Джон Лескроарт
Фатална жена (8)

7

Бек седеше на плота в кухнята на родителите си по дънки и суитшърт. Срещу нея майка й беше сложила огромно парче говеждо от седем ребра върху дебелата дъска за рязане и го шпиковаше с нарязани скилидки чесън. Щеше да го пече във фурната. — Сигурна ли си, че сложи достатъчно чесън?

— Не смяташ ли? — вдигна глава Франи. — Нарязах скилидките от две глави, това са поне шестдесет парченца.

— Това беше лек сарказъм, мамо. Може би просто трябваше да вземеш резенчета месо и да напълниш с тях главите чесън.

— Може да го направя с остатъците — позамисли се Франи. — На баща ти може и да му хареса. И, между другото, той много се радва, че дойде за вечеря.

— И затова ме чака с отворени обятия да ме поздрави.

— Ще дойде. Опитва се да спазва строго новата си приумица с плуването.

— Сигурно защото времето е страхотно за плаж.

През нощта беше нахлул студен фронт с високо атмосферно налягане, небето беше ясно и синьо, но температурите бяха паднали до 3-4°С.

— Защо отново се е захванал с това?

— Мисли си, че ще отслабне, ще се подмлади и ще живее вечно.

— Значи довечера един вид ще стартира програмата, като изяде половин или един килограм първокласно говеждо?

Франи бутна още скилидка чесън в разреза и се усмихна на дъщеря си.

— Все още работи върху някои от по-дребните подробности. Според мен говеждото е извинение да подкупи чичо Ейб да дойде и да прекарат малко време заедно.

— Защо пък трябва да го подкупва?

— Просто мина доста време — изгледа я Франи. — През последните няколко месеца сме се опитвали да се видим с тях поне пет-шест пъти, но все имат нещо друго за правене. Или поне така казват.

— Мислиш, че нарочно ви избягват?

— Не знам. Но на такова ми прилича.

— Ейб и Трея? Най-добрите ви приятели?

— Знам. Надявам се да не е така.

— Да не е ядосан на татко?

— Не съм сигурна, че точната дума е „ядосан“.

Франи се поколеба, пъхна последното парченце чесън и потупа месото.

— Баща ти смята, че е свързано с онова нещо.

За секунда изражението на Ребека остана като замръзнало, все едно й бяха ударили шамар. През първите две години след случая всички се правеха, че нищо не е станало. Интелигентните деца на Диз и Франи знаеха за смъртните заплахи срещу тях, а в интерес на истината точно очертаните с червен флумастер мишени върху лицата им бяха довели до развръзката. Те проследиха репортажите за „Касапницата при доковете“, докато новината заглъхна. Никога не го обсъждаха, но всички знаеха какво беше станало и всички бяха наясно, че всички са наясно.

Ребека се оттласна от плота.

— Чичо Ейб се опасява, че това може да излезе наяве?

— Мисля, че е така.

— И ако избягва татко и чичо Моузис…

— Точно — потвърди Франи.

— Но те са приятели от цял живот, защо точно сега?

— Не смятам, че причината е само една, Бек. Подозирам, че чичо ти Ейб просто е решил, че приятелството е рисковано. Дори и след цялата им история. Той отново има малки деца. Може би Ейб си мисли, че в крайна сметка адвокатите и ченгетата не бива да бъдат приятели. Това е някак странно и грешно. По-добре да не поддържат връзка и тогава няма да има причина да говорят за случилото се.

— Но нали днес ще дойдат?

Франи кимна тежко в знак, че се надява.

— Ако нещо пак не изскочи.

 

 

Някъде вътре в себе си Дизмъс Харди знаеше, че вече е минавал по този път. Преди време той го отведе неумолимо до трагедията на престрелката на кей 70 и до последствията от нея. Не знаеше защо отзвукът от онзи отдавнашен ден отеква в живота му и днес. Това го караше да се чувства дискомфортно, макар и да не знаеше как точно.

