Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (36)

36.

Джийвън твърдо реши да следва езерото. Плажът беше само чакъл и скали, беше трудно да се ходи в снега, в здрача, страхуваше се да не си изкълчи глезена и не му харесваха стъпките, които оставяше, но беше решен по възможност да не върви по пътищата. Много искаше да избегне други хора.

В последната си вечер в апартамента стоя до прозореца, загледан в автострадата през телескопа. За три часа гледане беше видял само двама души, и двамата тръгнали към покрайнините, като поглеждаха крадешком през рамо. Във всеки миг от тези три часа осъзнаваше тишината, която лъхаше от стаята на Франк. На два пъти беше проверил дали Франк не диша, знаеше, че втория път нямаше смисъл, но колко ужасно би било за Франк да се събуди сам. Усети как нещо шеметно поддава, скалата се рони под краката му, но се вкопчи в разсъдъка си само със силата на волята. Не беше добре, но кой ли беше?

Докато чакаше денят да свърши, седеше на бюрото на Франк с изглед към езерото. Опитваше се да се задържи за покоя на тези последни мигове, тук, в апартамента, където беше от толкова дълго. Франк беше оставил ръкописа си на бюрото. Джийвън откри страницата, по която работеше, мислите на филантропа за старите филми и славата. Безупречният почерк на Франк най-отгоре: Напоследък си мисля за безсмъртието. Тогава да не би тази реплика да беше на Франк, а не на филантропа? Не се знае. Джийвън сгъна листа и го прибра в джоба си.

Точно след залез-слънце напусна апартамента с прашна раница, с която Франк беше ходил на походи в дните преди гръбначната травма. Съществуването й донякъде беше малка загадка. Дали Франк си беше представял, че някой ден ще проходи? Дали е смятал да я даде на някого? Когато последната светлина гаснеше над езерото, Джийвън избута скрина, пристъпи в ужасния коридор сред зловоние на смърт и боклук и се отправи надолу по стълбите в тъмното. Няколко минути стоя заслушан зад вратата, която водеше към фоайето, после леко я отвори и се пъхна през нея с разтуптяно сърце. Фоайето беше пусто, но стъклените врати бяха разбити.

Светът се беше опразнил, откакто го видя за последен път. Нямаше движение по площадчето, нито по улицата, нито по далечната автострада. Мирис на пушек във въздуха, химически нотки, които говореха за горящи офиси и пламнали къщи. Но най-стряскащо беше пълното отсъствие на електрическа светлина. Веднъж, когато беше на двайсет и малко, вървеше по „Янг“ някъде към единайсет вечерта и всяка светлинна по улицата изгасна. За миг градът около него изчезна и после светлините се върнаха толкова бързо, че беше като халюцинация, всички на улицата питаха хората до себе си дали и те са го видели — „Стори ли ми се?“ — и тогава представата за тъмен град го бе смразила. Беше точно толкова страшно, колкото си представяше. Искаше само да избяга.

Луната беше полумесец на вечерното небе. Вървеше възможно най-тихо, раницата — тежка на всяка крачка. Избягваше пътищата, доколкото можеше. Езерото отляво — лъщяща черна вода. Плажът бледнееше в полумрака. Няма как да не мисли за Франк, неподвижен на леглото, празното шишенце сънотворни на нощното шкафче, но не може да продължава да мисли за Франк, защото всеки звук може да означава края на всичко, всяка сянка може да крие някой с пистолет, който иска раницата му. Усети как сетивата му се изострят, обземаше го пълна концентрация. Точно това беше нужно.

Имаше нещо в езерото, бял силует, подскачащ с вълните. Платноходка, реши той, може би същата, която беше видял преди седмици от апартамента, вероятно безлюдна. Продължаваше да върви, а градът продължаваше да го отдръпва от езерото. Катереше се по диги и следваше крайбрежните улици, докато не успя да се върне при водата, докато най-после градът не остана назад. От време на време спираше да се ослуша, но чуваше само водата по чакълестия плаж, нежен бриз.

След няколко часа чу изстрели, много далечни, два бързи остри звука, после нощта се затвори над тях и остана само Джийвън, само водата, само каквито изплашени души бяха останали. Искаше му се да може да върви по-бързо.

Луната залязваше. Вървеше по границата на пуста промишлена зона. Усети, че е много изморен, а и че би било опасно да заспи. Някак си не бе помислил много какво би било да спи тук навън, незащитен. Беше му студено. Вече не си усещаше пръстите на краката, нито езика, защото си слагаше сняг в устата, за да не се обезводни. Постави щипка сняг на езика си и си спомни как с Франк и майка им правеха снежен сладолед, когато двамата бяха още момчета — „Първо добавяш ванилията и бъркаш“ — Франк стоеше на едно столче с чудесно работещите си крака отпреди Либия, куршумът, прекъснал гръбнака му, още е на двайсет и пет години разстояние, но вече наближава: жена ражда дете, което някой ден ще натисне спусъка на оръжие, инженер скицира оръжието или предшественика му, диктатор взима решение и то след време възпламенява пожара, който Франк ще отиде да отразява за „Ройтерс“ от другата страна на океана, парчетата на мозайката бавно се приближават.

