Джон Лескроарт
Фатална жена (30)

29

Фарел искаше да присъства на встъпителните речи и миналата седмица беше в залата, но не му беше интересно да слуша как Пейли хвърля светлина върху множеството факти, които показват, че свидетелските показания не струват и пет пари, ако става дума за разпознаване. В по-ранната си адвокатска практика Фарел беше наемал доктор Пейли няколко пъти и не се съмняваше, че неуморният и ентусиазиран експерт е станал още по-добър.

За негов късмет познаването на методите на Пейли му представяше възможност — ако си наясно какво ще каже опонентът ти, трябва да можеш да го превърнеш в предимство. А след последните дирижирани от Лапиър истерии около поста му Фарел се нуждаеше от силно представяне в делото. Не че искаше да види Моузис Магуайър осъден, в крайна сметка познаваше бармана от повече от двадесет години и го харесваше. Но ако Фарел искаше да остане областен прокурор и да бъде преизбран, трябваше да съхрани лоялността и увереността на хората си, а тези две качества бяха силно разклатени, след като заповедта за арест беше дошла директно от съдията.

Беше малко след пет часа. Странно промененият Ларс Гъндърсън седеше на дивана срещу Фарел и двамата отмятаха отправните точки, които утре Стиър щеше да използва при кръстосания разпит на доктор Пейли. Фарел беше предложил на Гъндърсън да вземе стенограмите от няколко други дела, в които Пейли беше давал показания. Съпоставени една към друга, те образуваха истинска карта, която посочваше въпросите, които биха помогнали за отхвърлянето или поне за сериозното уронване на твърденията, които съдебните заседатели вече бяха чули.

Но имаше нещо, което Харел искаше да узнае първо.

— Ларс, само на мен ли ми се струва, или видът ти наистина е променен?

Младият прокурор се усмихна широко.

— Подстригах се и си обръснах мустаците. Пол искаше различен подход към заседателите.

— А, това било. Сега никой не може да твърди, че не съм наблюдателен.

— Не, сър, и през ум не ми е минало.

— В началото на кариерата си две години си връзвах косата на опашка. Знаеше ли?

— Не, не знаех.

— Това беше нещо като изявление. Реших, че няма да се подстрижа, докато някакво важно събитие не ме накара.

— И какво стана?

— Както казах, минаха две години.

— Нещо случи ли се в крайна сметка?

— Нещо важно ли имаш предвид? Не съвсем. Ако продължавах да упорствам, косата ми щеше да стигне до задника. Но не бива да забравяш, че в онези дни бях адвокат на защитата, така че клиентите ми се идентифицираха повече с мен, а не с костюмарите, които се опитваха да ги тикнат в пандиза.

Гъндърсън помълча.

— Ако бих могъл да попитам, как се справяте с историята около Магуайър? — престраши се той.

— Че го познавам и така нататък?

— Да.

— Който убива, в затвора изгнива.

— Наистина? Просто така?

Фарел обмисли въпроса, надигна се от дивана, хвана малката баскетболна топка и я хвърли към коша над лавиците с юридическа литература. Пропусна с половин метър.

— Естественото развитие на нещата е следното. Ако не е извършил престъплението, е свободен. Надявам се да е така и да не е убил онова хлапе. Но ако го е направил… — той сви рамене. — Историята не е толкова лична, колкото хората я изкараха.

— Имате предвид Лапиър?

— Тя имаше свои приоритети — отново сви рамене Фарел. — Можеше да дойде при мен и да ми обясни. Но така и не го направи и точно тук сбърка.

— Смятате, че тя греши?

— Нали това казах току-що.

— Значи Магуайър е невинен?

— Никак даже. Надявам се да е невинен. Но мисля, че е виновен, та пушек се вдига. Но дълбоко в душата си и аз раздавам лично правосъдие и някак си разбирам какво му е било. Но не казвай на никого.

— Няма, разбира се.

— Така. Уточнихме ли се? Можем ли да се върнем към доктор Пейли? Да му вгорчим живота?

