Джон Лескроарт
Фатална жена (44)

43

Въпреки напрегнатия процес и бомбастичното му развитие във вторник сутринта заключителните пледоарии на двете страни бяха повече или по-малко методично изпълнени и лишени от драматизъм.

Стиър излезе първи и изложи представените доказателства — свидетелите, кръвта, отпечатъците от шилелага, предишната история между Магуайър и Джесъп и мотива, който водеше непосредствено до престъплението в неделя. Той почти не спомена показанията на Джина Роук и ги отхвърли като немощен опит за подвеждане на заседателите и отчаяно усилие за обръщане на изгубено дело.

Харди посвети първата част на речта си на кръвта по обувките, якето и колата на Магуайър, тъй като не можеше да я остави без обяснение. Оттам премина в пространна тирада за достоверността на разпознаването, за което беше говорил доктор Пейли. Не пропусна да подчертае, че при разпознаване полицаите могат да повлияят на свидетеля и фатално да опорочат показанията му, ако знаят точния отговор, като така го припомни за трети път на заседателите. Харди се спря и на веществените доказателства, които обвинението не беше успяло да осигури. Нищо не сочеше, че Моузис въобще е стъпвал в апартамента на Джесъп — нямаше нито един негов пръстов отпечатък, никакви ДНК следи или влакна от дрехите му. Нищо. А това съвсем не беше дреболия, особено предвид сцената на насилие, случила се в онзи следобед.

Накрая Харди изигра и големия си коз.

— Госпожица Роук дойде сама и това решение й е коствало много. Тя е осъзнавала, че нейните показания и особено това, че ги дава в последния момент, ще я превърнат в обект на коментари и дори на присмех. Но тя се яви, макар и неохотно, едва когато обстоятелствата в залата я принудиха да го направи. При това е разбирала колко много ще навреди на себе си и на семейството на обвиняемия. И въпреки това е решила, че ще плати тази висока цена, за да не допусне един невинен човек да бъде осъден.

Самият Моузис също е жертва, но на собствената му вина. Но ако вярвате на дадените под клетва показания на госпожица Роук, тази вина не е заради извършено убийство, а заради изневяра. Решил е, че по-скоро би лежал в затвора, ако това ще спести на съпругата му болката да узнае за неговото предателство. Би лежал в затвора, ако това ще спаси и дъщеря му от още болка — не само от изнасилването, но и от лошата, ако щете, дори зла мъжка природа.

Харди замълча драматично.

— Сигурен съм — продължи той, — че господин Стиър би искал да повярвате, че решението на госпожица Роук е хладнокръвно пресметната стратегия на защитата. Не. Това решение е изключително мъчително за нея и за всички засегнати и тя ще трябва да живее с последствията до края на дните си. Тя каза къде се е намирал и какво с правил Моузис Магуайър в следобеда и вечерта в онази неделя, на първи април. Фактите са си факти — ако повярвате на госпожица Роук, а не забравяйте, че това са показания под клетва, то тогава истината, чистата истина е, че Моузис Магуайър не е убил Рик Джесъп.

Харди се зачуди дали да не приключи и да седне, но искаше заседателите да чуят още две неща.

— Добре, а кой тогава го е убил? — запита той риторично. — Не знаем. Но знаем, че господин Джесъп е бил жалко човешко същество и много хора може да са искали да го убият. Наистина ли смятате, че Британи Магуайър е била единствената му жертва, единствената жена, която някога е нападнал? Това е човек, който я примамва в бар, носи в себе си опиати и хладнокръвно планира това най-брутално престъпление. Ами другите му жертви? Нима нито една от тях не е можела да го убие? Ами любовниците им? Братята им? Приятелите? Гаджетата? Нима нито една от тях не е имала баща, който да се ядоса и вбеси дотолкова, че да посегне сам, както обвинението твърди, че е направил Моузис Магуайър?

Това е естествена реакция. Всеки от нас, а и всеки от вас сигурно я е изпитвал. Но обвинението по този случай така и не се е опитало да открие някой от онези други хора, които са имали същия разбираем, ако не и оправдан мотив да убият този много лош човек.