Юридическата му практика губеше инерция, партньорите му се насочваха към други сфери, децата му бяха напуснали къщата, Франи се занимаваше със собствената си работа, а най-добрият му приятел най-често не откликваше на поканите и предложенията му. Всекидневието на Харди не беше карнавал от вълнуващи преживявания. Той продължаваше да върви упорито напред, но без особени изненади или удовлетворение.

Не мислеше за това осъзнато. Беше свикнал с факта, че животът беше такъв, освен ако не те сполети нещо различно. Беше преминал през нещо като криза, когато децата бяха по-малки — дразнеше се на отговорностите, реагираше срещу скуката, но в настоящия момент това чувство не му причиняваше екзистенциално страдание. Беше надраснал нещата. Живееше с простата спокойна увереност, че големите събития в живота му бяха останали назад.

Не беше кой знае какво. Беше отегчен, а не депресиран.

Но ето че неочаквано започваше да създава ново приятелство. Същото се беше случило преди с един тип на име Джон Холидей, а приятелството им се беше оказало пълна катастрофа. Затова този път му беше познат и осеян с предупредителни знаци. Харди знаеше, че няма да им обърне внимание, тъй като се блазнеше от идеята, че в живота му все още нещо го очаква, а и в крайна сметка беше твърде кратък.

Холидей беше много по-млад, фармацевт и негов клиент. Станаха приятели за изненадващо кратко време. Холидей беше от Тенеси, говореше мързеливо, провлачено, не си даваше много зор, а отношението му към авторитетите беше на границата на патологичното незачитане.

Излизането с него беше забавно, но понякога и опасно, особено за женен мъж и служител на съда като Дизмъс. Холидей нямаше мярка в пиенето и купоните и окуражаваше Харди да прави същото. Нямаше и работно време, тъй като му бяха отнели разрешителното за фармацевт и се занимаваше с барове. Нямаше жена, която да може да му устои — дори Джина. Франи и шестнадесетгодишната тогава Ребека бяха паднали под властта на дяволския му чар.

Сега Харди отново имаше клиент, който се превръщаше в нещо като приятел след едва три или четири кратки срещи. Тони Солая беше дори по-млад от Холидей, вероятно също толкова небрежен, но и също толкова чаровен. А докато чакаше нещо по-добро, работеше зад бара. Бруклинският му акцент беше на светлинни години от провлачения говор на Холидей, но и някак си го разграничаваше. Той идваше от друго място, носеше аурата и завършеността на човек, занимавал се с много по-сериозни работи, преди да стане миксолог. Тони, както и Холидей, беше словоохотлив, с убийствено чувство за хумор и самоирония. Тепърва щеше да стане ясно дали под лустрото се криеше заплаха, но човекът беше като навита пружинка и енергията му загатваше, че нещо подобно би могло да се случи.

Харди беше ходил да плува, беше видял Тони и го беше поканил на неделната вечеря. Надяваше се Франи да няма нищо против да сервира за още един. Той се прибра, влезе в кухнята и посегна да прегърне съпругата си, но тя се изплъзна. Бек беше в старата си стая и се опитваше да си открадне още час за учене.

— Дизмъс — започна Франи с нисък и овладян глас, като очевидно не беше доволна, — кажи ми, че не се опитваш да сватосаш дъщеря ни.

— Не се опитвам да сватосам дъщеря ни.

— Наистина?

— Нали това казах.

— Да, но аз те попитах първа.

— Така е. Наистина не се опитвам. А сега сякаш съм обвинен, че не съм се опитал. Май не е честно.

— Ако нямаш нищо против, изобщо не съм в настроение да си разменяме реплики. Окей? Защото не смятам, че това е добра идея. Нищо не знаем за него.

— Разбирам.

— И въпреки това го водиш в „Детелината“ в петък вечер, а Бек е там просто по една случайност, а днес…

— Не знаех, че тя ще е там в петък вечер — Харди вдигна ръка и я прекъсна. — Дори не знаех, че ще дойде днес.

— Но тя ни каза, че ще дойде.

