Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (49)

49.

В интерес на истината кларинетът мразеше Шекспир. Тя следваше две специалности в университета — театър и музика; първи курс в годината, когато светът се промени, пламтящ интерес към експерименталния немски театър от двайсет и първи век. Двайсет години след срива обичаше музиката на Симфонията, обичаше факта, че е част от нея, но намираше настояването им да изпълняват Шекспир за нетърпимо. Опитваше се да не натрапва мнението си и понякога успяваше.

Година преди да я пленят хората на пророка, кларинетът седеше сама на плаж в Макино. Беше прохладно утро, а над водата се беше спуснала мъгла. Не помнеше колко пъти бяха минали от тук, но никога не й омръзваше. Харесваше й как Горният полуостров изчезваше в мъгливите дни, чувството за безгранични възможности в начина, по който мостът се стопяваше в облака.

Напоследък си мислеше дали да не напише своя пиеса и да види дали няма да убеди Гил да я постави с актьорите на Симфонията. Искаше да напише нещо съвременно, нещо, засягащо тази епоха, в която някак бяха попаднали. Да оцелееш може да не е достатъчно, казваше тя на Дитър в среднощни спорове, но от друга страна, и Шекспир не е достатъчен. Той повтаряше обичайните си доводи, че Шекспир е живял в чумаво общество без електричество, също като Пътуващата симфония. Ама ето какво, беше му казала тя, не е същото, защото за разлика от Шекспир, те са виждали електричество, виждали са всичко, видели са как цивилизацията се срива. По шекспирово време чудесата на технологията още предстояли, не били отминали и много по-малко е било изгубено.

— Щом мислиш, че ще се справиш по-добре — беше казал той, — защо не напишеш една пиеса и не я покажеш на Гил?

— Не мисля, че съм по-добра — беше му отвърнала. — Нямах това предвид. Само казвам, че репертоарът е незадоволителен.

И все пак идеята да напише пиеса беше интересна. На следващата сутрин започна с първото действие, но стигна само до първия ред от встъпителния монолог, който си представяше като писмо: „Мили приятели, чувствам се неизмеримо отпаднала и отидох да си почина в гората.“ Точно тогава една чайка кацна при краката й и я разсея. Закълва нещо на скалите и тогава тя чу Дитър — приближаваше откъм лагера на Симфонията с две поочукани чаши с оная течност, която минаваше за кафе в новия свят.

— Какво пишеше? — попита той.

— Пиеса — каза тя и сгъна листа.

— Нямам търпение да я прочета — усмихна се той.

В следващите месеци тя често си мислеше за откриващия монолог, претегляше онези първи думи като монети или камъчета, преобръщащи се в джоба, но не можеше да измисли следващото изречение. Монологът остана фрагмент, натъпкан дълбоко в раницата й до онзи ден, единайсет месеца по-късно, в часовете, след като бандата на пророка я бе пленила, когато Симфонията го изрови и всички се чудеха дали не е бележка на самоубиец.

Докато те четяха, тя се събуди от неестествен сън на една поляна. Бе сънувала стая, репетиционна в колежа, впечатления за смях — някой беше разказал виц — и тя се опита да задържи това, вкопчена в тези късове, защото още преди да се събуди напълно, беше очевидно, че нищо не е наред. Лежеше на една страна в гората. Чувстваше се отровена. Ръцете й бяха вързани зад гърба, глезените пристегнати, и веднага усети, че Симфонията я няма, ужасно отсъствие. С Джаксън пълнеха съдове за вода, а после? Спомни си звук зад нея, при обръщането парцал затисна лицето й, нечия ръка на тила й. Сега беше вечер. Шестима мъже бяха клекнали в кръг наблизо. Двама въоръжени с големи пушки, един със стандартен лък и колчан стрели, друг със странен метален арбалет, петият — с мачете. Шестият беше с гръб към нея и не се виждаше дали има оръжие.

— Ама не знаем по кой път ще тръгнат — каза единият от двамата с пушките.

— Погледни картата — каза обърнатият с гръб. — От тук има точно един логичен маршрут до летище Севърн. — Тя разпозна гласа на пророка.

