Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (10)

10.

Проблемът с пътуващата симфония беше същият, който спохожда всяка група хора, навсякъде, още от преди срива, несъмнено още дълго преди началото на писаната история. Като се започне, например, с третото чело: от няколко месеца водеше война на изтощение с Дитър след една невнимателна забележка от страна на последния за опасностите от репетиции с инструмент в опасна територия, как нотите се носят на повече от километър при ясен ден. Дитър не беше забелязал. Той обаче от своя страна таеше порядъчна ненавист към втората валдхорна заради нещо, което тя веднъж беше казала за актьорската му игра. Тази ненавист не остана незабелязана — втората валдхорна смяташе, че той издребнява — но когато тя си мислеше за хора, които не харесва особено, него го класираше доста под седмата китара; всъщност в Симфонията нямаше седем китари, но китаристите имаха обичая да не си сменят номерата, когато друг китарист умре или напусне, така че понастоящем списъкът на Симфонията включваше китари четвърта, седма и осма, местоположението на шестата — в момента под въпрос, защото бяха приключили с репетицията на „Сън в лятна нощ“ на паркинга на „Уолмарт“, опъваха проспекта на пиесата между фургоните, вече от няколко часа бяха в Света Дебора край Водата, и защо не беше дошъл при тях? Както и да е, седмата китара, чието зрение беше толкова зле, че не можеше да върши повечето обичайни задачи за вършене, като поправки, лов и други такива — което нямаше да е проблем, ако беше намерил как иначе да помага, но не беше — на практика беше мъртво тегло, поне според втората валдхорна. Седмата китара беше притеснителен човек, защото беше почти сляп. Можеше да вижда що-годе добре с едни страшно дебели очила, но ги беше изгубил преди шест години и оттогава живееше в една объркваща обстановка, дестилирана до чист цвят, според сезона — лятото предимно зелено, зимата предимно сиво и бяло — в която размазани силуети изплуваха и се отдръпваха, преди да успее да разбере кои са те. Не можеше да прецени дали главоболията му бяха причинени от напрягането да види или от силното безпокойство, че никога не вижда какво се задава, но знаеше, че бяха още по-силни заради първата флейта, която имаше навика да въздиша звучно всеки път, когато седмата китара трябваше да прекъсне репетицията, за да поиска разяснения по нотите, които не виждаше.

Но първата флейта не се дразнеше толкова от седмата китара, колкото от втората цигулка, Огъст, който вечно изпускаше репетициите, вечно заминал да разбива поредната къща с Кирстен, а до неотдавна и с Шарли, сякаш за него Симфонията беше дружина за ровене в боклуците, която понякога свиреше музика. („Ако искаше да е в банда за набези по къщите, бе казала веднъж на четвъртата китара, защо не се включи в такава?“ — „Знаеш ги цигулките“, беше отговорил четвъртата китара.) Огъст се ядосваше на третата цигулка, която обичаше да подхвърля намеци за него и Кирстен — макар че двамата са били само близки приятели и дори си имаха такава завера, приятели завинаги и нищо повече, сключена, докато пиеха с местни една вечер зад руините на автобусно депо в някакво градче на юг от езеро Хюрън — а третата цигулка ненавиждаше първата след един отдавнашен спор за това кой беше използвал последния колофон, докато първата цигулка се държеше хладно със Саид, защото той беше отхвърлил увертюрите й в полза на Кирстен, която влагаше прилични количества енергия в опити да не обръща внимание на навика на виолата да вкарва произволни френски думи в изреченията си, като че ли някой друг в цялата проклета Симфония говореше френски, пък виолата таеше скрита ненавист към другиго и така нататък, и така нататък, и тази купчина дребнави ревности, неврози, къкрещи ненависти и недиагностицирани случаи на посттравматично стресово разстройство живееше заедно, пътуваше заедно, репетираше заедно, изпълняваше заедно 365 дни в годината, щатен състав на постоянно турне. Но беше поносимо заради приятелствата, разбира се, заради дружбата и музиката, и Шекспир, моментите на превъзходна красота и радост, когато нямаше значение кой е използвал последния колофон за лъка си, нито кой с кого е спал, макар че някой — вероятно Саид — беше написал „Сартр: Адът, това са другите“ с химикалка в един от фургоните, а после някой беше задраскал „другите“ и го беше заместил с „флейтите“.

