Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (44)

44.

Към края на петнайсета година на летището имаше триста души, а Музеят на цивилизацията изпълваше салона на „Скаймайлс“. В отминали времена, когато на летището имаше по-малко хора, Кларк цял ден работеше по дреболиите на оцеляването — събиране на дърва за огрев, мъкнене на вода до тоалетните, за да функционират, участие в събирателни операции в Севърн, садене на посеви в тесните полета покрай пистите, дране на елени. Но сега имаше много повече хора, а Кларк беше по-стар и явно никой не възразяваше той да се грижи за музея по цял ден.

Изглежда на света имаше неограничен брой предмети, от които нямаше никаква полза, но хората все пак искаха да запазят: мобилните телефони с деликатните им копчета, айпади, нинтендото на Тайлър, набор от лаптопи. Имаше няколко чифта непрактични обувки, повечето на токчета, красиви и странни. Имаше три автомобилни двигателя в редица, почистени и излъскани, мотоциклет, изграден предимно от бляскав хром. Понякога търговци носеха неща за Кларк, предмети без някаква стойност, за които знаеха, че ще му харесат: списания и вестници, колекция пощенски марки, монети. Там бяха паспортите и шофьорските книжки или понякога кредитните карти на хора, които бяха живели на летището и бяха загинали. Кларк водеше безупречна документация.

Държеше паспортите на Елизабет и Тайлър отворени на снимките. Елизабет му ги беше дала в нощта преди да си тръгнат, лятото на Втора година. След толкова години паспортите още го смущаваха.

— Смущаващи хора бяха — каза Долорес.

Няколко месеца преди Елизабет и Тайлър да си тръгнат, още през Втора година, Кларк чупеше съчки за подпалки, когато вдигна очи и му се стори, че вижда някого до самолета на Еър Градия. Дете, но на летището имаше няколко деца и от това разстояние не можеше да го разпознае. Самолетът беше строго забранена зона, но децата обичаха да се плашат едно друго с разкази за видени призраци. Детето държеше нещо. Книга? Кларк намери Тайлър при носа на самолета — четеше на глас от книга с меки корици.

— Затова в един ден ще й се струпат поразиите — каза той на самолета, докато Кларк се приближаваше. Млъкна за миг и вдигна поглед. — Чувате ли? Поразиите. Поразиите й ще дойдат в един ден: смърт, жалост и глад, и ще бъде изгорена в огън; защото силен е Господ Бог, Който я съди.

Кларк позна текста. В дните си в Торонто за три месеца беше имал приятел, бивш евангелист, който държеше библия до леглото. Тайлър спря да чете и пак погледна.

— Много добре четеш за годините си — каза Кларк.

— Благодаря.

Момчето очевидно не беше съвсем в ред, но какво можеха да направят за него? Във Втора година всички още блуждаеха.

— Какво правиш?

— Чета на хората вътре — каза Тайлър.

— Вътре няма никой.

Но разбира се, че имаше. Кларк усети хлад под слънцето. Самолетът беше останал запечатан, защото отварянето му беше кошмар, за който никой не искаше да мисли, защото никой не знаеше дали вирусът може да се прихване от мъртвите, защото и така беше добър мавзолей. Никога не го беше доближавал толкова. Прозорците на самолета бяха тъмни.

— Само искам да знаят, че за това имаше причина.

— Тайлър, виж, някои неща просто се случват. — От толкова близо покоят на призрачния самолет беше поразителен.

— Но защо те умряха вместо нас? — попита момчето с вид сякаш търпеливо рецитира добре репетиран довод. Гледаше без да мига.

— Защото бяха изложени на един вирус, а ние не бяхме. Можеш да търсиш причини и Бог знае, че някои хора тук са се докарали до полуда от такива опити, обаче е само това, Тайлър.

— Ами ако сме били спасени по друга причина?

— Спасени? — Кларк вече си спомняше защо не говореше с Тайлър много често.

— Някои хора бяха спасени. Хора като нас.

— Как така „хора като нас“?

— Хора, които са били добри — каза Тайлър. — Хора, които не са били слаби.

— Виж, не е въпрос дали си бил лош или не… хората вътре, в самолета на Еър Градия, просто са били на неподходящо място в неподходящо време.