Джийвън седна на донесен от водите дънер, за да гледа изгрева. Зачуди се какво се беше случило с приятелката му. Изглеждаше много далечна. Помисли си за къщата си и се зачуди дали пак ще я види, почти в същия момент осъзна, че няма. Докато небето изсветляваше, си построи заслон от клони и торби за боклук, които беше взел — импровизирана конструкция, която да пази завет и дано отдалеч прилича на купчина боклуци. Сви се около раницата си и спа неспокойно.

Когато се събуди по-късно сутринта, за момент не знаеше къде е. Никога през живота му не му е било толкова студено.

Вървя пет дни преди да срещне друг човек. Отначало уединението беше облекчаващо — представяше си свят без закони, представяше си хиляди пъти как някой му открадва раницата и го оставя да умре без провизии — само че с изминаващите дни започна да осъзнава какво значи празнотата. Грузинският грип беше толкова ефикасен, че почти никой не беше останал.

Но на петия ден видя трима души далеч напред по брега и сърцето му подскочи. Пътуваха в същата посока като Джийвън. През целия ден остана на километър и нещо след тях. Когато нощта се спусна, накладоха огън на плажа и той реши да пробва. Чуха стъпките му и гледаха как приближава. Спря на шест-седем метра от тях, вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен, поздрави ги и изчака някой от тях да му махне да се приближи. Бяха двама млади мъже на деветнайсет или двайсет и една по-възрастна жена — Бен, Абдул и Джени — изтощени и измъчени на светлината от огъня. Бяха вървели ден повече от него — от северните предградия и през града.

— Има ли много престъпност в града?

— Има — каза Абдул. Беше слаб и притеснен, с коса до раменете; усукваше кичур около пръста си, докато говореше. — Пълна анархия е. Няма полиция. Някакъв ужас.

— Но не чак толкова, колкото би предположил — каза Джени. — Просто няма кой знае колко хора.

— Тръгнали ли са си или всички са…?

— Който се разболееше — каза Бен, — си отиваше за четирийсет и осем часа.

Той знаеше как става. Приятелката му, родителите му и двете му сестри бяха загинали в първата седмица. Не можеше да обясни защо и той не е умрял. Беше се грижил за всичките, защото в Ден трети вече всички болници били затворени. Изкопал пет гроба в задния двор.

— Сигурно имаш имунитет — каза Джийвън.

— Да. — Бен се беше вгледал в пламъците. — Най-големият късметлия на света, а?

Пътуваха заедно почти седмица, докато стигнаха точка, в която Джийвън искаше да продължи покрай езерото, а останалите трима искаха да завият на изток, към град, където живее сестрата на Джени. Дискутираха въпроса час-два. Джийвън беше сигурен, че да дръзнат да влязат в град е грешка, а останалите бяха несъгласни — Джени от страх, че вече няма да види сестра си — и накрая си пожелаха успех и се разделиха. Джийвън продължи да върви сам и усети как се губи в пейзажа. Беше едно малко, незначително нещо, носещо се по брега. Никога не се беше чувствал толкова жив, нито толкова тъжен.

Едно ясно утро няколко дни по-късно погледна и видя Торонто на отсрещния бряг на езерото, призрачен от разстоянието. Тънка синя кула, пронизваща небето, град от стъкло. От толкова далеч изглеждаше като излязъл от приказка.

Понякога се натъкваше на други пътници, но бяха толкова малко. Почти всички се движеха на юг.

— Като някой от онези филми с бедствия — беше казал на Франк, вече преди повече от два месеца, на третата или четвъртата нощ в апартамента. Това бяха дните преди края на телевизията. Ужасът ги беше стъписал, но още не го бяха възприели, дори част от него, и онази нощ бяха в някакъв гаден шемет. По всичко личеше, че центърът не издържа. „Наистина ли се случва?“, питаха се двамата, но имаха храна и вода, временно бяха на сигурно място и не бяха болни.

— Знаеш ли — беше казал Джийвън, — във филмовата версия идва апокалипсисът, а след това…

— Какво те кара да мислиш, че ще издържим до „след това“? — Франк винаги беше адски спокоен за всичко.

Този мълчалив пейзаж. Сняг и спрели коли с ужасни неща в тях. Прекрачва трупове. Пътят изглеждаше опасен. Джийвън го избягваше, движеше се предимно през горите. По пътя само пътници, вървящи с изражения на шок и ужас, деца, наметнати с одеяла върху якетата си, хора, убивани заради съдържанието на раниците им, гладни кучета. В градовете чуваше стрелба, затова избягваше и тях. Вмъкваше се и се измъкваше от извънградски вили в търсене на консерви храна, докато собствениците лежаха мъртви на горния етаж.

Ставаше все по-трудно да не се побърка. Опита се да изрежда биографични данни, докато вървеше, за да се закотви за живота си, за тази земя. Казвам се Джийвън Чодъри. Бях фотограф, после щях да ставам парамедик. Родителите ми бяха Джордж от Отава и Амала от Хайдерабад. Роден съм в предградията на Торонто. Имах къща на улица „Уинчестър“. Но тези мисли се раздробяваха в главата му и ги заменяха странни фрагменти: Това е душата ми и разплитащият се свят, това е сърцето ми в спокойния зимен въздух. Накрая си шепнеше, повтаряше все същите три думи: „Продължавай да вървиш. Продължавай да вървиш. Продължавай да вървиш.“ Погледна нагоре и срещна очите на сова, която го гледаше от отрупан със сняг клон.