Само че човекът, взел правосъдието в собствените си ръце, човекът, убил Рик Джесъп, не е Моузис Магуайър. По времето на убийството Моузис Магуайър е бил някъде другаде и сега вече чухте и знаете къде. Нека още веднъж не забравяме, че няма никакви физически доказателства, които да сочат, че господин Магуайър е бил в апартамента на господин Джесъп.

Харди реши да нанесе последния си удар.

— Накрая нека се спрем на това кого онези свидетели са забелязани да върви по тротоара в „Марина“, носещ в ръка нещо, определено като тояга. Честичко ставаше дума за това. Отговорът е, че са видели човек със среден ръст и средно тегло, облечен с яке на „Джайънтс“, с дънки и туристически обувки. По време на процеса вие бяхте в една зала с господин Магуайър и несъмнено сте забелязали, че той е среден на ръст и със средно тегло. Има кафяви очи и кафява, макар и леко прошарена коса. Няма отличителни белези като татуировки или някакви особености.

Така че свидетелите в този процес са зърнали мъж, който прилича на господин Магуайър. Бил е с яке, каквото носят много хора в Сан Франциско, все пак то е на бейзболния отбор на града. Не знаем кой е бил този човек. Но просто трябва да разберем, че това не е бил Моузис Магуайър. И е нямало как да бъде той. По това време той не е бил там.

Помнете, че ние сме екипът на защитата. Не трябва ние да доказваме, че той не е убиецът, а той, бездруго не е. Обвинението, обвинението трябва да докаже, и то извън всякакво съмнение, че измежду другите жертви на господин Джесъп, техните приятели и, да, бащи няма друг човек със среден ръст и тегло, с яке на „Джайънтс“, който да има същия мотив и да би могъл да извърши това престъпление. Обвинението не го направи. Дори не се опита, а това е много тъжно, тъй като случаят е толкова опетнен от политическа намеса.

Точно затова — заради тези неоспорими причини, заради всички обосновани съмнения — вие сте задължени от закона и от вашите клетви като заседатели да решите, че Моузис Магуайър е невинен. Благодаря ви.

 

 

Около четиридесет минути по-късно Харди и Глицки седяха в основната зала на „Сам“. Харди си беше донесъл мартинито от бара, а Стефано току-що му беше сервирал чаша каберне и телешко, увито в бекон. Глицки, познат на приятелите си и като „Господин нисък холестерол“ заради прекарания преди години инфаркт, ядеше морски език на скара с гарнитура от спанак на пара и пиеше студен чай.

— Трябва да счупиш оковите, да се отдадеш на разгул и да помолиш Стефано за резенче лимон — тъкмо се шегуваше с него Харди.

— Не ми е нужно.

— Кой ти говори за нужда? Става дума за удоволствие, за аромат и за хедонизъм. Лимонът си отива страхотно със спанака. Отличен е със студен чай. Чудесен е с морския език. Нищо в чинията ти няма преобладаващ вкус.

— Не ми трябва преобладаващ вкус. Животът ми е пълноценен. Питай, когото искаш.

— Ако искаш, срещу един долар ще ти дам да си сръбнеш от мартинито ми.

— Не искам да си сръбвам от мартинито ти. От толкова отдавна сме приятели, а ти продължаваш да се опитваш.

— Приятели? Какви приятели?

Глицки отпи от чая си.

— Предполагам, че по-добри от теб и Фарел.

— Уес ще го преодолее. Какво иначе да направи?

— Не знам. Да те прати зад решетките. Да накара Гомес да те призове пред съда заради неуважение, лъжесвидетелстване или нещо друго.

Харди отпи от мартинито си.

— Джина е много сериозна жена, признавам й го.

— Тя или някой, с когото работи.

— Искаш да кажеш, че имам нещо общо с показанията й? Не вярваш, че казва истината?

— Моля тя — извъртя очи Глицки.

— Сериозно те питам.

Глицки побутна храната из чинията си и остави вилицата.

— Ето какво ме притеснява, при това наистина. Мислиш си, че ще оставят нещата да утихнат, но те няма да го направят. Брейди и Шър не само изглеждат като глупаци, но и ти ги обвини, че са немарливи и некадърни ченгета. Няма да го преглътнат. Да не говорим за Вай Лапиър. Така че ще открият нещо, което да докаже, че Джина лъже.

— Телефонът й е бил изключен през целия следобед. Тя провери.