— Добре — каза Тайлър.

Кларк се обърна и гласът на Тайлър продължи почти веднага след него, сега по-тих:

— И тя ще бъде изгорена с огън; защото силен е Господ Бог, Който я съди.

Елизабет и Тайлър живееха в първата класа на самолета на Ер Франс. Завари я да плете нещо, седнала на слънцето на подвижната стълба, водеща до входа. Отдавна не беше говорил с нея. Не че я беше избягвал, но определено не търсеше компанията й.

— Притеснявам се за сина ти — каза той.

Тя прекъсна плетенето. Лудешката напрегнатост от първите й дни тук се беше разсеяла.

— Защо?

— В момента е при самолета под карантина — каза Кларк, — и чете на мъртвите от Откровения.

— А-а… — Тя се усмихна и продължи с плетката. — Много напредна с четенето.

— Мисля, че е прихванал и някои особени идеи за… ами за станалото.

Осъзна, че все още няма думи за това. Никой не го споменаваше направо.

— Какви странни идеи?

— Смята, че е имало причина за пандемията — каза Кларк.

— Да, имаше причина.

— Е, да, но има предвид причина, различна от факта, че почти всички на земята прихванаха изключително смъртоносна мутация на свински грип. Изглежда смята, че е било намесено някакво божие наказание.

— Прав е — каза тя. Спря да плете за момент, за да си преброи редовете.

Той усети, че му се завива свят.

— Елизабет, каква причина би могло да има за нещо такова? Какъв план би могъл да включва…? — Осъзна, че беше повишил тон. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— За всичко си има причина — каза тя. Не го погледна. — Не е наша работа да знаем.

По-късно това лято пристигна групичка религиозни скитници, тръгнали на юг. Същността на религията им не беше ясна. „За новия свят са нужни нови богове“, казваха. Казваха и „Водят ни видения“. Говореха неясни неща за сигнали и сънища. Летището ги приюти за няколко неспокойни нощи, защото изглеждаше по-малко опасно, отколкото да ги прогони. Скитниците ядоха от храната им и в замяна предложиха благословии, които включваха предимно длани по челата и промърморени молитви. Нощем седяха в кръг в чакалня В и напяваха на език, който никой на летището не беше чувал. Когато си тръгнаха, Елизабет и Тайлър тръгнаха с тях.

— Двамата със сина ми просто искаме да водим по-духовен живот — каза Елизабет.

И се извини, че напуска всички, все едно нейното заминаване беше някакво лично изоставяне. Когато си тръгнаха, Тайлър изглеждаше много дребен на опашката на групата. Трябваше да направя повече за нея, помисли си Кларк. Трябваше да я издърпам от ръба. Но той самият с всички сили едва беше успял да се опази от този ръб, а и какво можеше да направи? Когато групата изчезна зад завоя на пътя, беше сигурен, че не само той изпитва облекчение. — Този тип лудост е заразна — беше казала Долорес като ехо на мислите му.

През Петнайсета година хората идваха в музея след тежкия работен ден да гледат миналото. Няколко от старите фотьойли на салона още бяха тук и човек можеше да седне и да чете последните вестници, петнайсетгодишни, да прелиства крехки страници с ръкавици, които Кларк неумело беше ушил от хотелски чаршаф. Ставащото тук беше нещо като молитва. Джеймс, първият човек, който беше влязъл, идваше почти всеки ден да гледа мотоциклета. Беше го намерил в Севърн през Втора година и го беше използвал, докато бензинът не се развали и самолетното гориво свърши. Много му липсваше. Емануела, първото дете, родено на летището, често идваше да разглежда телефоните.

Сега имаше и училище — в чакалня В. Също като всички други деца, които получават образование, тези в летищното училище запаметяваха абстракции: някога самолетите отвън летели по въздуха. Със самолет човек можел да пътува до другия край на света, но — учителят беше човек с карта за редовен пътник с две авиолинии — докато е в самолета, трябвало да изключи електронните си устройства преди излитане и кацане, устройства като плоските машинки, които свирели музика и по-големите, които се отваряли като книги, а екраните им не били постоянно тъмни, вътре били пълни с електронни платки, и тези машини били портали към една световна мрежа. Сателити изпращали информация към земята. Стоки пътували с кораби и самолети по света. Нямало място на земята, което да е прекалено далечно, за да не стигнеш дотам.

