Джон Лескроарт
Фатална жена (16)

15

Уес Фарел живееше в малка викторианска къща срещу парка „Буена Виста“ в „Хейт“. Когато се прибра, обострените му усещания веднага доловиха нещо нередно. Първият белег беше прекатурен стол в трапезарията. На пода в кухнята се търкаляше руло с домакинска хартия, което също не беше добър знак.

Той въздъхна, оправи бъркотията, свали сакото си и го сложи на облегалката на стола. Зачуди се дали да не махне ризата и вратовръзката и да обере лаврите от надписа на тениската си (днес той гласеше „Хемороидите са големи гъзари“), но доколкото можеше да разчете знаците, чувството му за хумор нямаше да успокои Сам. Не и когато се беше захванала със случай.

Той се качи по стръмното стълбище към спалнята им, видя, че не е там, и продължи по стълбата към площадката пред терасата на покрива. Сам, ослепително красива, както винаги, когато беше вбесена, седеше с лице към него със скръстени ръце в нисък сгъваем стол. Слънцето грееше зад гърба й, а по небето нямаше нито едно облаче чак до хоризонта. Пословично непредсказуемото време на Сан Франциско този път се беше смилило и вечерта беше великолепна — термометрите показваха почти 25°С и полъхваше слаб ветрец.

Уес стъпи на равната веранда, която бяха направили сами цели осемнадесет квадрата, обградени от гънките на покрива. Те ги пазеха от любопитни погледи, а през повечето нощи и от вятъра.

— Просто си мисля, че столът изглежда по-добре, когато си стои на краката — каза Уес с извинителна усмивка. — Но рулото кухненска хартия беше добра идея. Кой да се сети първо да го размотае, така се пести сума време.

Тя го гледаше с леко наклонена глава, а гласът й беше толкова тих, че едва се чуваше.

— Казах ти за връзката с Рик Джесъп, тъй като реших, че това може да помогне и убиецът му да получи справедлива присъда, но само при изключителното условие, както винаги, името на жертвата да остане тайна. Спомняш ли си?

— Разбира се, но…

— Няма, но. И друг път сме правили така. Смятам, че през годините сме говорили не един или два пъти за това. И кой мислиш ми звъни двайсет минути преди да си тръгна? Същата жена, напълно обезумяла и съсипана. Предадена от нас, Уес, от самите хора, които обещаха да я защитят!

— Не съм…

— О, да, си! Как иначе са успели да я намерят толкова бързо? Днес в апартамента й са се появили следователи от полицията. Днес! Само часове след като ти казах.

— Трябва ли да се чувствам зле?

— А не трябва ли? Това е абсолютно погрешно. Последните няколко дни са били достатъчно травмиращи за горкото момиче, а сега изведнъж се оказва посред разследване на убийство, с което не иска да има нищо общо. Може дори да бъде заподозряна, тъй като изнасилването е мотив да убиеш някого, нали? Виж докъде я докарахме! И всичко, защото реших, че ще си мълчиш.

— Така и направих. Чуи, запитай се как биха могли да научат името й от мен? Аз никога не съм го знаел и ти си наясно. Те са разровили около Джесъп и са открили връзка. Просто добра полицейска работа. Какво очакваш да направят? Да не му обърнат внимание и да я прескочат? Не мисля така. Може наистина тя да го е убила. Все още не знаем.

— Как може да кажеш такова нещо! Тя е жертвата, Уес.

— Известно е, че жертвите могат да отвърнат или дори да убият.

— Говориш като истински прокурор.

— Ей! Аз съм прокурор. Това ми е работата — да повдигам обвинения срещу хора.

— Хора, които аз се опитвам да защитя.

— Невинаги, Сам. Обикновено обвиненията са срещу лоши хора, извършили ужасни неща. Жертвата каза ли ти, че е обвинена?

— Не.

— Аха. Признала ли е, че Джесъп я е изнасилил? На ченгетата имам предвид.

— Не знам.

— Не знаеш? Виниш себе си, обвиняваш и мен, а не знаеш?

— Въпросът не е в това.

— На мен ми изглежда, че е точно в това.

— Не. Въпросът е, че случилото се с нея е поверително, освен ако тя сама не реши да го разкрие. Тя идва при нас и ни се доверява, но ченгетата цъфват у дома й, защото аз съм казала името на изнасилвача на гаджето ми, понеже си мисля, че така е правилно. Това е просто погрешно. Не биваше да им даваш името на Джесъп. Никога.