— Ето! За това ти говоря, за малките подробности. За самия факт, че ти знаеш, че тя е проверила. Защо го е направила? Ами телефонът на Моузис? Имат ли джипиес данните му от онзи следобед?

Харди поклати глава.

— Не си го е взел, когато е отишъл при Джина. Бил е у тях през целия ден.

— И ти вярваш? Сериозно ли?

Харди набоде хапка телешко.

— Трябва да му вярвам. Доколкото знам, това е истината.

— Много изкусно изиграха сцената, когато Джина призна, че са били заедно…

— Мисля, че тя каза, че са имали интимен контакт.

— И това. Точно тогава Сюзън става и напуска залата, а Моузис увесва покрусено глава. Сякаш беше нагласено. И да знаеш, че заседателите го забелязаха.

— Че е нагласено?

— Не. Забелязаха изблика на емоция.

— Това са естествени реакции — сви рамене Харди. — Надявам се Моузис и Сюзън да не се разделят заради това.

— Аз ще продължа да чопля историята за собствено забавление, но Шър, Брейди и Стиър ще я разнищват до последния си дъх.

— Ами, желая ти късмет. И на тях също. Как обаче можеш да оспориш истината?

— Не се отказваш, а?

Харди отпи още глътка мартини.

— Вероятно не. Не че има от какво да се отказвам. Но дори и да има, пак няма да се откажа.

 

 

Харди стоеше в кабинета си само по риза и хвърляше стрелички по мишената за дартс. Нямаше никакъв смисъл да се преструва, че може да мисли за нещо друго, камо ли да се концентрира върху него, докато не чуеше присъдата. А заседателите можеха да решат днес, утре или чак след седмица.

Целеше всички сектори от двадесет до едно и след четири хвърляния с по три стрелички беше стигнал до „единадесет“, което значеше, че беше пропуснал едва два пъти. Беше затворил вратата, а лекият прилив на адреналин от очакването го държеше съсредоточен и нащрек.

Телефонът на бюрото му, директната връзка към Филис, звънна точно когато вадеше стреличките от дъската.

— Йо — каза той, като вдигна. Филис мразеше това и точно по тази причина Харди почти не пропускаше да я подразни.

— Съпругата и дъщерите на господин Магуайър са тук и искат да ви видят.

— Идвам след секунда.

Харди си оправи възела на вратовръзката, облече си сакото и сложи стреличките на мястото им зад шкафчето от черешово дърво, което прикриваше дъската за дартс. Отвори вратата, излезе във фоайето, където го чакаха племенничките му и майка им. Прегърна ги поред и ги поведе към кабинета си да седнат и да се отпуснат. Освен Сюзън и Британи беше дошла и Ерика, по-малката сестра. Харди не я беше виждал от месеци.

Когато всички се настаниха, Харди ги попита дали искат вода, кафе, чай, вино или каквото и да е, но всички отказаха.

— Радвам се, че дойдохте — каза той и се върна зад бюрото си. — Много е хубаво, че сте се събрали и трите. Сега ни остава най-трудното — да чакаме.

— Това е нищо, Диз. Трудното беше през последните три месеца. Сега обаче ми се струва, че ще се окажем затънали в още неприятности, независимо от присъдата.

— Не е наложително да е така — каза той и ги изгледа поред.

— За нито една от вас. Журналистите ли ви тормозят?

— Няма и минутка спокойствие — обади се Британи.

— Опитахме се да обядваме в „При Лу“ — оплака се Сюзън.

— Накрая решихме, че можем да се скрием тук. Надявам се, че нямаш нищо против. Там беше пълна лудница.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Харди. — Това е добра идея, макар че присъдата може и да се позабави. Ако нещата се проточат, всички може да дойдете при нас с Франи, а утре отново да дойдем тук, няма никакви проблеми.

— Ами, всъщност… — започна Сюзън.

— Това не е най-важното — прекъсна я по-малката й дъщеря. — Най-важното е дали татко наистина е спал с онази жена.

Сюзън се прокашля и изчака, за да привлече вниманието на всички.

— Диз, аз вече казах на момичетата, че не бива да се тревожат за това. Джина ме изведе от залата и ми съобщи какво ще направи, както и че не е вярно.

