Джон Лескроарт
Фатална жена (23)

22

Преди четиринадесет години Сам Дънкан и Уес Фарел се бяха срещнали в „Малката детелина“ и пак там бяха станали гаджета, затова Уес прие като обнадеждаващ знак, че тя го помоли да се срещнат в бара след работа. От друга страна, това беше публично място и този факт можеше да се интерпретира като предпазлив ход от нейна страна, явно се боеше от сцени, които със сигурност щяха да се разиграят, ако тя скъсаше с него. Вярно, подобно нещо се беше случвало поне веднъж, дори два пъти, ако се брои и онзи път, когато Сам внезапно си тръгна след някакъв спор по въпрос, чиято същина се губеше в мъглите на времето, но без съмнение беше нещо за непоправимата липса на чувствителност у Уес. Винаги за това спореха.

Сам се беше изнесла след разгорещения им разговор за Британи Магуайър на покрива и катастрофалния му край. Сега живееше при майка си. Мисълта, че поне ще я види отново и ще може да защити позицията си, подсилена от доводите на Глицки, че Сам всъщност е бясна на себе си, му даваше крехка надежда, но и леко се притесняваше от нежеланието й да говорят по телефона.

— Някои неща трябва да бъдат направени очи в очи — беше му заявила тя.

Малко преди шест часа Фарел зави зад ъгъла и силният вятър по Девето авеню направо го блъсна. Той видя редицата патрулни коли, паркирани до бордюра на „Линкълн“, и се закова на място в недоумение. Какво, по дяволите, ставаше?

Толкова се беше замислил по проблема с приятелката си, че едва след малко осъзна, че тяхното старо заведение за срещи всъщност е месторабота на заподозрян в убийство и се води разследване. Ако съдеше по засиленото полицейско присъствие, явно наскоро беше изскочило нещо сериозно. Първата му мисъл беше, че Моузис се е самоубил, а реакцията му беше да въздъхне облекчено, колкото и грозно да изглеждаше.

Вратата беше заключена, но вътре се виждаше движение и той почука. Никой не отвори, затова почука отново и натисна силно дръжката, като чак разтърси вратата. До нея се появи фигура в униформа.

— Това заведение е затворено до второ нареждане. Полицейско разследване — каза тя през стъклото.

Фарел бръкна в задния си джоб, почука отново на витрината и показа портфейла с лъскавата си фалшива значка. След като го бяха избрали за областен прокурор, я беше купил от магазин за полицейски принадлежности в Дели Сити. Областните прокурори не са ченгета и нямат право да се преструват на такива, но значката вършеше чудеса с хора, които не можеха да разчетат официалното му удостоверение, но знаеха какво представлява значката. Повечето прокурори я използваха, за да я показват на пътните ченгета, за да избегнат глобите за превишена скорост и шофиране под влияние на алкохол.

Жестът подейства, униформеното ченге пристъпи по-близо, огледа внимателно значката и отключи вратата.

— Съжалявам, сър — каза полицаят, — цял ден идват клиенти. Как мога да ви помогна?

— Аз съм Уес Фарел, областният прокурор. Кой командва парада тук?

Ченгето застана мирно и чак отдаде чест.

— Да, сър. Съжалявам, сър. Само секунда, сър — изрецитира то и изчезна из дебрите на бара.

Фарел се възползва от възможността да се огледа и видя, че е пристигнат по средата на доста щателно претърсване. Всички бутилки от лавиците бяха наредени върху бара, както и повечето чаши. Възглавничките от диваните и тапицираните столове в задната част бяха махнати и струпани до стената. Фарел отиде да надникне зад бара и видя, че всичко е като изметено. Хладилниците зееха отворени и празни, както и касата. Някой беше хвърлил кърпите на купчина върху бара. Най-странното беше, че от корковата „Стена на срама“ бяха махнали дори шестдесетте или осемдесетте снимки на жени, разголващи гърдите си пред мъже, позиращи с огромни чаши с бира или каквото там пиеха.

Това направо порази Фарел не само защото стената беше негово дело. Беше я направил, след като в една запомняща се, макар и почти безпаметна нощ, беше счупил рекорда от пет коктейла „Лонг Айлънд“. Беше изпил шест и все още никой не го беше подобрил, макар че двама мъже и една жена го бяха изравнили. Веднъж Пол Макартни се беше отбил за чаша бира „Бас“ и дори беше изсвирил нещо на китарата с обратен гриф на някакъв пич. Всички смятаха, че е било перфектно.

Фарел чу стъпки и се обърна. От коридора към стаята за дартс се появи още един униформен полицай.