— Нека повторя. Нито един от двама ни няма ни най-малка представа как ченгетата са се добрали до жената, чието име аз между другото все още не знам. Да не говорим, че трябваше да направя точно това, ако той е изнасилил някого в събота вечерта…

— Изнасилил е.

— Добре, изнасилил е. Някой може да го е видял и да го е убил за това. Ако жертвата ти може да ни помогне да открием този човек, то ние имаме нужда от нея и имам пълно право да разговаряме, за да разберем какво знае. Не е ли очевидно?

Тя помръкна и се затвори в себе си.

— Преди да станеш областен прокурор, никога нямаше да спориш по този въпрос.

— Знаеш ли какво, Сам? Не ми пука. В момента споря, защото съм прав. Жертвата ти иска да скрие срама от изнасилването, ако е имало такова. Това е нейно желание. Но когато нещата опрат до теб, не можеш да криеш информация. Ако искаш действителното ми мнение, ти и твоят център трябва да бъдете задължени да докладвате случаите. Когато чуеш за изнасилване, особено при среща, каквото е това, взимаш името на мъжа, ако жертвата го знае, и се обаждаш на ченгетата. Тези боклуци ще идат в затвора само ако жертвите свидетелстват срещу тях. Ако това бреме е твърде тежко, ме извини и всичко да върви по дяволите.

Сам го гледа повече от двадесет секунди и накрая поклати глава.

— Вече не мога да те позная.

Стана, мина край него и се спря в началото на стълбата.

— Наистина не мога.

Тя тръгна да слиза и затвори вратата след себе си.

 

 

Моузис беше трезвеник от толкова отдавна, че горчивите и тежки спомени от пиянството му бяха избледнели в съзнанието на Сюзън Уайс. Тя беше изтрила от ума си повечето скандалджийски сбивания, спречкванията, мръсния език и кръвта. Смяташе за чудо факта, че отвратителното пиянско поведение почти не се пренасяше у дома им. Апартаментът им винаги беше убежището, замъкът, а понякога и болницата на Моузис. Той се забъркваше в неприятности само навън.

Сюзън знаеше, че през последните два месеца Моузис си позволява по някое и друго питие и това я притесняваше, но част от нея не можеше да го вини или поне я възпираше да го разобличи. Събитията от последните няколко дни със сигурност биха накарали всеки да посегне към нещо, което му помага да избяга от грубата действителност.

Сюзън се раздираше заради болката и скръбта, които дъщеря й преживяваше след изнасилването, а и сама страдаше не по-малко. В неделя вечерта беше изпила цяла бутилка шардоне. Не знаеше къде е излязъл Моузис и не можеше да спре да си налива, докато го чакаше да се прибере. Затова беше някак съпричастна към борбата на съпруга си е алкохола.

Но ето че в един през нощта в сряда той я будеше, като звънеше по телефона. Моузис ломотеше почти нечленоразделно, но накрая Сюзън схвана, че трябва да отиде до „Детелината“ и да го прибере. Както обикновено, той беше отишъл пеша до бара, за да си поеме смяната, така че беше без кола, а такситата в онзи район бяха толкова редки, че на практика ги нямаше.

— И ключовете. Резервните.

— Какво да ги правя?

— Н’моа намеря мойте — успя да каже той, като заваляше думите. — А тря’а да заключа.

Десет минути по-късно тя спря до бордюра пред бара. Иззад витрината прозираше бледа светлина. Тя свирна два пъти с клаксона и зачака. Не видя никакви признаци на движение отвътре и свирна още веднъж.

Тя издиша шумно, излезе от колата и тръшна вратата зад себе си. Прекоси тротоара и натисна вратата на „Детелината“, но тя беше заключена.

— По дяволите!

Сюзън удари с длан по стъклото на вратата.

— Моузис!

Никакъв отговор.

Тя се сети, че беше грабнала резервните ключове, разрови в чантата си, отключи вратата и я отвори широко. Нещо тропна на земята, тя погледна надолу и видя оригиналните ключове на пода. Извика съпруга си отново, но й отвърна само тишина.

Добре, помисли си тя. Това беше сериозно. Изведнъж чу сумтене, после хъркане и някакъв гърлен звук.

Сюзън продължи напред. На мъждивата светлина на шейсетватовата крушка на лампата с абажур успя да различи фигура, проснала се върху диванче в задната част на помещението, където обзавеждането беше с мека мебел, като в дневна. Тя се приближи и видя провиснала ръка, опряна на пода до почти празна бутилка.

— Исусе Христе — прошепна тя на себе си.

* * *

— Наистина ли не можеш да го събудиш? — попита Франи.