— Това ли ти е казала? — повдигна учудено вежди Харди.

— Опита се да ми спести неприятностите — кимна Сюзън.

— Така е — намеси се Британи, — но нали знаеш какъв е проблемът, ако някой ти каже, че лъже?

Харди знаеше и кимна.

— Че може да те лъже и за това.

— Каква тогава е истината? — попита Британи. — Ти знаеш ли?

— Ти какво смяташ, чичо Диз? — настоя и Ерика. — Той каза ли ти? Убеден ли си наистина?

— Знам в какво вярвам, но няма как да съм съвсем сигурен, Ерика.

— А в какво вярваш? — настоя тя.

Харди обаче отказа да бъде въвлечен в подобна дискусия.

— Въпросът не е в какво вярвам аз. Вие не сте длъжни да казвате каквото и да било.

— Но всички не спират да питат… — продължи Ерика.

Харди кимна. Той беше наясно колко ненаситни и вулгарни са медиите и на какво са подложени трите жени.

— Нека си питат. Това им е работата. А вашата е да не отговаряте. Опасявам се, че сами трябва да решите в какво да вярвате.

— Но ако татко не е имал връзка с онази жена, това означава, че е отишъл и е убил Джесъп — каза Ерика.

— Не е задължително да е така. Може да го е убил някой друг. Искам да ме чуете. Всички явно смятате, че трябва да кажете нещо, че трябва да обяснявате нещата или да имате мнение. Отговорът е лесен — не трябва да казвате нито дума на онези хора. Просто им кажете „Без коментар“. Каквото и да ви питат. „Без коментар“. Не „не знам“, „не бих могла да гадая“ или нещо подобно. Просто „Без коментар“.

Харди се усмихна широко.

— Искате ли да се поупражнявате? Вярвайте ми, че трябва. Такова отношение е странно и неестествено, но трябва да си го наложите. Ако искате, мога цял следобед да ви задавам въпроси, а вие да ми отвръщате „Без коментар“.

— Но така ще изглежда сякаш наистина крием нещо — каза Ерика.

— Какво например?

— Ами че прикриваме онази лъжа. Лъжата на Джина.

— Откъде знаете, че е лъжа? Или коя точно част не е вярна?

— Дизмъс, моля те — каза Сюзън. — Нима трябва да казвам на приятелите си, че знам, че съпругът ми не е убил онзи човек, защото по същото време ми е изневерявал? И да се примиря? Какво толкова, чудо голямо.

— Не — отвърна Харди. — Трябва да кажеш, че това не влиза в работата на когото и да било. Нека се чудят и да говорят каквото си искат. Това е семеен проблем, а ти, Моуз и момичетата се справяте с него както можете и е редно да ви оставят на мира. Но още по-добре ще е да казвате „Без коментар“ на всички. Ако са ви наистина близки приятели, ви давам специално разрешение да казвате „Съжалявам, но наистина няма да коментирам“. Но няма нужда дори да се чувствате задължени да го правите. Осъзнавам, че правото на личен живот и пространство малко не е на мода, но концепцията за него е съвсем реална.

— Но каква е истината? — попита Британи.

— Нека приемем, че това, което Джина е казала на майка ти, е истина. Тя и баща ви не са имали връзка, както тя заяви пред съда.

— Ако това не е истина — продължи настъпателно Ерика, като едва преглъщаше сълзите си, — тогава татко е убиец.

Харди помълча и обмисли отговора си.

— Мила, баща ти се е бил във Виетнам. Там е убивал хора, както и аз. Това не ни прави убийци. Отнемането на живот невинаги е убийство. Понякога е оправдано.

— Смяташ ли, че ако татко го е направил, е било оправдано? — попита Британи.

— Брит, само баща ти може да отговори на този въпрос.

Всички се умълчаха. Накрая Британи въздъхна и погледна чичо си.

— Искам да те питам още нещо, чичо Диз, и сигурно ще можеш да ми отговориш. Знаеш ли какво е станало с Тони?

— Знаем, че си е събрал багажа и е напуснал града — каза Харди, като помисли малко.

— Но защо? Знаеш ли?

— Знам.

Харди им разказа цялата история.