— Да го подхващаме — кимна Гъндърсън.

 

 

Приблизително по същото време Дизмъс Харди беше в офиса си и говореше по телефона с детектива си Уайът Хънт.

— В този момент обявявам ловния сезон за Ло и Гудмън за открит. Не знаем абсолютно нищо за нито един от двамата и връзката им с Джесъп, освен че той е работил за единия от тях.

— Какво по-точно да търся?

— Търси какъв е бил лостът на Джесъп за оказване на влияние.

— Защо ми се струва, че пак се сещам за думите „по-точно“?

— Знам. Извини ме. Трябва да открия друга вероятна причина, заради която някой ще иска да види Джесъп мъртъв.

— Нали разбираш, че това трябва да е доста основателна причина. Говорим за мотив да пречукаш някого, а това не се прикрива толкова лесно. Засега няма и намек какво може да е.

— Така е.

— И доказателства няма.

— Ние не трябва да доказваме нищо, Уайът. Трябва ни дори слабо достоверна история.

— И смяташ, че един градски съветник е обещаваща цел? Не ме разбирай криво, работата ще ми хареса, винаги е така, но Гудмън е малко или повече един от стълбовете на обществото, нали? А и не е ли съвсем ясно, че мотивът за убийството е изнасилването? Мотивът на Моузис, искам да кажа.

— Да, ако вярваме, че той е извършителят. Но ние не искаме да оставим заседателите да се оттеглят на съвещание, без из главите им да се въртят още две теории.

Хънт замълча.

— Я ми кажи пак кой е този Ло? — попита той.

— Собственик е на няколко корейски салона за масаж.

— И освен това убива хора? Нещо като страничен бизнес?

Харди се изкиска.

— Казано така, звучи леко абсурдно.

— Нямах това предвид — уточни Хънт. — Просто се опитвам да ти спестя малко пари, като тръгна по някакви по-топли следи.

— Приемам всякакви резултати и предположения.

— Добре. Докато сме на темата, да разработвам ли и личния живот на Джесъп?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Може да е отмъкнал гаджето на някой от приятелите си. Може да е продавал дрога за лична сметка и да е ужилил доставчика си. Може да е имал ревнив гей любовник или пък да е прегазил котката на някаква луда дама. Този тип е бил изнасилвач и си е имал покровители, прав ли съм? Значи сигурно има и други жертви. Ами ако го е убила някоя от тях? Има ли семейство?

— Има майка и сестра, по-голяма от него с десет години. Не е бил близък с тях, макар че те са съсипани, че той е мъртъв и прочие.

Харди чу как Уайът въздъхна гръмко.

— Като отчаян човек ли ти звуча? — попита го той.

— Нещо такова.

— Можеш ли да ми дадеш двайсет часа?

— Ще ти дам колкото време искаш. Но ми се струва, че само ти хабя парите, а това не ми харесва.

— Ами не ги взимай, щом пък не ти харесва.

— Да, това беше добър опит, Диз, но няма да мине.

— Знам. Много съм забавен, нали?

 

 

Сюзън застана до вратата на банята до спалнята на дъщеря си и почука внимателно.

— Британи, добре ли си?

— Нищо ми няма.

— От половин час си вътре.

— Знам, добре съм.

— Не искам да те притеснявам, но започвам да се тревожа.

— Няма за какво.

— Ще излезеш ли да хапнем? Донесох малко китайско.

— Само още минутка и идвам.

— Окей, ще те чакам на масата.

Сюзън се върна в кухнята. Сърцето и беше натежало. Сложи по една подложка от двете страни на масата и подреди салфетка, пръчици за хранене и чаши за вино. Извади наполовина пълна картонена кутия с бяло вино и я постави по средата. Накрая извади порциите от хартиения плик върху плота и ги сложи на масата както бяха в кутиите. Пшеничени нудъли ло мейн със скариди, тестени хапки дим сум с плънка, ребра на скара, „Пилето на генерал Цо“, което въпреки помпозното си име представляваше просто пържено пилешко на тиган със зеленчуци и сос и неизменния ориз на пара.