— Да, но признай, че това не е стопроцентова гаранция. Щях да се чувствам по-добре, ако ме беше прегърнала. Поне за малко. Но не се опитвам да сватосвам, когото и да било за когото и да било. Честно.

— Добре.

Тя пристъпи напред, а той я прегърна.

— Е, толкова ли беше трудно — каза Харди.

 

 

Слънцето залязваше. Рейчъл и Закари, малките деца на Глицки, бяха пред телевизора в дневната зад кухнята, а майките им бърбореха около мивката и яденето.

Тримата мъже и Бек седяха на масата в трапезарията, а разговорът най-сетне се завърташе около неприятностите на Тони, както и за причините и последствията от акцията на Службата по контрол на алкохола.

— Не може да се продава алкохол на непълнолетни — отсече Глицки без грам съчувствие. — Знаели са. Въпреки това са продавали. И са ги арестували.

— Нямах и представа — защити се Тони. — Имаха лични карти.

— На мен общата картинка продължава да не ми се връзва — каза Харди. — Ясно ми е, че ще вкара Гудмън във вестниците, но как е успял да уреди нещата?

— Подразбрах това-онова — намеси се Глицки. — Някой тук да е чувал за Джон Ло?

Всички го изгледаха неразбиращо и поклатиха глави.

— Трябва ли да сме чували? — поинтересува се Харди.

— Вероятно не, освен ако не се натискате за работа в службите. Връзката между него и случая е политическа. Говори се, че точно той е зад цялата работа.

— Не, Гудмън беше — каза Харди. — Той си приписа доста неща.

— Точно така — кимна Глицки. — Идеята може да е на Гудмън, но се говори, че е заради Джон Ло.

— Чакайте малко — намеси се Ребека. — Лайъм Гудмън? От Градския съвет?

— Точно той — кимна Харди. — Познаваш ли го?

— Не, но онова момче, с което Британи излезе в петък, май се казваше Рик, е шеф на екипа на Гудмън.

— И братовчедка ти излиза с него?

— Излезе с него. Веднъж. Не мина особено добре. Не че е голяма изненада. Но той трябва да е знаел за акцията на Службата по контрол на алкохола, нали? А?

— Предполагам, че е така — каза баща й.

— Ако знаех колко неприятности ми е навлякъл, щях да го сритам още когато го видях — каза Тони и завъртя виното в чашата си. Пиеше червено „Патриарх“ на „Холис Хил“.

— Кой беше типът зад гърба на Гудмън? Ло?

— Той е щедър дарител. Голяма клечка в корейската общност.

— На корейците им пука повече за употребата на алкохол под допустимата възраст, отколкото на нас? — учуди се Бек.

— Е, не чак толкова — каза Глицки.

Той не си сипа нищо, дори когато Харди изкара най-добрите питиета, и сега сръбна от студения си чай.

— Ло се интересува от салоните за масаж. Това между другото не е слух. Собственик е на десет такива. По-точно казано, за десет има разрешителни от Отдела по общественото здраве. По последно преброяване в тях работят сто и четиринадесет момичета.

Бройката направо изуми Бек.

— Сто и четиринадесет? — запита тя. — Във всяко от тези места работят по единадесет души?

— Може и повече, зависи от деня — каза Глицки.

— Лицензирани? — повдигна вежди Харди.

— На теория всички имат лиценз. Сертифицирани масажистки със специално обучение и умения.

— Ло е типът, който пострада при акцията на федералните преди няколко месеца — светна лампичката на Харди.

— Така е — кимна Глицки. — Но ако си спомняш, от акцията не излезе нищо. Всички арестувани момичета работят отново. Не затвориха нито един от салоните. Дори и глоби нямаше.

— Защо да ги глобяват, когато имат сертификати — запита Бек. — Защо изобщо ги проверяват, ако става въпрос?

Ъгълчетата на устните на Глицки трепнаха с около сантиметър, което по неговите мерки беше широка усмивка. Той се пресегна и потупа Бек по ръката.

