Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Station Eleven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Емили Сейнт Джон Мандел

Заглавие: Станция Единайсет

Преводач: Борислав Стефанов

Издател: Екслибрис

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Печатница: Симолини 94

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 978-619-7115-22-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4604

История

  1. — Добавяне

24.

На втория ден без Симфонията Кирстен и Огъст се натъкнаха на колона автомобили на банкета на пътя. Беше късно утро и жегата нарастваше, тишина се спускаше над земята. Бяха изгубили езерото от поглед. Колите хвърляха извити сенки. Бяха опразнени, никакви кости по седалките, нито изоставени вещи, което предполагаше, че някой живее наблизо и минава по този маршрут. Час по-късно стигнаха до една бензиностанция, самотна ниска сграда край пътя с все още стърчаща табела с жълта мида — тук колите бяха нагъсто, препречили се една друга при колонките. Имаше една с цвят на разтопено масло и с черни букви отстрани. Чикагско такси, осъзна Кирстен. В последните дни някой беше спрял едно от последните таксита в разбунтувалия се град, беше договорил цена и бе побягнал на север. Две ясни дупки от куршум в шофьорската врата. Излая куче и двамата застинаха с ръце на оръжията.

Човекът, който излезе с един голдън ретривър иззад сградата, беше на около шейсет, с много късо подрязана сива коса и сковани движения, които предполагаха стара рана, в ръката му — пушка. Имаше някакъв сложен белег на лицето.

— Да помогна нещо? — попита.

Тонът му не беше враждебен и това беше удоволствието да си жив в двайсета година, тази по-спокойна епоха. През първите десет-дванайсет години след срива щеше да е много по-вероятно да ги застреля на място.

— Само минаваме — каза Кирстен. — Няма да ви навредим. Тръгнали сме към Музея на цивилизацията.

— Това пък къде е?

— Летището на Севърн.

Огъст мълчеше до нея. Не обичаше да говори с непознати.

Човекът кимна.

— Там има ли хора още?

— Надяваме се приятелите ни да са там.

— Изгубихте ли ги?

— Да — каза Кирстен. — Изгубихме ги.

Огъст въздъхна. Липсата на Симфонията по този маршрут беше очевидна от известно време. Бяха минали участъци с мека пръст без никакви следи. Никакви конски изпражнения, никакви скорошни бразди от колела, нито от стъпки, изобщо никакви следи, че двайсетина души, три фургона и седем коня са някъде напред по този път.

— Ех. — Човекът поклати глава. — Лоша работа. Съжалявам, че е станало така. Между другото, аз съм Фин.

— Аз съм Кирстен. Това е Огъст.

— Това калъф за цигулка ли е? — попита Фин.

— Да.

— От оркестъра ли сте избягали?

— Те избягаха от нас — рече Кирстен бързо, защото видя как Огъст стисна юмруци в джобовете си. — Сам ли сте тук?

— Не, разбира се — каза Фин и Кирстен осъзна грешката си.

Дори в тази по-спокойна ера, кой би признал, че го превъзхождат числено? Очите му се спряха на ножовете на Кирстен. На нея й беше трудно да не зяпа белега на лицето му. От такова разстояние не можеше да прецени, но линиите изглеждаха правилни.

— Но това не е селище?

— Не е. Не бих го нарекъл селище.

— Извинявайте, просто ми е любопитно. Не срещаме много като вас.

— Като мен?

— Които не живеят в някое градче — каза Кирстен.

— Аха. Ами да. Тук е спокойно. А онова място, за което казахте, онзи музей — знаете ли нещо за него?

— Не — каза Кирстен. — Но приятелите ни бяха тръгнали натам.

— Чух, че там се пазели артефакти от стария свят — каза Огъст.

Човекът се засмя, звук като кучи лай. Кучето го погледна със загрижено изражение.

— Артефакти от стария свят — каза той. — А бе, деца, огледайте се, в целия свят се пазят такива стари артефакти. Кога за последно видяхте нова кола?

Двамата се спогледаха, но не казаха нищо.

— Ама както и да е — каза Фин, — отзад има помпа, ако искате да си напълните манерките.

Благодариха му и тръгнаха след него. Зад бензиностанцията имаше две малки деца, червенокоси близнаци на осем или девет години с неопределен пол, които белеха картофи. Бяха боси, но дрехите им бяха чисти, косата им добре подстригана; гледаха непознатите, докато се приближаваха. Кирстен се зачуди, както винаги, когато видеше деца, дали е по-добре или по-зле никога да не си познавал друг свят; освен този след грузинския грип. Фин посочи една ръчна помпа, издигната на плоча над пръстта.

— Срещали сме се — каза Кирстен. — Нали? Не бяхте ли в Света Дебора край Водата преди две години? Помня едни малки червенокоси близнаци, които ме следваха из града, когато излизах на разходка.

Фин се стегна и трепването на ръката му й подсказа, че беше на косъм да вдигне пушката.

— Пророкът ли ви прати?

— Какво? Не. Не, нищо подобно. Само минахме през града.