Тя отстъпи, огледа масата и въздъхна. Беше забравила соевия сос. Обърна се да го вземе от шкафчето и застина на място. Британи стоеше на вратата на кухнята. Беше навлякла някаква пижама на баща си и беше плакала. Очите й бяха подпухнали, в тях още блестяха сълзи, а красивото й лице беше неестествено бледо, без грам грим.

— Толкова се мразя — промълви тя.

Сюзън отиде до дъщеря си и я прегърна силно. Британи стоеше скована, някъде от нея се изтръгна нечленоразделен звук, който сякаш я пречупи и тя се разхлипа.

 

 

Глицки седеше на мястото до шофьора в паркираната пред дома му кола на Бил Шуйлър. Здрачът отстъпваше пред нощта, а над града висеше мъгла. Агентът на ФБР беше около десет години по-млад от Глицки, не се славеше със спокоен нрав, а сега направо се тресеше от напрежение. Глицки го беше поканил горе, но Шуйлър очевидно не искаше да се бави за каквото и да било. Не пожела да се види със семейството му, нито пък да покаже каквато и да е лична обвързаност.

— Дори не знам защо се срещаме — каза той. — Казах ти, че нямам нищо общо с шерифите, юрисдикцията ни е съвсем различна.

— Разбирам.

— Явно не разбираш.

— Сега ще спорим ли, или да ти кажа за какво става дума?

Шуйлър се поуспокои.

— Късметлия си, че сега си извън работата. Изнервен съм, защото ме улавяш по средата на нещо друго. Всички сме полудели. Ден спокоен няма, криза след криза.

— Много добре си спомням какво е. А дори не бях федерален агент.

— Прецакали са те, доколкото чувам.

Глицки се изсмя сухо, сякаш се изкашля.

— Хм, благодаря. Гледам на ситуацията като на благословия. Мога да направя нещо друго с живота си.

— Можеш. Ето ти го живота, но ми се обаждаш.

— Правя услуга на приятел. И преди за пети път да повториш, че не можеш да ми помогнеш, нека ти кажа, че моят приятел и аз нямаме никакъв интерес да разкриваме самоличността на свидетеля. Просто искаме да знаем в какво се е замесил.

— Откъде въобще знаете, че е замесен в нещо?

— Разбъбрил се пред приятелката си, но после я зарязал.

— Направо нечувана история. И смятате, че това, което й е казал, може и да не е цялата истина?

— Не знаем. Той се е обрисувал като герой, но това не изненадва никого. Видял едни лоши типове да вършат лоши неща и решил, че трябва да отиде и да свидетелства срещу тях.

— Ей така изведнъж? Без никой да го кара? Без сделки за намалена присъда? Просто решил и сам предложил?

— Така твърди.

— От личен опит мога да ти кажа, че ако това е вярно, ще е един от малкото подобни случаи. Обикновено, ако някой е полезен свидетел, също е част от схемата, при това не на най-ниско ниво. Решават да помогнат, тъй като имаме нещо, с което ги заплашваме. После правим така, че да изчезнат.

— Знам го и точно затова сме скептично настроени към историята на този тип. Първото му име вероятно е Тони, а фамилията му може би започва със „С“.

— Сопрано?

— Добър опит, но сигурно е различна. Вероятно е от района около НЮ Йорк, може би от Джърси. Основната ни улика е, че знаем, че е тук и работи като барман. Един от вашите шерифи трябва да му е надзорник.

— И не искаш да знаеш как се казва, така ли?

— Искаме да знаем само в какво е бил забъркан. Дали е бил дребен мафиот и особено дали е убил някого.

Шуйлър се обърна и го изгледа.

— Значи да оставим приказките за пенсионирането настрана, а? Още се занимаваш с убийства и смяташ, че това е такъв случай.

— Не се сещам да съм казват точно това. Но бих добавил, че е в рамките на възможното.