— Никога не губи тази истинска невинност — каза той прочувствено. — Тъжната истина, Бек, е, че на тези жени се плаща да извършват сексуални услуги. Те са сексробини, а Джон Ло е вероятно един от най-големите трафиканти на плът по Западното крайбрежие.

— Защо тогава не го арестуват?

Тони изслуша обясненията на Глицки в пълно мълчание, но сега се изсмя кратко, макар и без никаква следа от хумор.

— Защото си купува защита.

— Ами да, така е — кимна Глицки. — Не толкова директно, но на никого не му пука. Поне не толкова, че да направи нещо. Както и да е, не и в този град.

— На никого, освен на кмета — вметна Харди. — Негова чест реши, че това е огромен проблем, за който той е силно загрижен. Ако Ло иска да остане в бизнеса, му трябва димна завеса, която да отклони вниманието на кмета от салоните за масаж. Ето тук се намесва Гудмън със Службата по контрол на алкохола.

— Така разправят — каза Глицки.

Лицето на Тони доби каменно изражение.

— Искате да ми кажете — започна той, — че този кретен Ло е причината да седя тук, обвинен в углавно престъпление заедно с още десетина съвсем нормални пича, които просто си вършеха работата?

— Кретените са може би двама — отвърна Глицки. — Ло и Гудмън. Но, да, горе-долу е така.

— Има ли някакъв шанс да вмъкнеш това в защитата ми? — обърна се Тони към Харди.

— Не е нужно — каза Харди. — А и няма никакво отношение към обвинението.

— На мен не ми се струва без отношение.

— Нито пък на мен — намеси се Бек. — Всъщност всичко изглежда напълно погрешно. Искам да кажа, ако цялата акция е изсмукана от пръстите, за да покрие някакъв лош тип, замесен в трафик на хора, защо той се разхожда на свобода, а Тони е заплашен от затвор?

— Тони няма да отиде в затвора — успокои топката Харди. — Няма да позволя да отиде в затвора. Но отговорът на твоя въпрос, Бек, е правилото за златото. Златото е у него, значи той определя правилата. Така стават работите. Не би трябвало да е така, но е.

— Добре дошла в Сан Франциско — обобщи Глицки.

— Добре дошла, където и да е — уточни Тони.

— Но ако това е вярно, защо не е в новините? — не се предаваше Ребека. — Твоят приятел Джеф Елиът може да го пусне в „Градски клюки“ в „Кроникъл“ и ще се вдигне шум до бога.

— И как ще го докаже? — запита Харди. — Няма да го пусне без доказателства.

— Да не говорим, че може да е опасно — добави Глицки. — За Джеф имам предвид. Джон Ло има хора, които държат момичетата под контрол. Мисля, че за тези типове няма да е кой знае какъв проблем да притиснат един репортер.

— Смяташ, че биха могли да наранят Джеф?

Бек беше пълна с идеали студентка по право и поклати глава в почуда.

— Чичо Ейб, ти знаеш, че това се случва, а не можеш да ги спреш?

— Не и преди да направят нещо. Това е проклятието на моята работа. Макар че господ ми е свидетел, че с удоволствие бих направил нещо.

— Те не причиняват ли зло на тези момичета? Държат ги буквално поробени, заключени, бият ги… Не можеш ли някак да ги подложиш на преследване?

Глицки разпери ръце в безпомощен жест.

— Жените трябва да свидетелстват, нали така? Познай какво ще им се случи, ако го направят.

— Значи в общи линии градът толерира всичко това? — каза Бек. — Правилно ли е това?

— Само кметът е против — каза Харди. — И той ще се намеси скоро, освен ако първо не седне в креслото в Сакраменто, а тогава ще бъде твърде зает с проблемите на щата и няма да може да се занимава с някакъв отделен град и местните му проблеми.

— Това не е местен проблем! Това е международен трафик на човешки същества!

Тони се пресегна, сложи длан върху ръката на Бек и я задържа.