Разказваше им се за интернет, как бил навсякъде и свързвал всичко, как самите ние сме били интернет. Показваха им се карти и глобуси, очертаните граници, които интернет прехвърлил. Ние сме на тази жълта земна маса с формата на ръкавичка, тази карфица на нея е град Севърн. Онази е Чикаго. Онази — Детройт. Децата разбираха точките на картите — тук — но чертите объркваха дори тийнейджърите. Имало държави и граници. Беше трудно да се обясни.

През есента на Петнайсета година се случи нещо забележително. Един търговец мина и донесе вестник. Идваше в летището от Шеста година и се беше специализирал в готварски прибори, чорапи и шивашки принадлежности. През нощта лагерува в самолета на Ер Франс и на сутринта преди да тръгне, дойде при Кларк.

— Имам нещо, което мисля, че ще ти хареса за музея ти — каза той и му подаде три листа груба хартия.

— Какво е това?

— Вестник — каза търговецът.

Три поредни броя от преди няколко месеца. Публикувало се нередовно в Нови Петоски, каза търговецът. Имаше съобщения за раждания, смърт и сватби. Колонка за обмен: един местен търсел нови обувки в замяна на мляко и яйца; една жена имала чифт очила за четене, които се надявала да размени за чифт джинси, 28-и номер. Имаше репортаж за трима подивели, които били забелязани на югозапад от града, жена и две деца. Вестникът призоваваше жителите да ги избягват, а при случаен контакт да говорят нежно и да избягват резки движения. Нещо, наречено Пътуващата симфония, тъкмо било минало през града, но Кларк разбра, че не били само симфоничен оркестър. Имаше възторжена статия за представление на „Крал Лир“, като специално се споменаваха изпълненията на Гил Харис в ролята на Лир и Кирстен Реймонд в ролята на Корделия. Местно момиче беше пуснало обява, че има котило с малки котенца, които иска да подари, а майка им била умел ловец на мишки. Имаше напомняне, че библиотеката винаги търси още книги и че заплащат с вино.

Библиотекарят Франсоа Диало беше и издател на вестника и изглежда, че когато имаше празно място на страницата, го запълваше с текстове от колекцията си. В първия брой имаше стихотворение на Емили Дикинсън, във втория — откъс от биография на Ейбрахам Линкълн. Целият гръб на третия брой — явно е бил скучен месец за новини и обяви — беше зает от интервю с актрисата, играла Корделия — Кирстен Реймонд. Била напуснала Торонто с брат си по времето на срива, но знаела това, само защото брат й и разказал. Спомените й били ограничени, но имало една нощ точно преди края, която си спомняла с подробности.

РЕЙМОНД: Бях на сцената с две други момичета, които участваха в постановката и стоях зад Артър, така че не видях лицето му. Но си спомням, че се вдигна някакъв шум отпред, точно пред сцената. После помня звука, който чух, онова рязко тряс, когато Артър удари с ръка шперплатовата колона до главата ми. Някак си се беше препънал назад, размахал ръка, после един човек от публиката вече се беше качил на сцената и тичаше към него…

Кларк спря да диша за момент, докато четеше. Шокът да срещне някой, който е познавал Артър, и не само го е познавал, а е видял как умира.

Вестниците се предаваха от ръка на ръка в летището четири дена. Това бяха първите вестници, които някой виждаше след срива. Когато се върнаха в музея, Кларк дълго ги държа в ръце и препрочете интервюто с актрисата. И без споменаването на Артър, осъзна той, това беше невероятно развитие. Щом вече имаше вестници, какво ли още бе възможно? В отминалите дни беше пътник на доста нощни полети от Ню Йорк до Лос Анджелис и имаше един момент по време на полета, когато изгряващото слънце се простираше от изток на запад над пейзажа, изгрев, отразен в реки и езера на десет километра под прозореца му, и макар да знаеше, разбира се, че всичко е въпрос на часови зони, че винаги е нощ и винаги е утро някъде по земята, в тези моменти изпитваше тайно удоволствие при мисълта, че светът се събужда.

В следващите години се надяваше на още вестници, но такива не дойдоха.