— Господин Фарел — каза той и се приближи. — Аз съм сержант Денкърс. Какво ви води насам?

— Щях да ви попитам същото, сержант. Виждам, че извършвате обиск. Предполагам имате заповед и декларация?

Скритото порицание обърка мъжа и това си пролича по изражението му.

— Ами да, сър. Разбира се. По разследването на убийството на Джесъп. Двама следователи арестуваха заподозрения тук, а ние влязохме веднага след това. Преди два-три часа.

— Какво търсите?

— Обичайното. Дрехи, обувки, оръжия или предмети, които биха могли да бъдат използвани като оръжия, очевидни следи от кръв или други телесни течности, рецепти, снимки, компютърни файлове, ако има такива…

— Арестували са заподозрян?

— Да, сър. Барманът. Собственикът, мисля. Моузис Магуайър.

— Да. Той е собственикът. Но нещо не разбирам. Да не се е опитвал да се измъкне? Или е пробвал да избяга, докато са го разпитвали? Налетял им е на бой?

— Не, сър, не смятам. Бях отвън, те влязоха, изпълниха заповедта за арест и излязоха след около пет минути, като го водеха с белезници.

— Имали са заповед? Заповед за арест?

— Да, сър, доколкото знам.

— Много интересно.

— Сър?

— Казвам, че е интересно, тъй като заповедите се получават от моя офис. Следя случая много отблизо и очаквах да ми кажат, ако съберат достатъчно доказателства за арест. Специално настоях.

Денкърс пристъпи от крак на крак, пресегна се и вдигна някакъв сгънат документ от една от масите.

— Може да погледнете моята заповед за обиск, сър. Прилича ми на законно подписан документ.

— От кой съдия?

Денкърс разгъна листа и погледна.

— Браун.

— Тя не е дежурен магистрат тази седмица — намръщи се Фарел. — Защо е подписала заповедта?

— Не знам, сър — объркано сви рамене Денкърс. — Да не би да искате да прекратим обиска? Почти сме готови.

— Не, довършете. Сигурен съм, че ситуацията има основателно обяснение. Просто съм леко объркан защо не съм бил информиран, но това не е ваш проблем. Ще претърсите ли и дома на Магуайър?

— Предполагам, че някой вече е там. Моят екип пое бара.

Фарел огледа продължително помещението за последен път. Прецени, че екипът е извършил пълен и относително внимателен законен обиск. Нямаше за какво да се оплаква от Денкърс, човекът просто си вършеше работата. Фарел не виждаше повече смисъл да настоява, че не е бил предупреден. Очевидно бяха намерили доказателство, че Моузис беше убил Рик Джесъп, макар че действителният арест му се струваше едва ли не сюрреалистичен. По-обезпокоително беше, че той стоя в офиса си до малко след пет часа, а заповедта за арест трябва да е била подписана, при това от Браун, не по-късно от два часа на обед. Кой ли прокурор беше дал разрешение и как така не са му казали? Дали просто са пропуснали? Беше му доста трудно да приеме, че е така, особено след като беше подчертал, че е заинтересуван. Дали Глицки беше успял някак да го заобиколи и защо, ако беше така?

Това не касаеше Денкърс по никакъв начин, затова Фарел се стегна и се опита да се усмихне и да звучи позитивно.

— Сержант, вие и вашите хора продължавайте. Съжалявам, че ви обезпокоих. Явно малко съм изостанал от нещата. Сигурен съм, че всичко има обяснение. Благодаря отново — каза той и протегна ръка.

— Аз ви благодаря, сър. Ако ми позволите, сър…

Фарел се беше обърнал към вратата, но се спря.

— Да?

— Впечатлен съм да видя, че някой на позиция като вашата не само говори, но и действа, при това на терен. Не се случва всеки ден.

 

 

— Приемам това като вот на доверие. Когато спечелиш изборите с деветдесет гласа, при това само седмица след като предшественикът ти е починал, трябва да се възползваш от всеки такъв вот.

Сам седеше срещу Фарел на малка масичка за двама в кафене „Пасифик“. То беше известно с чудесната си морска храна и се намираше на „Гиъри“, по пътя към плажа. Беше го предложила като резервен вариант, когато Фарел й каза, че „Детелината“ е затворена. Беше сложила длан върху неговата на масата, което той сметна за добър знак. Сам отпи две глътки от първата си чаша вино и се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Благодаря ти, че каза, че ще дойдеш да ме видиш.

— Не просто го казах, но и дойдох.

