Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (17)

17.

Една година преди грузинския грип Артър и Кларк се срещнаха на вечеря в Лондон. Артър минаваше от там на път за Париж, точно когато Кларк бе отишъл на гости на родителите си, и двамата се уговориха да вечерят заедно в един край на града, който Кларк не познаваше особено добре. Беше тръгнал рано, но когато излезе от метростанцията, в мислите му проблесна картинка на телефона му там, където го беше оставил — на кухненския плот на родителите си, на екрана отворено приложение с карта. Кларк си мислеше, че познава Лондон, но истината беше, че бе прекарал по-голямата част от живота си в Ню Йорк, спокоен в пределите на уличната мрежа на Манхатън, планирана като за идиоти, и тази конкретна вечер плетеницата на лондонските улици беше неразгадаема. Уличката, която търсеше, все не се появяваше и той вече се скиташе все по-закъснял, ядосан и засрамен, връщаше се по стъпките си и пробваше различни завои. Когато заваля, си спря такси.

— Най-лесните две лири, дето съм изкарвал — каза таксиджията, когато Кларк му даде адреса. Направи два бързи леви завоя и се оказаха пред ресторанта, на уличка, за която Кларк можеше да се закълне, че я нямаше, когато бе минал от там десет минути по-рано.

— Разбира се — рече таксиджията, — не знаеш къде отиваш, ако не знаеш къде отиваш — и когато Кларк влезе, Артър го чакаше под лампичките на едно сепаре в дъното.

Навремето Артър никога не би седнал с лице към общото помещение на ресторанта, дълги периоди, когато единственият начин да яде на спокойствие беше да седне с гръб към другите и да се надява, че никой няма да разпознае превитите му рамене и скъпата му прическа отзад, но сега, осъзна Кларк, Артър искаше да го видят.

— Доктор Томпсън — каза Артър.

— Господин Леандър.

Дезориентацията да срещнеш провисналите си връстници, спомените за по-младо лице се разбиват в реалността на двойна брадичка, торбички под очите, неочаквани бръчки и после ужасяващото осъзнаване, че и ти изглеждаш също толкова стар. Помниш ли, когато бяхме млади и прекрасни? — искаше да попита Кларк. — Помниш ли, когато всичко изглеждаше безгранично? Помниш ли, когато изглеждаше невъзможно ти да станеш известен, а аз — доктор? Но вместо да каже всичко това, пожела на приятеля си честит рожден ден.

— Помниш.

— Естествено — каза Кларк. — Ето това им харесвам на рождените дни, стоят си и не мърдат. Все на същото място в календара, година след година.

— Обаче годините минават все по-бързо, забелязал ли си?

Заеха се да си поръчат пиене и мезета, а докато разговаряха, Кларк можеше да мисли само за това дали Артър е забелязал, че двойката на една близка маса го гледа и си шепне. Ако беше забелязал, изглеждаше извънредно незаинтересован, но от това внимание Кларк беше на нокти.

— Утре заминаваш за Париж, значи? — попита Кларк някъде между първото мартини и мезето.

— На гости при сина ми. С Елизабет са там на почивка тази седмица. Просто беше адски гадна година, Кларк.

— Знам — каза Кларк. — Съжалявам.

Третата съпруга на Артър наскоро му беше връчила документите за развод, а предшественичката й беше отвела сина им в Йерусалим.

— Защо Израел? — каза Артър нещастно. — Ето това не го разбирам. Точно там ли?

— Тя не беше ли завършила история? Може би това й харесва там, цялата история, събрана на едно място.

— Мисля да си поръчам патицата — рече Артър и повече не говориха за Елизабет, всъщност не говориха за нищо важно. — Имам неприлично голям късмет — каза той по-късно вечерта, на четвъртото мартини.

Напоследък много използваше този израз. Кларк нямаше да се притеснява от това, ако не беше видял Артър да го използва в „Ентъртейнмънт уикли“ преди месец-два. Ресторантът беше от онези големи, недобре осветени заведения, които по краищата сякаш потъваха в сенки, а недалеч в сумрака Кларк видя точица зелена светлина, която означаваше, че някой записва Артър на телефона си. Кларк се чувстваше все по-скован. Долавяше нарастващия шепот, погледите от други маси. Артър говореше за някаква реклама, мъжки часовници; жестовете му — волни. Разпалено разказваше за срещата си с директорите с часовниците, някакво забавно недоразумение в заседателната зала. Играеше роля. Кларк си мислеше, че е дошъл да се види и вечеря с най-стария си приятел, но осъзна, че Артър не вечеряше с приятел, а по-скоро вечеряше с публика. Повдигна му се от отвращение. Когато малко по-късно си тръгна, усети, че се лута, макар вече да се беше ориентирал и знаеше как да се върне до метро станцията. Студен дъжд, тротоарът лъщи, фшшш от автомобилни гуми по мократа улица. Мислеше си за ужасната бездна от години между осемнайсет и петдесет.