 

 

Случваше се хора да напускат Симфонията, но тези, които оставаха, разбираха нещо, което рядко се изричаше на глас. Цивилизацията в Двайсета година беше архипелаг от градчета. Те бяха прогонили подивелите, бяха погребали съседите си, бяха живели и умирали, и страдали заедно, през пропитите с кръв години след срива, бяха оцелели след неописуеми трудности и то само защото се бяха държали здраво, докато дойде по-спокойно време, и сега тези селища не полагаха специални усилия да посрещат външни хора.

— То малките градчета и преди не бяха лесни — каза веднъж Огъст в три през нощта, в студа на пролетната нощ близо до Нови Финикс; единственият случай, когато Кирстен помнеше да е говорила за това с когото и да е.

Тогава тя беше на петнайсет, значи Огъст на осемнайсет, само година, откакто се беше включила в Симфонията. В онези дни имаше сериозни проблеми със съня и често седеше будна с нощната стража. Огъст си спомняше предпандемичния живот като безкраен низ от деца, които го оглеждаха и казваха вариации на тема „Ти май не си от тука, а?“ с различни акценти, тези срещи, разделени от хамалски камиони. Щом още тогава беше трудно да пробиеш на ново място — в онзи нелепо лесен свят, където храната беше по стелажите в супермаркетите и пътуването изискваше само да седнеш в бензинова машина, а водата течеше от чешми — сега беше неколкократно по-трудно. Симфонията беше непоносима, адът беше другите флейти или другите хора, или там който е използвал последния колофон, или е пропуснал най-много репетиции, но истината беше, че Симфонията беше единственият им дом.

 

 

В края на репетицията за „Сън в лятна нощ“ Кирстен застана до фургоните и притисна чело с длани в опит да прогони главоболието.

— Добре ли си? — попита Огъст.

— Адът, това са другите актьори — каза Кирстен. — Както и бившите гаджета.

— Избирай си музиканти. Мисля, че като цяло сме по-малко луди.

— Ще ида да се разходя и да видя дали няма да намеря Шарли.

— Бих дошъл и аз, но съм на смяна за вечеря.

— Не ми пречи да ида сама.

Леността на късния следобед бе налегнала града; светлината бе станала по-плътна, сенките се протягаха през пътя. Тук, също както навсякъде другаде, самият път се разпадаше на дълбоки процепи и дупки, съдържащи градинки с плевели. До зеленчуковите посеви край асфалта имаше полски цветя и диви моркови, които шепнеха по протегнатата ръка на Кирстен. Мина покрай „Мотор Лодж“, където живееха най-старите семейства в града; пране, развяно от вятъра, отворени врати на мотелски стаи, момченце, заиграло се с автомобилче между доматените насаждения в зеленчуковата градина.

Удоволствието да си сам поне за малко, далеч от глъчката на Симфонията. Бе възможно да вдигнеш очи към табелата на „МакДоналдс“ и като задържиш поглед нагоре, така че да виждаш само табела и небе, за миг да си представиш, че това още беше предишният свят и че може да се отбиеш вътре за един хамбургер. Последния път, когато беше тук, закусвалнята на „Айхоп“ беше приютила три-четири семейства; с изненада откри, че цялата сграда беше обкована, една талпа забита напряко през вратата с неразгадаем символ, нанесен със сребърен спрей — нещо като стрелка с още една чертичка в долния край. Преди две години група дечица я бяха следвали из града, но сега видя само две, момчето с автомобилчето и едно момиче на около единайсет, което я гледаше от една врата. Мъж с лък и огледални слънчеви очила стоеше на пост при бензиностанцията, а прозорците там бяха закрити от завеси, които някога са били чаршафи с цветна шарка. Млада и много бременна жена се припичаше със затворени очи на шезлонг до колонките. Наличието на въоръжен пазач в центъра на града предполагаше, че мястото е опасно — дали наскоро ги бяха нападали? — но надали ще е чак толкова опасно, щом бременна жена се прилича на открито. Нямаше много логика. Миналия път „МакДоналдс“ беше приютил две семейства, но къде ли бяха отишли? Сега на вратата бе закована дъска, а върху нея пак същият странен символ, нарисуван със спрей.