— Това също — усмихна се тя толерантно. По принцип казваше така, когато омаловажаваше нещо, но не си дръпна ръката от неговата.

— Мислих си много за… за последния път. За това, че ти казах за Рик Джесъп. Изпуснах името му по погрешка, а твоите хора са отишли да говорят с Британи. Заради това арестуваха бедния Моузис. Само защото исках да споделя с теб какво правя.

— Беше права. Аз не биваше да…

— Не — прекъсна го тя, като го стисна за ръката. — Чуй ме. Грешката беше моя, не твоя. Ти си направил каквото е трябвало. Аз съм тази, която би трябвало да може да пази тайни, особено такива тайни. А аз се отнасям към тях като към евтини клюки и ги казвам само на трите ми най-добри приятелки. Или — в този случай — на единствения ми най-добър приятел. Но това не е клюка. Това е наистина поверителна информация. Аз съм привилегирована, че мога да я чуя, че някой ми се доверява, а подобно отношение е просто безотговорно. Ако не мога да опазя такива тайни, при това винаги, явно не заслужавам да върша това, което правя.

Тя пусна ръката му, избърса една сълза и отново го хвана.

— Всъщност исках да те видя по две причини. Първата е да ти се извиня…

— Сам, няма нужда да…

— Тихо. Има. Винаги съм толкова сигурна в себе си, толкова убедена, че съм права, толкова упорита и готова да се скарам по някакъв политически или морален въпрос. Да се бия едва ли не до смърт. Но през последните два дни бях при майка и видях колко й е хубаво да е сама. Въобще не й е хубаво. Замислих се защо съм постоянно такава? Особено към теб. Ти го преглъщаш всеки път и не говорим за проблема, докато не се случи отново, защото знам, че не искаш да ме ядосваш и да ме разстройваш, особено пък заради някаква крайна интерпретация на неуловима абстракция.

— Крайна интерпретация на неуловима абстракция — усмихна се искрено Фарел. — Това е много добре казано.

— Да, но не е добър начин на живот.

Тя отпи от виното и въздъхна.

— Както и да е, това е първата причина, заради която исках да те видя. Да ти се извиня, и то не само за този път, а за всичките.

— Добре — каза той. — Благодаря ти. Приемам извиненията, макар и да са ненужни. Обичам те. Обичам живота ни заедно. Добре ни е. Просто понякога се караме.

— Не. Понякога аз се карам. И не ти оставям избор, ти просто трябва да отвърнеш.

— Да, но аз съм юрист. Живея, за да споря.

— Нека сега не спорим, става ли?

Той кимна и се облегна в стола.

— Става.

— Не искам повече да бъда такъв човек. Не искам да се карам за всяка дреболия. Мненията ни може да се различават, няма нужда да ти съобщавам поверителна информация. Можем да сме заедно и да се подкрепяме. Как ти се струва?

— Ако кажа „странно“, ще ме удариш ли?

— Не — отвърна тя. — Ще подкрепя правото ти да кажеш „странно“.

— В такъв случай мисля, че ще се получи добре. Много добре.

Той хвана ръцете й в шепи и въздъхна.

— Мислех си, че си тръгваш. Не знаех какво ще правя.

— Не си тръгвам, ако още искаш да сме заедно.

— Нищо друго не искам.

— Добре. А ето и втората причина, по която исках да говорим, при това очи в очи.

 

 

Дизмъс и Франи Харди живееха на Тридесет и четвърто авеню близо до кръстовището с улица „Клемънт“. Следващото кръстовище беше с улица „Гиъри“, където беше и кафене „Пасифик“. То беше мъничко и често имаше опашка за места, но студеният дъждец тази вечер не предразполагаше към излизане и нямаше много хора. Когато Харди отвори вратата на жена си, се озова право пред Уес Фарел. Той го забеляза и се обърна към Сам достатъчно високо, така че да го чуят:

— А, ето го и него. По-късно ще ти кажа.

Фарел се изправи широко усмихнат, стисна им ръцете и целуна Франи по бузата.

— Здрасти, Диз. Франи. Светът е малък, а? Трябва да си поръчате калкан. Невероятен е.

— Винаги е такъв — отбеляза Франи.

— Но преди това… — Фарел се спря и погледна към Сам. — Да им кажем ли?

— Смятам, че трябва.

— Какво? — попита Харди, като изгледа първо Сам, а след това и Уес. — Ти си бременен — отсече той.

— Добър опит, но не позна — засмя се Сам. — Нито един от двама ни не е.

— Олекна ми — каза Франи. — Макар че ако Уес беше бременен, щяхте да забогатеете.