— Проблемът, Бск, е, че това не вълнува повечето от нас, хората. Затова и всичко продължава постарому. Да, тези са лоши, вършат наистина лоши работи, но ги причиняват на хора, които нямат никаква власт. Никой не ги знае, напълно невидими са. Така че и това, което им причиняват, остава невидяно.

Глицки метна пронизващ поглед към Тони.

— Човекът знае какво говори.

— Навсякъде е така — повтори Тони. — Ето затова на теория имаме и федерални агенти.

Глицки се усмихна отново, този път с обичайната си пестелива гримаса.

— Бек, кой си мислиш, че проведе последния удар срещу хората на Джон Ло? Резултатът е сто ареста, нито едно обвинение, даже и глоба няма. Това искам да ти кажа.

— Ло има човек сред федералните — вметна Тони.

— Ако е вярно, няма да промени из основи гледната ми точка — кимна Глицки.

— Това е ужасно — каза Бек. — Няма ли кой да направи нещо?

— Може някой да убие Джон Ло — отбеляза Тони.

— А после аз ще арестувам убиеца — поразпали се Глицки.

— Освен ако не стигнем до по-лошия вариант — намеси се Харди. — Може човекът, убил Ло, ако Ейб не го арестува, да се намеси и да завладее нишата.

— И никога няма край — издиша тежко Бек.

— Не. Наистина няма — поклати глава Тони. — Опитваме се да правим нещата на парче. Както каза лейтенантът, ако някой стигне твърде далеч, го придърпваш обратно. Но ако се опиташ да се противопоставяш прекалено много на системата и на потока на парите, може да ти се случат лоши неща. При това лично на теб, а това е нещо, което наистина не би искала.

— Какво наистина не бихте искали? — запита Трея на влизане в кухнята.

— Да сме сексроби — отвърна Глицки.

Трея се спря насред крачка, изпуфтя театрално, а в очите й блестяха топлина и чувство за хумор.

— Ти да видиш — усмихна се тя на мъжа си.

 

 

Вече бяха почти готови да си ходят и Глицки държеше на ръце спящия си петгодишен син Закари, който беше обхванал баща си с ръце и крака. Преди три години една бавно движеща се кола беше съборила Закари от триколката му на улицата точно пред дома им и за няколко месеца детето беше в критично състояние с контузия на мозъка. Оттогава носеше каска, в случай че падне отново. Когато Глицки го държеше на височината на рамото си или по-високо, както беше сега, воденето на разговор изискваше известна ловкост.

— Значи това е Тони? Той как точно се вписва в картинката? С Бек ли е?

— Не. Клиент е. Днес нямаше какво да прави и го поканих.

— Предполагам, че е барман.

— По-скоро беше. Не знаем дали „Горящия Рим“ ще отвори отново. Междувременно ще вземе няколко смени в „Детелината“.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не.

— Но отпреди акцията?

Харди сви рамене.

— Той ходи в клуб „Делфин“.

Глицки помълча.

— Знаеш ли с какво се е занимавал, преди да стане барман?

— Не. Защо?

— Просто питам. Изглеждаше ми изненадващо добре запознат със ситуацията около Джон Ло. Звучеше ми като ченге.

— Не знам за такова нещо. Но е умен. Знаеше кой е свети Дисмас, преди да му кажа.

— Да, това е сериозна проверка на характера.

— За характера ли му се притесняваш?

— Не знам — каза Глицки. — Не мога да кажа, че нещо ме притеснява. Просто понякога се чудя. Може би ще го попиташ.

— Какво?

— Откъде идва. Какво е правил преди.

— И как да го направя?

— Както искаш. Като внимателно убеждаване. Като обикновено любопитство. Противно навиране в личния живот. Каквото и да е.

Харди помълча.

— Някога чудил ли си се защо нямаш много приятели?

— Защото искам да арестувам всички?

— Точно затова говоря.

— Ей, не се притеснявай — каза Глицки. — Знам, че не е така.

— Не искаш да арестуваш всички?

— Не, не се притеснявам за това.