„Уендис“ беше ниска квадратна сграда, привидно сглобена набързо от комплект материали в една архитектурно безгрижна епоха, но имаше красив вход. Вратата беше подменена, сега от масивно дърво, а някой се беше потрудил да резбова ред цветя покрай релефната дръжка. Кирстен прокара пръсти по дървените венчелистчета преди да почука.

Колко пъти си беше представяла този момент, вече над две години път без приятелката й? Чука на вратата с цветята, Шарли отваря с бебе на ръце, сълзи и смях, шестата китара ухилен до нея. Толкова ми липсваше. Но жената, която отвори, беше непозната.

— Добър ден — каза Кирстен. — Търся Шарли.

— Кого, прощавайте?

Тонът на жената не беше враждебен, но по погледа й не личеше да се сеща. Беше горе-долу на възрастта на Кирстен или малко по-млада и изглеждаше болнава. Беше много бледа и прекалено слаба, с черни кръгове под очите.

— Шарли. Шарлот Харисън. Беше тук преди около две години.

— В „Уендис“ ли?

— Да. — Ох, Шарли, къде си? — Моята приятелка е челистка. Беше тук със съпруга си, шестата… със съпруга си Джеръми. Беше бременна.

— Тук съм само от година, но може би някой друг ще знае. Искате ли да влезете?

Кирстен пристъпи в задушния коридор. Водеше до обща стая в задната част на сградата, където някога е била кухнята на ресторанта. През отворената задна врата видя царевична нива, към дванайсет метра поклащащи се класове преди стената на гората. Една по-възрастна жена седеше на стол при вратата и плетеше. Кирстен разпозна местната акушерка.

— Мария — каза младата.

Отворената врата светеше зад Мария. Когато вдигна глава, изражението й нямаше как да се види.

— Вие сте със Симфонията — каза тя. — Помня ви.

— Търся Шарли и Джеръми.

— Съжалявам, те си тръгнаха.

— Как така? Защо ще си тръгват? Къде отидоха?

Акушерката хвърли поглед към жената, която беше поканила Кирстен. Тя погледна в пода. Никой не продума.

— Поне ми кажете кога. Преди колко време заминаха?

— Преди година и малко.

— А тя роди ли?

— Момиченце, Анабел. В отлично здраве.

— И само това ли ще ми кажете? — Кирстен си развиваше приятна фантазия как опира нож до гърлото на акушерката.

— Алиса — каза Мария на другата жена, — изглеждаш много бледа, миличка. Защо не вземеш да си полегнеш?

Алиса изчезна през завесите на една врата към съседната стая. Акушерката се изправи бързо.

— Приятелката ви отблъсна ласките на пророка — прошепна тя близо до ухото на Кирстен. — Трябваше да напуснат града. Стига сте задавали въпроси и кажете на хората си да си тръгват възможно най-скоро.

Седна обратно на стола и си продължи плетката.

— Благодаря, че се отбихте — каза достатъчно силно, за да се чуе в другата стая. — Симфонията ще поставя ли нещо довечера?

— „Сън в лятна нощ“. Със съпровод на оркестър. — Кирстен трудно си сдържаше гласа. Симфонията да пристигне в Света Дебора след две години и да открие, че Шарли и Джеръми си бяха тръгнали — тази възможност не й беше хрумнала. — Този град изглежда по-различен от когато бяхме тук за последно — каза.

— О, така е! — каза акушерката ведро. — Напълно различен.

Кирстен излезе и вратата се затвори зад нея. Момиченцето, което беше забелязала на вратата, я бе последвало до тук и сега стоеше от другата страна на пътя и гледаше. Кирстен й кимна. Момичето кимна в отговор. Сериозно дете, размъкнато, което показваше, че не му обръщат внимание, оплетена коса, тениска със скъсана яка. Кирстен искаше да я извика, да я пита дали знае къде са отишли Шарли и Джеръми, но нещо в погледа на момичето я тревожеше. Дали някой й беше казал да я наблюдава? Кирстен се обърна и продължи по пътя, закриволичи със заучена небрежност и се опита да си придаде вид, че се интересува само от светлината на късния следобед, полските цветя, водните кончета, понесли се по въздушни течения. Когато хвърли поглед през рамо, момиченцето я следваше на известно разстояние.