— Ние вече сме богати духовно — подхвана репликата Фарел. — Почти познахте с бременността, в смисъл че бременните хора често са женени.

— Мъжете по-рядко — опонира му Франи. — Всъщност, като се замисля, те никога не са бременни.

— Освен морските кончета — каза Харди. — При тях мъжките износват бебетата. Може да провериш.

— По дяволите — обезсърчи се Фарел. — Мислех си, че ще сме първите. Имам предвид в следващата ни стъпка. След сватбата.

— Май нещо почвам да се досещам — замисли се престорено Харди.

— Дизмъс Харди, царят на догадките.

— Сватба? Наистина? — грейна Франи. — След толкова години. Това е чудесно, но какво точно се е случило?

Фарел отново хвана Сам за ръката.

— Тя ми предложи преди пет минути. Аз веднага вдигнах бяло знаме.

— Вдигнал бяло знаме. Сладък начин да го кажеш.

— Преклоних се пред неумолимия натиск — поясни Фарел и я потупа по дланта. — Предадох се и вдигнах бяло знаме. При това с щастие.

— Трябва да поръчаме шампанско — озърна се Харди за сервитьора.

— Трябва — съгласи се Фарел, но после се намръщи. — Почакайте… Не искам да развалям нещата, но предполагам, че двамата сте излезли, за да изкарате една приятна вечер и сигурно не сте чули за Моузис.

— Да развалиш…

Франи пребледня и хвана Харди за рамото, за да не се олюлее.

— Какво е станало с Моузис?

— Току-що идвам от „Детелината“. Имаха заповед и обръщаха бара надолу с главата. Казаха, че преди два часа са закопчали Моузис за убийството на Джесъп.

— Арестували са го? Кой?

— Отдел „Убийства“, предполагам. Обадих се до службата, но никой не е подписвал молба за заповед. Не знам какво се е случило.

Харди изглеждаше така, сякаш внезапно го беше лъхнала неприятна миризма и се бореше да не повърне.

— Не може да са го арестували. Невъзможно е. Ейб щеше поне да ме предупреди, за да го придружа до управлението. Или Моузис щеше да ми се обади.

— Ти си му адвокат?

— От два дни — кимна Харди — Не мога да повярвам, че не ми се е…

Мобилният телефон на кръста му иззвъня с мелодията на „Ще спя, когато умра“ на Уорън Зевън. Харди погледна екрана.

— Ето го.

Франи го стисна за ръката.

— Диз, трябва да…

— Знам — прекъсна я той и натисна бутона за вдигане. — Къде си, Моуз?

* * *

Моузис беше в затвора. За жалост решението на Фарел да повдигне обвинения се оказа съвсем просто. В криминологичната лаборатория откриха кръвта на Джесъп по чифт туристически боти в апартамента на Магуайър, в колата му и по якето му.

Дизмъс Харди крачеше нервно покрай полукръглата стъклена стена на сравнително просторната стая за среща на адвокатите със задържаните в областния затвор. Беше идвал тук десетки, ако не и стотици пъти, но колкото и да беше голямо и модерно, помещението винаги го депресираше с бледата си миризма на дезинфектант и с леденостудената флуоресцентна светлина. Единственото обзавеждане беше в средата — маслиненозелено метално бюро и три сгъваеми стола.

Харди се спря и погледна часовника си. Осем и петнайсет. Беше пристигнал в затвора преди точно половин час. Администрацията беше признала претенциите му за среща с клиента му за почти рекордно краткото време от пет минути и го беше пуснала да изчака, докато доведат Моузис. Да накарат адвокатите на защитата да чакат беше обичайна практика, а и надзирателите рядко си даваха зор, когато трябваше да водят задържан. Щяха да го направят, когато можеха, но все имаха една или две по-належащи задачи. Или пък бяха в полагаема почивка. Все ставаше така, че точно тогава водеха друг задържан или пък бяха в тоалетната.

Времето в затвора течеше различно и всички живееха по неговите правила. Нещата ставаха, когато трябваше да станат и никой не можеше да го промени. Какво бяха пет или дори двайсет и пет минути? Хората тук имаха цялото време на света.

Преди няколко години Харди беше чакал около час и му беше писнало. Беше отишъл до пропуска и беше попитал учтиво какво става с клиента му. Нима не можеха да го открият в затвора? Дали не би могъл да направи нещо, което да им помогне да побързат? Може би има някакъв проблем? Четиридесет минути сред това сержантът от пропуска почука на вратата и съобщи на Харди, че е станала административна грешка и за жалост клиентът му в момента пътувал към областната болница заедно с група други затворници, които трябвало да получат оценка на психиатричното си състояние. Клиентът му не би трябвало да бъде в автобуса, но вече било твърде късно да се направи каквото и да било, така че щяло да се наложи Харди да дойде отново на другия ден, когато клиентът му вероятно отново щял да си бъде в килията.