— Той беше чаровно момче, Брит, но е трябвало да е по-нисък от тревата. Когато прикритието му е било провалено от онази снимка на вас двамата, е трябвало да изчезне. Ако това може да те утеши, не забравяй, че той не е бил такъв, какъвто изглеждаше. Не само на теб, но и на всички нас.

— Бих могла да му помогна, ако ми е вярвал повече.

— Някои хора, може би повечето, не могат да се променят. Наистина вярвам, че ти не можеш да ги спасиш. Така че сигурно ще е по-добра идея, ако предпочетеш да общуваш с хора, които не се нуждаят от промяна или спасение.

Сюзън се изсмя горчиво.

— Само дето през всичките години — обърна се тя към дъщерите си — сте ме виждали как приемам поведението на баща ви, който често се нуждаеше от промяна или спасение, но съм го обичала. Въпреки всичко.

— Изборът ти е бил правилен, Сюзън — каза Харди. — Момичетата ти са прекрасни. Ще преминем и през това последно препятствие и нещата ще се оправят. Просто изчакайте.

Едва беше млъкнал, когато на вратата се почука бързо и Ейми У я отвори. Беше се задъхала, а очите й блестяха от вълнение.

— Току-що се обадиха от съда — каза им тя. — Заседателите са взели решение.

 

 

В три часа и двадесет и две минути следобед съдебните заседатели влязоха в залата, претъпкана от репортери, зрители и разни служители от Съдебната палата. Харди забеляза, че Уес Фарел беше седнал на задните редове. Все още изглеждаше упорит и непреклонен.

Трея също беше слязла от офиса на областния прокурор, но седеше до Ейб в местата зад защитата. Уайът Хънт беше дошъл с някои от неговите хора. Там бяха Британи, Ерика и Сюзън, както и съпругата и дъщерята на Харди, което доста го изненада. Той не знаеше, че преди час Франи беше посетила Моузис в затвора и му беше казала „да внимава и да си затваря устата“. Джина Роук не се виждаше никъде. Четиримата очевидци и майката на Джесъп седяха на втория ред точно зад масата на Стиър и Гъндърсън. Пак там, но на първия ред бяха Лапиър, Брейди, Шър и Ленард Фаро, който беше ръководил проучването на местопрестъплението.

Харди, Ейми и Моузис седнаха на тяхната маса, а когато заседателите също заеха местата си, напрежението стана почти непоносимо. На Харди му се струваше, че се бавят. Ръцете му се потяха, а стомахът му беше станал на топка. Вратовръзката беше започнала да го стяга и я разхлаби малко. Вдигна чашата си с вода, но видя, че по нея личи, че ръцете му треперят, и я остави.

Заседателите сядаха един по един, а по лицата им не се четяха никакви емоции. Нито един не погледна Харди в очите, нито пък се обърна към масата му. До него Моузис дишаше шумно, беше пребледнял, цялата кръв се беше отдръпнала от лицето му, но очите му бяха гъсто изпъстрени с червени жилки. Ейми У седеше от лявата му страна, държеше го за ръката и я разтриваше.

Най-накрая приставът се изправи.

— Отдел двадесет и четири на Върховния съд на щата Калифорния заседава. Заседанието се води от съдия Керъл Гомес. Всички да станат.

Гомес влезе през задната врата на залата с развята роба и зае мястото си.

— Моля, седнете.

Харди си помисли, че тя, слава богу, явно беше решена да ускори нещата и сложи длан върху ръката на Моузис.

Гомес се обърна към заседателите.

— Заседателите стигнаха ли до решение по делото „Народът на щата Калифорния срещу Моузис Магуайър“?

Говорителят им Филип Уаксмън, един от бащите на дъщери сред заседателите, се изправи.

— Да, Ваша Чест, стигнахме.

— Единодушно ли е решението ви?

— Да, Ваша Чест.

— Моля, предайте документа на пристава.

Приставът занесе формулярите на съдията, тя ги прегледа дали са правилно попълнени, подписани, провери датата и ги подаде на секретаря.

— Госпожо секретар, бихте ли прочела присъдата, ако обичате?

Тя започна с името на делото, името на обвиняемия и на съда. Най-накрая произнесе:

— По обвинението. Ние, съдебните заседатели в горепосочения случай, смятаме обвиняемия Моузис Магуайър за…