Преди две години се беше разхождала тук с Шарли — отлагаха неизбежното в последните часове преди Симфонията да си тръгне. „Тези две години ще минат бързо“, бе казала Шарли и те наистина бяха минали бързо, помисли си Кирстен. Нагоре до Кинкардайн, обратно покрай брега, надолу до река Сейнт Клеър, зима в едно от рибарските градчета на реката. Представления на „Хамлет“ и „Лир“ в кметството, някогашен физкултурен салон, „Зимна приказка“, „Ромео и Жулиета“, музикантите свирят почти всяка вечер, после „Сън в лятна нощ“, когато времето се затопли.

Напролет болест, която премина през Симфонията; висока температура и повръщане, половината Симфония се разболя, но всички се възстановиха, освен третата китара — гроб край пътя след Нови Финикс — и продължихме нататък, Шарли, както винаги, през всички тези месеци си мислех за теб в този град.

Напред по пътя някой крачеше бързо към нея. Слънцето вече галеше върховете на дърветата, пътят засенчен; чак след малко разпозна Дитър.

— Трябва да се връщаме — каза тя.

— Първо трябва да ти покажа нещо. Ще искаш да го видиш.

— Какво е?

Тонът му не й харесваше. Нещо го беше разтревожило. Докато ходеха, му предаде какво беше казала акушерката.

Той се намръщи.

— Казала е, че са си тръгнали? Сигурна ли си, че така ти е казала?

— Естествено, че съм сигурна. Защо?

В северните покрайнини на града е била започната нова сграда, точно преди края — основата излята малко преди пристигането на грузинския грип. Беше бетонна площадка, наежила метални пръти и вече обрасла с лиани. Дитър слезе от пътя и поведе Кирстен по една пътека зад площадката.

Всички градове имаха гробища, а това в Света Дебора бе нараснало значително, откакто се бе разхождала тук с Шарли преди две години. Имаше може би триста гроба, наредени в равни редици между изоставената основа и гората. В най-новата част прясно боядисани надгробни дъски пламтяха бели в тревата. Видя имената отдалече.

— Не — каза Кирстен. — Ох, не, моля те…

— Не са те — каза Дитър. — Трябва да ти го покажа, но не са те.

Три дъски в редица в следобедните сенки, имена, изписани с черна боя: Шарли Харисън, Джеръми Люнг, Анабел (дете). И трите с една и съща дата: 20 юли 19 г.

— Не са те — повтори Дитър. — Виж земята. Никой не е погребан пред дъските.

Ужасът да види имената им там. Краката й се подкосиха. Най-ранните дъски в далечния край на гробището определено бяха забити над гробове с купчини пръст. Продължаваха по този начин до група от около трийсет гроба отпреди година и половина, датите на смъртта до една в рамките на две седмици. Очевидно болест, нещо, разпространило се бързо и коварно в зимния студ. Но след това започваха различните: около половината гробове след зимната болест приличаха на гробове, докато други, включително тези на Шарли, Джеръми и бебето им, бяха дъски, забити в съвсем равна и непокътната земя.

— Не виждам смисъла — каза тя.

— Може да питаме сянката ти.

Момичето, което беше последвало Кирстен през града, седеше на края на гробището при основата и ги гледаше.

— Ти — каза Кирстен.

Момиченцето отстъпи.

— Познаваше ли Шарли и Джеръми?

Детето погледна през рамо. Когато пак се обърна към Кирстен и Дитър, кимването беше едва забележимо.

— И те…? — Кирстен махна към гробовете.

— Тръгнаха си — каза момичето много тихо.

— То говори! — каза Дитър.

— И кога си…

Но момичето не издържа да изчака Кирстен да си довърши въпроса. Скочи и изчезна зад основата и Кирстен чу стъпките й по пътя. Кирстен остана сама с Дитър, с гробовете и гората. Погледнаха се, но нямаше какво да си кажат.

