищо за ядене. Огъст отиде да разузнае и се върна с боровинки.

— Аз ще поема първата смяна — каза Кирстен.

Беше изтощена, но не мислеше, че ще може да заспи. Седеше на куфара си, облегната на стената на бараката, с нож в ръце. Гледаше бавното издигане на светулките от тревата и слушаше водата на плажа оттатък пътя, въздишките на вятъра в листата. Пляскащи крила и изцвърчаване на гризач, сова убива плячката си.

— Сещаш ли се за онзи човек, когото срещнахме на бензиностанцията? — попита Огъст.

— Разбира се. Какво за него?

— Белегът на лицето му. — Изправи се. — Сега си мислех за него и се сетих какво е.

— Пророкът го е белязал.

Споменът я смущаваше. Махна с китка и ножът й разцепи гуглата на една печурка на метър-два от нея.

— Да, но самият символ, формата на белега. Как би го описала?

— Не знам — каза тя, като си прибра ножа. — Приличаше на стрелка с още една чертичка през стълбчето.

— По-къса чертичка. В долния край. Помисли си. Не е абстрактно.

— Мисля си. На мен ми се стори абстрактно.

— Самолет е — каза Огъст.