— И заминахме възможно най-бързо — каза Огъст.

— Ние сме от Пътуващата симфония.

Фин се усмихна.

— Аха, това обяснява цигулката. Да, помня я Симфонията. — Отпусна пушката, моментът бе отминал. — Не мога да кажа, че съм голям почитател на Шекспир, но от години не бях чувал по-хубава музика.

— Благодаря — каза Огъст.

— Напуснахте града, след като пророкът го превзе ли? — попита Кирстен.

Огъст натискаше помпата, докато Кирстен държеше манерките им под чучура, пръски студена вода по ръцете й.

— Не съм срещал по-луди хора — каза той. — Адски опасни. Неколцина от нас си взеха децата и избягаха.

— Познавахте ли Шарли и Джеръми? — Кирстен завъртя капачките, прибра манерките в раницата си и в чантата на Огъст.

— Онези музикантите ли? Тя беше чернокожа, той — азиатец?

— Да.

— Не много. Казвахме си здрасти. Тръгнаха с бебето си няколко дена преди мен.

— Знаете ли къде са отишли?

— Нямам представа.

— Можете ли да ни кажете какво има нататък по пътя?

— Километри нищо. Едно-две пусти градчета, доколкото знам, вече няма никой там. След това само Севърн и езерото.

— Били ли сте там?

Вървяха обратно към пътя. Кирстен погледна крадешком лицето на човека и белегът й се изясни: стрелка с втора чертичка в долния край, символът, който беше боядисан на сградите в Света Дебора.

— В Севърн ли? Не и след срива.

— Как е? — попита Кирстен. — Да се живее тук, извън града?

— Тихо. — Фин сви рамене. — Преди осем или десет години не бих рискувал, но като изключим пророка, беше много тихо десетилетие. — Поколеба се. — Вижте, преди малко не ви казах всичко. Знам мястото, за което говорите, музея. Имало доста хора там.

— Не се ли изкушихте и вие да идете, след като напуснахте Света Дебора?

— Пророкът уж бил от там — каза той. — Онези на летището… Ами ако са негови хора?

 

 

Кирстен и Огъст вървяха и почти не говореха. Един елен пресече пътя пред тях, спря да ги погледне и се скри сред дърветата. Красотата на този свят, където почти всички са изчезнали. Ако адът са другите, то какво е свят без почти никакви хора? Може би скоро човечеството ще трепне и ще угасне, но за Кирстен тази мисъл беше по-скоро спокойна, отколкото тъжна. Толкова много видове се бяха появили и после изчезнали от тази земя; колко му е още един? Изобщо колко хора бяха останали вече?

— Белегът му — каза Огъст.

— Знам. И къде е Симфонията? Защо ще променят маршрута?

Огъст не отговори. Имаше поне десет причини Симфонията да се е отклонила от начертания път. Били са застрашени от нещо и са решили да обиколят отнякъде. Премислили са и са открили по-пряк маршрут и очакват Кирстен и Огъст да дойдат на летището. Направили са грешен завой и са се стопили в пейзажа.

 

 

В ранния следобед Огъст откри алея към къща. Почиваха си на сянка, когато той се изправи и прекоси пътя. Кирстен беше забелязала редица млади дървета там, но беше прекалено изморена и изнемощяла от жегата, за да помисли какво означават. Огъст застана на едно коляно и разрови земята.

— Чакъл — каза.

Беше алея, толкова обрасла, че почти беше изчезнала. Гората се разтваряше около поляна с двуетажна къща, две ръждиви коли и един пикап, отпуснати върху останките от гумите си. Изчакаха малко при последните дървета и гледаха, но не видяха движение.

Входната врата беше заключена, необичайна подробност. Обиколиха къщата, но и задната врата беше заключена. Кирстен се пребори с ключалката. Още щом влязоха в хола им стана ясно, че никой друг не беше влизал. На дивана бяха подредени възглавнички. На замъглената от прах масичка имаше дистанционни. Спогледаха се с еднакво вдигнати вежди над парцалите, които бяха вързали пред лицата си. От години не бяха попадали на недокосната къща.

В кухнята Кирстен прокара пръст по редицата чинии в сушилнята, взе няколко вилици за по-късно. На горния етаж имаше стая, някога принадлежала на дете. Въпросното дете още бе тук, чироз в леглото — Кирстен го зави през глава с едно одеяло, докато Огъст ровеше в банята долу — а на стената имаше снимка в рамка на момче и родителите му, всичките с грейнали усмивки и сияещи от живот, момчето в екип за детски бейзбол, а родителите му коленичили от двете му страни. Чу стъпките на Огъст зад нея.

— Виж какво намерих — каза той.

Беше открил метален космически кораб „Ентърпрайз“. Вдигна го на слънцето, лъщящо нещо с размер на водно конче. Тогава Кирстен забеляза плаката на Слънчевата система над леглото, Земята — малка синя точица близо до Слънцето. Момчето бе обичало както бейзбола, така и космоса.

— Давай да продължаваме — каза Кирстен след малко.