— Може да тръгнат по Луис авеню, когато стигнат до града. От там не е по-далече.

— Ще се разделим — каза пророкът. — Две групи, по една за всеки маршрут, и ще се срещнем на пътя за летището.

— Господа, предполагам, че вече имате план.

Това беше гласът на Саид, някъде наблизо. Саид! Искаше да говори с него, да го пита къде са и какво става, да му каже, че Симфонията търсеше него и Дитър, след като изчезнаха, но толкова й се повдигаше, че не можеше да помръдне.

— Казахме ти, само разменяме вас двамата за булката — каза онзи с пушката, — и стига някой да не свърши някоя глупост, ще си я вземем и ще си тръгнем.

— Ясно — каза Саид. — Харесва ли ви тая професия или сте я избрали само заради пенсията?

— Какво е пенсия? — попита онзи с мачетето. Беше много млад. Изглеждаше на около петнайсет.

— Всичко това — каза пророкът спокойно, — всичките ни действия, Саид, трябва да го разбереш, цялото ти страдание, са все част от един висш замисъл.

— Ще се учудиш колко малко ме утешава тази идея.

Кларинетът си спомняше нещо, което винаги е знаела за Саид — трудно успяваше да си държи езика зад зъбите, когато е ядосан. Изви врат и видя Дитър, легнал по гръб на няколко метра от нея, неподвижен. Кожата му приличаше на мрамор.

— Някои неща в този живот изглеждат необясними — каза човекът с арбалета, — но трябва да вярваме, че съществува висш замисъл.

— Съжаляваме — каза момчето с мачетето, като звучеше искрено. — Много съжаляваме за приятеля ви.

— Убеден съм, че съжалявате за всички — каза Саид, — но докато обсъждаме стратегии тук, нямаше никаква причина да отвличате кларинета.

— Двама заложници са по-убедителни от един — каза онзи с лъка.

— Ама какви сте умни до един — каза Саид. — Ето за това май най-много ви се възхищавам.

Човекът с пушката измърмори нещо и тръгна да се изправя, но пророкът сложи длан на ръката му, при което той се отпусна обратно на земята и поклати глава.

— Заложникът е изпитание — каза пророкът. — Нима не можем да устоим на подмятанията на падналите? Не е ли това част от задачата ни?

— Прости ми — измърмори мъжът.

— Падналите ходят сред нас. Трябва да бъдем светлината. Ние сме светлината.

— Ние сме светлината — повториха другите четирима в тихо съзвучие.

Кларинетът се размърда болезнено — движението предизвика буря от черни петна пред очите й — и изви врата си така, че да види Саид. Беше на три-четири метра, вързан.

— Пътят е на петдесет крачки на изток — каза й той с устни, но без глас. — Завий наляво, когато стигнеш.

Кларинетът кимна и затвори очи, за да пребори вълна на гадене.

— Приятелката ти, кларинетът, още ли спи? — Гласът на онзи с лъка.

— Ако я докоснете, ще ви убия — каза Саид.

— Няма нужда от такива думи, приятелю. Никой няма да я безпокои. Само се надяваме да не се повтори…

— Оставете я да спи — каза пророкът. — Симфонията е спряла да нощува на магистралата. Сутринта ще ги настигнем.

Когато кларинетът отвори очи, мъжете изглежда спяха, свити на земята. Беше минало някакво време. Заспала ли беше? Не й се повдигаше колкото преди. Някой беше поставил кърпа върху лицето на Дитър. Саид седеше там, където го беше видяла за последен път, говореше с момчето с мачетето, което пък беше с гръб към нея.

— На юг ли? — говореше момчето. — Не знам, не ми се мисли за това. Направихме каквото трябваше.

Тя не чу отговора на Саид.

— Това те опразва отвътре — каза момчето, — когато си го мислиш. Когато си спомня какво направихме, се чувствам празен. Не знам как иначе да го кажа.

— А вярвате ли на това, което ви казва? И ти, и останалите?