Шуйлър кимна рязко.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

Харди се прибра у дома си от офиса чак в осем без петнадесет. Когато нямаше дело, той и Франи си разделяха домашните задължения относително демократично, но когато беше в съда, съпругата му се стараеше да му спестява всякакъв стрес и се нагърбваше с почти всичко. Ставаше рано с него, правеше му хубава закуска, проверяваше дали костюмите му са изгладени, а ризите прибрани от химическо чистене. Оглеждаше вратовръзките за петна и следеше обувките да са лъснати до блясък. Той пък гледаше да се прибере преди осем вечерта, а тя го посрещаше с коктейл. Тази вечер му беше приготвила леденостудено сухо мартини с джин „Хендрикс“ и резенче краставица. На себе си беше наляла чаша шардоне.

Докато вечерята къкреше, двамата сядаха на удобните столове обикновено в дневната и си говореха около двайсет минути, но без да споменават нищо около процеса. Това им беше твърдо правило, което бяха установили още в началото на брака си, когато Харди биваше толкова погълнат от работата си, че седмици наред не можеше да говори за нищо друго, освен за поредното дело. После стоеше до късно, четеше бележките си и накрая не можеше да заспи. Това често водеше до срив на имунната му система и той се разболяваше. Най-после Франи успя да го убеди, че тези навици не само вредят на ума и тялото му, но и му пречат да се представи добре в залата. Двайсет минути разговор по други теми нямаше да доведат до загуба на делото, а и можеше да му помогнат да спечели.

Днес имаха предостатъчно въпроси за обсъждане. През деня синът им Винсънт, който прекарваше лятото преди последната си година в училище в Барселона, се беше свързал с Франи по скайп и й беше разказал за последните си приключения — снощи за около час си загубил раницата, но се сетил, че я е забравил в някакъв тапас бар, а собственикът като по чудо я намерил и я прибрал. Тази сутрин пък се изкачил до върха на кулата на „Саграда фамилия“, чудовищно огромната и богато украсена катедрала на Гауди. Смятал, че се е пристрастил към паелята.

Бяха получили и покана за сватбата на Уес и Сам. Щеше да бъде в началото на септември в парк „Буена Виста“, точно от другата страна на тяхната улица. Франи се беше обадила на Сам и тя й беше казала, че ще канят само шестдесет човека, което беше изненадващо малко за един изгряващ политик.

Филис, секретарката на Харди, се беше обадила сутринта, че е болна, и той се чудеше колко ли поредни дни отсъствие ще му дадат право да я освободи. Тя беше във фирмата от четиридесет години, още преди кантората да я има, и му се струваше жестоко да изисква от нея да е постоянно зад бюрото. Но ако отсъстваше три дни поред, може би щеше да има основание да повдигне въпроса.

Междувременно Бек беше поканила Бен Файнстийн на пикника, организиран от фирмата, където си караше летния стаж. Очакваха се подробности.

А освен това в края на август Ейб и Трея щяха да отидат на истинска ваканция може би за първи път, откакто бяха заедно, и питаха дали Харди и Франи са ходили на остров Санта Каталина и дали искат да се присъединят към тях?

За вечеря имаше салата „Цезар“, която Франи беше приготвила сама с маруля ромен, сурово яйце, цяла консерва аншоа, чесън, сос „Уорчестър“, дижонска горчица и сок от лимон мейер, който всъщност беше хибрид между лимон и мандарина. Всичко беше объркано с пармезан и студено пресован зехтин. Франи не беше сложила крутони, но беше обогатила порциите с по три огромни скариди и двамата изядоха всичко до последното парченце.

След вечеря разговорите за делото вече не бяха забранени и двамата обсъдиха всичко — клипа с горилата, пространните обяснения на доктор Пейли, идеята на Сюзън за наемния убиец, решението на Глицки да се яви като свидетел на защитата, ако Харди го призове, и съмненията на Уайът Хънт за резултатите от разследването на Ло и Гудмън.

Легнаха си в девет и половина. В десет той я целуна, каза й, че я обича, пресегна се и угаси нощната лампа.