 

 

Малко след като се върнаха в „Уолмарт“, тубата се прибра в лагера със свой доклад. Издирил свой познат, който живял в мотела. Имало епидемия, казал му човекът. Трийсет души умрели, пламнали от висока температура, включително кметът. След това — промяна в управата, обаче познатият на тубата отказал да обясни по-точно. Но казал, че оттогава двайсет семейства си заминали, включително Шарли и шестата китара с бебето им. Казал, че никой тук не знае къде са отишли и посъветвал тубата да не пита.

— Промяна в управата — каза диригентката. — Колко корпоративно от тяхна страна.

Подробно дискутираха надгробните дъски. Какво обозначаваха гробовете, ако не смърт? Дали дъските очакваха бъдещо събитие?

— Казах ви — рече Кирстен, — акушерката спомена за някакъв пророк.

— Да, прекрасно. — Саид разопаковаше сандък със свещи, без да поглежда никого. Шестата китара беше един от най-близките му приятели. — Точно това му трябва на всеки град.

— Все някой ще знае къде са отишли — каза диригентката. — Трябва да са казали на някого. Никой друг ли няма приятели тук?

— Познавах един, дето живееше в „Айхоп“ — намеси се третото чело, — но по-рано проверих и беше заковано с дъски, а после някой в „Мотор Лодж“ ми каза, че миналата година си тръгнал. Никой не искаше да ми каже къде са отишли Шарли и Джеръми.

— Тук никой нищо не ти казва. — На Кирстен й се плачеше, но вместо това гледаше в асфалта и подритваше едно камъче.

— Как можахме да ги оставим тук? — Лин смъкна костюма си на фея, сребриста коктейлна рокля, която блещукаше като рибни люспи, и се вдигна облак прах. — Гробове. Не мога да си…

— Не гробове — каза Дитър. — Надгробни дъски.

— Градовете се променят. — Гил се беше подпрял на бастуна си при третия фургон, загледан в сградите и градините на Света Дебора край Водата и в пъстрите полски цвета покрай пътя. Табелата на „МакДоналдс“ улавяше последните слънчеви лъчи. — Нямаше как да го предвидим.

— Може би има обяснение — каза третото чело несигурно. — Може да са си тръгнали и не знам, някой да е решил, че са умрели.

— Има пророк — настоя Кирстен. — Има надгробни дъски с имена. Акушерката каза да не разпитвам и да си тръгваме по-скоро. Това споменах ли го?

— Не ти ли отговорихме достатъчно ясно първите шест пъти, когато го спомена? — попита Саид.

Диригентката въздъхна.

— Не може да си тръгнем преди да научим нещо повече — каза тя. — Нека да изкараме вечерта по план, пък след представлението ще поразпитаме.

Фургоните бяха паркирани един до друг, а на тях бе провесен проспектът на „Сън в лятна нощ“ — съшити чаршафи, измърляни след години пътуване, изрисувани с горска сцена. Александра и Оливия бяха събрали клони и цветя да завършат ефекта, а сто свещи бележеха границите на сцената.

— Говорих с безстрашния ни предводител — каза Огъст на Кирстен по-късно, след като си беше настроил инструмента и преди да иде при останалите от струйната секция, — и според нея Шарли и шестата китара сигурно са тръгнали на юг по брега на езерото.

— Защо на юг?

— Защото на запад е водата, а не са тръгнали на север. Щяхме да ги срещнем по пътя.

Слънцето залязваше, гражданите на Света Дебора край Водата се събираха за представлението. Сега много по-малко от миналия път, не повече от трийсет, на два мрачнолики реда върху ситния чакъл на паркинга. Вълкоподобно сиво куче с изплезен език беше полегнало в края на първия ред. Момичето, следяло Кирстен, не се виждаше никъде.

— Ама пък има ли нещо на юг?

Огъст сви рамене.

— Брегът е дълъг — каза. — Все ще има нещо между тук и Чикаго, нали?

— Може да са се отдалечили от брега.

— Възможно е, знаят, че никога не навлизаме навътре по сушата. Биха влезли само ако повече не искат да ни виждат, а каква причина биха имали… — Поклати глава. В това нямаше никакъв смисъл.

— Родило им се е момиченце — каза Кирстен. — Анабел.

— Така се казвала сестрата на Шарли.

— По местата — каза диригентката и Огъст отиде да седне при струнните.