— Ами Кланси вярва искрено — чу тя момчето да казва много тихо. Махна към спящите. — Стив също, вероятно и повечето от останалите. Ако не вярваш искрено, няма да говориш за това. Обаче Том? По-младият с пушката? Честно казано, мисля си, че се включи само защото водачът ни е женен за сестра му.

— Много хитро от негова страна — каза Саид. — Още не схващам защо пророкът е с вас.

— От време на време идва на патрули и такива работи. Понякога водачът трябва да води хората си в дивата местност.

Струваше ли й се или в гласа му имаше тъга? Кларинетът полежа неподвижно, докато намери Северната звезда. Откри, че като се обърне на една страна и изпъне гръб назад, е възможно достатъчно да приближи краката си до ръцете, за да разхлаби въжето, което стягаше глезените й. Саид и момчето още говореха тихо.

— Добре — каза Саид, — но вие сте шестима, а ние сме трийсет. Всички в Симфонията са въоръжени.

— Знаеш колко сме тихи. — Момчето въздъхна. — Не казвам, че е правилно. Знам, че не е.

— Щом знаеш, че не е правилно…

— Да не би да имам избор? Знаеш как това… това време, в което живеем, знаеш как принуждава хората да вършат разни неща.

— Доста странни думи — каза Саид, — за някой прекалено млад, че да помни нещо различно.

— Чел съм книги. Списания, веднъж дори намерих вестник. Знам, че всичко е било различно.

— Но да се върнем на темата, вие сте само шестима, а…

— Не ни чухте как се промъкнахме зад вас на пътя, нали? Така сме обучени. Движим се тихо и нападаме в гръб. Така обезоръжихме десет града и взехме оръжията им за водача ни, преди да стигнем до Света Дебора край Водата. Така взехме две от съпругите на водача ни. А и виж например приятелката ти — кларинетът затвори очи, — промъкнахме се зад нея в гората, а тя нищо не чу.

— Не виждам как…

— Можем да ви заловим един по един — каза момчето. Звучеше все едно се оправдава. — Обучавам се от петгодишен. Имате оръжия, но нямате уменията ни. Ако Симфонията не иска да ви размени за момичето, можем да ви убиваме един по един от безопасно разстояние между дърветата, докато не ни я върнете.

Кларинетът отново се раздвижи, като отчаяно се бореше с възела на глезените си. Саид я виждаше, осъзна тя, но не отделяше очи от лицето на момчето. Измина много време, през което тя не слушаше разговора, съсредоточена единствено върху въжето. След като освободи глезените си, с мъка се изправи на колене.

— Ама нещо не разбрах съвсем — говореше Саид. — Онази част от философията ви, че сте светлината. Как носите светлината, щом сте светлината? Чудя се дали не можеш да ми обясниш…

Кларинетът беше един от най-добрите ловци на Симфонията. Беше оцеляла сама в гората три години след срива и сега, дори още под влиянието на там каквато отрова бяха използвали върху нея, дори с китки, вързани зад гърба й, успя да се обърне и да изчезне безшумно сред дърветата, далеч от поляната, да не издаде почти никакъв звук, когато стъпи на пътя. Тича, докато нощта избледня в сива утрин и слънцето се показа, ходи и се препъва през влачещите се часове, вече халюцинираше, мечтаеше за вода, сутринта попадна в ръцете на задните съгледвачи на Симфонията, докато небето горе притъмня и предаде съобщението си — „Трябва да смените маршрута“ — докато те я носеха обратно при другите, където последното дърво, препречващо пътя, току-що беше прерязано с трионите. Първите капки дъжд вече падаха, когато диригентката чу съобщението и нареди незабавна промяна на курса, изпратиха съгледвачи да търсят Кирстен и Огъст — на риболов някъде напред по пътя — но не успяха да ги намерят в бурята. Симфонията се отклони навътре към сушата по нов маршрут, обиколна комбинация от второстепенни пътища, които след време щяха да ги отведат до летище Севърн, кларинетът в първия фургон ту идваше в съзнание, ту пак заспиваше, докато Александра държеше бутилка вода на устните й.