Харди си научи урока. Чакаш, колкото и дълго да е.

Стомахът му изкъркори недоволно. Обаждането на Моузис, което го завари в кафене „Пасифик“, беше сложило край на вечерята още преди да е започнала, а до следващото ядене имаше още много време.

Накрая Харди се спря и седна на един от столовете. Няколко минути след това някой почука, вратата се отвори и Моузис влезе. Беше облечен в оранжев затворнически гащеризон. Това винаги беше тежък момент, особено ако клиентът ти е и приятел, който никога до момента не е попадал зад решетките. На Харди му дожаля за шурея му. Надзирателят го въведе, кимна в знак, че всичко е наред, излезе и затвори вратата зад себе си.

— Ако трябва да съм честен — започна Харди, — започва леко да ми писва от твоите простотии. Кога те прибраха?

— В четири. Там някъде.

— И не ти хрумна да поискаш да ти позволят да ми се обадиш още тогава?

— Не, а и те не ми казаха. Хванаха ме, сложиха ми белезниците и ме хвърлиха на задната седалка на колата. Повече не ми обърнаха внимание, колкото и да настоявах да се обадя по телефона. Доста съмнително.

Моузис се доближи до масата, взе си стол и го изтика назад.

— Само виж, китките ми са протрити и ожулени. Белезниците са жестоко наказание.

Харди въобще не сведе поглед към китките на Моузис. Вместо това се взираше в лицето му.

— Пил ли си?

— Какво?

— Не се опитвам да те подведа. А ти току-що ми отговори.

— Само глътчица. Няколко капки.

Харди наведе глава и потри очи с пръсти. Помълча малко и погледна шурея си.

— Моуз — каза той уморено, — всички сме бесни от това, което се случи на Британи. Никой не рони сълзи, че Джесъп е мъртъв. Но няма да й помогнеш да го преодолее, ако умреш или се напиеш. Нещата само ще станат по-лоши, тъй като тя ще си мисли, че е по нейна вина. Ти си умен мъж. Не ми казвай, че не го разбираш.

— Не, прав си.

— Знам, че съм прав. Въпросът е какво ще правиш? Какво въобще се опитваш да постигнеш? Ако не искаш да го приемеш и да се справиш като възрастен човек, може би трябва да ти намерим адвокат, който ще има желание да живее с новите усложнения, а такива ще има много, дори и да си в най-добрата си форма. Какво, по дяволите, става с теб? Можеш ли да ми отговориш? Това ти ли си? Предал ли си се? Животът ти ли свърши?

Магуайър се втренчи в стената зад главата на Харди. Той преглътна и адамовата му ябълка прескочи два пъти нагоре-надолу.

— Явно не мога да открия как да се справя, Диз. Да се справя с това, което й е причинил. Щом си помисля за това, и изпадам в ярост още преди да разбера какво е станало. По-силна е от мен. Не мога да я овладея, затова трябва да я заглуша, да изключа. А и двамата знаем какво ми помага най-добре, за да го постигна.

— Да, само че не ти помага.

— Знам.

— Моуз, наистина. Не ти помага.

— Знам.

— Но не се спираш, нали? И, моля те, не ми казвай, че не можеш да се овладееш. Това просто не си ти.

Магуайър увеси глава.

— Така се чувствам в момента — едва прошепна той. — Сякаш ми е непосилно.

— О, я ми спести тия приказки — изсъска Харди с проблясък на гняв. — Вземи порасни, мамка му! Това не се е случило на теб, а на Британи! Все още имаш Сюзън и двете си момичета, а ги разменяш за някаква бутилка! Това ли искаш? Такъв ли ще бъдеш? Защото, ако е така, аз съм дотук и се махам дори преди да сме почнали.

Харди стана, отиде до вратата и почука за надзирателя.

— Какво правиш? — изненада се Магуайър, като също скочи на крака до масата.

— Оставям те да вземеш някои решения. Или по-точно казано — едно решение. Ще се видим утре сутринта. Предполагам, че ще заведат дело срещу теб, нали?

— Не знам.

— Ще разбера, а и те ще ти кажат и ще те отведат в съда, така че все ще се срещнем.

— А дотогава какво?

— Същото упражнение — отсече Харди. — Дръж си устата затворена.