Огъст бе спрял погледа си на леглото. Тя излезе от стаята първа, за да може той да каже една от молитвите си, макар че може би молитва не беше точната дума. Когато шепнеше над мъртвите, изглежда говореше само на тях. „Надявам се накрая да си бил спокоен“, беше го чула да казва. Или: „Имаш много хубава къща. Извинявай, че ти взех ботушите.“ Или: „Където и да си, надявам се и семейството ти да е там.“ На детето в леглото говореше толкова тихо, че Кирстен не го чу. Единствените думи, които долови, бяха „горе при звездите“, след което бързо отиде в голямата спалня, за да не я хване, че подслушва, но видя, че Огъст вече е бил там — родителите на момчето бяха умрели в леглото си, а облак прах висеше във въздуха над тях, след като Огъст бе дръпнал завивките, за да покрие лицата им.

В банята до спалнята Кирстен затвори очи за секунда, докато щракне ключа на лампата. Нищо не стана, естествено, но както винаги, в тези моменти се мъчеше да си спомни какво е било, когато това движение бе работело: влизаш в някоя стая, натискаш ключа и стаята се облива в светлина. Проблемът беше в това, че не беше сигурна дали го помни или само си представя, че го помни. Прокара пръсти по бяло-синята порцеланова кутийка на плота, порадва се на редиците клечки за уши вътре, преди да си ги пъхне в джоба. Изглеждаха полезни за чистене на уши и музикални инструменти. Кирстен вдигна очи и срещна собствения си поглед в огледалото. Трябваше да се подстриже. Усмихна се, после нагласи усмивката си така, че да намали очевидността на най-скорошния си липсващ зъб.

Отвори един долап и видя купчина чисти хавлиени кърпи. Горната беше синя с бели патета, а в ъгъла беше зашита качулка. Защо родителите не бяха взели детето в леглото си, ако всички са били болни? Може би двамата бяха умрели първи. Не искаше да мисли за това.

Вратата на втората спалня беше затворена, а прозорецът открехнат, поради което килимът беше съсипан, но дрехите в гардероба бяха избегнали мириса на смъртта. Намери рокля, която й хареса, мека синя коприна и джобове, облече я, докато Огъст още беше в стаята на момчето. Имаше и булчинска рокля и черен костюм. Взе ги за костюми за актьорите. Това, което Симфонията правеше, което винаги правеха, беше да се опитват да омагьосват, а костюмите помагаха; животът на хората, които срещаха, беше труден и изпълнен със съсипваща работа; хора, които прекарваха цялото си време заети със задачата да оцелеят. Някои от актьорите смятаха, че Шекспир би бил по-достъпен, ако се обличаха в същите кърпени и избелели дрехи, които публиката носеше, но Кирстен смяташе, че има значение дали ще видят Титания в рокля, Хамлет с риза и вратовръзка. Тубата беше съгласен с нея.

— В новия свят е така — беше казал веднъж тубата, — има ужасяваща липса на елегантност.

Той разбираше от елегантност. Преди срива беше свирил във военен оркестър с диригентката. Понякога говореше за военните балове. Къде ли беше? Недей да мислиш за Симфонията. Недей да мислиш за Симфонията. Няма друго, освен това място, каза си тя, няма друго, освен тази къща.

— Хубава рокля — рече Огъст, когато я видя долу в хола.

— Старата миришеше на пушек и рибешки вътрешности.

— Намерих два куфара в мазето — каза той.

Тръгнаха всеки с по един куфар, кърпи, дрехи и купчина списания, които Кирстен искаше да прегледа по-късно, неотваряна кутия сол от кухнята и различни други предмети, които си мислеха, че може да използват, но първо Кирстен остана за няколко минути в хола, загледана в лавиците с книги, докато Огъст търсеше телевизионни програми или поезия.

— Нещо конкретно ли търсиш? — попита той, след като се отказа от търсенето.

Кирстен забеляза, че той обмисля дали да вземе дистанционното. Държеше го и натискаше копчетата безцелно.

— „Доктор Единайсет“, много ясно. Но съм съгласна и на „Скъпа В.“

Последното беше книга, която някак беше изгубила на пътя преди две-три години и оттогава се опитваше да намери друго копие. Книгата беше на майка й, купена точно преди края на всичко. „Скъпа В.: Неавторизиран портрет на Артър Леандър“. Бял надпис отгоре заявяваше статуса на книгата като бестселър номер едно. Снимката на корицата беше черно-бяла, Артър, погледнал през рамо, докато се качва в колата си. Изражението му можеше да означава всичко; малко изтерзано може би, но беше също толкова възможно някой да го беше извикал и той тъкмо да се е обръщал да го — или да я — види. Книгата се състоеше изцяло от писма, написани на приятелка, анонимната В.

Когато Кирстен беше напуснала Торонто с брат си, той й беше казал, че може да вземе една книга в раницата си, само една, и тя бе взела „Скъпа В.“, защото майка й й беше забранила да я чете. Брат й вдигна вежда, но си замълча.