— Не. Пробвах със студени кърпи от бара върху лицето му. Мъртвопиян е. Не знам колко е изпил, но почти не реагира. Ако имах някаква идея какво да правя, въобще нямаше да се обадя на теб и на Диз.

— Знам. Не се притеснявай. Уверена ли си, че няма как да го преместиш?

— Франи, той тежи сто килограма, а точно в момента е отпуснат като парцал. Аз съм шейсет, едва успях да го изправя.

— Но сега си го изправила, нали?

— В случай че повърне. Не исках да се задави.

Харди лежеше до жена си и прошепна:

— Жив ли е? Диша ли?

— Мисля, че може би трябва да се обадя за линейка.

— Сигурно ще е добра идея.

— Кое ще е добра идея? — попита Харди.

— Линейка — отвърна Франи.

Думата накара Харди да се раздвижи. Той се шляпна няколко пъти по бузите, отметна завивките и стъпи на пода.

— Дай да говоря с нея.

Франи му протегна слушалката.

— Сюзън — попита Харди, — има ли пулс? Диша ли?

— Да. Но не мога да го събудя, Диз. Страхувам се, че може да умре. Човек може да умре от прекалено много алкохол, нали?

— Понякога. По-добре се обади на „Бърза помощ“. Веднага идваме.

— Не искам да ви…

— Стига. Ние сме семейство. Когато имаш неприятности, се обаждаш, това е едно от правилата. Чуй ме. Сега затвори и се обади на 911. Ако линейката стигне преди нас, ми звънни на мобилния да ми кажеш къде ще го закарат и ще се срещнем там. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре. Действай!

 

 

Харди шофираше в тъмната нощ под надвисналите клони в западната част на парка „Голдън Гейт“ и беше твърде притеснен и твърде ядосан, за да си позволи да говори. Затова само натискаше газта по пустите улици.

— Знаеше ли, че пак е почнал? — успя да каже Франи.

— Не.

— Сюзън рече, че пие от два месеца.

— Много мило от нейна страна, че ни го съобщава.

— Диз, това по никакъв начин не е нейна вина. Той ми е брат.

— Ако е знаела, можеше поне да го спомене. Само това искам да кажа. Има една съвсем незначителна причина да бъде трезвен. Разбираш ме, нали?

— За това ли става дума?

Харди я изгледа косо.

— Това е поне една проклета част от всичко.

— Няма нужда да ми викаш.

— Не викам. Викането включва и висок тон, не само употребата на ругатни. Ако викам на нещо, това не си ти. На цялата ситуация е.

Той се пресегна и я докосна по бедрото.

— Само за протокола, радвам се, че си тук с мен. Ще ме възпреш да не го убия, ако вече сам не се е погрижил да го направи.

— Не говори така. Сигурна съм, че не се е опитвал да сложи край на себе си. Може би просто не е знаел колко може да носи след толкова време, а по-вероятно просто е забравил.

— Да. Може би.

— Не можех да не дойда с теб. Той ми е брат в края на краищата. Ти си този, който може да не идва, не си длъжен да го правиш.

Тя сложи длан върху неговата.

— Намали малко. Ако се ударим, няма да помогнем на никого.

— Няма да се ударим — каза Харди, но поотпусна педала на газта. — Само да сме наясно. Не го правя от християнско милосърдие. Изключително бесен съм. Утре ми предстои страшно натоварен ден, а ще съм като зомби, ако не заспя в съдебната зала. Единствената причина да съм в колата е да бъда там, когато тъпият ти брат се пробуди, ако въобще успее, и да съм сигурен, че няма да започне да си бъбри с лекарите, сестрите или със скапаните чистачи и няма да изтърве една-две подробности за нещо, което го гризе от шест години или там някъде.

— Няма да го направи.

Харди се изсмя кухо.

— Със сигурност би могъл, Фран. И както може би си спомняш, спря да пие точно поради страха, че ще го направи. Постоянно подемаше темата след няколко питиета. Не можеше да го потисне, да възпре философа в себе си, толкова интересна му беше проклетата тема. Така че спря да пие. И слава богу.

Харди удари с ръка по волана.

— Какъв идиот! Какво си мисли? Че ще може да го контролира? Не може. Доказал го е стотици, хиляди пъти.

— Диз. Това е болест. Почне ли веднъж, не може да се спре.

— Не съм убеден, че съм съгласен. Но е дяволски сигурно, че е можел да се удържи да не си налее първото питие, нали? Виждали сме, че е отказвал. Значи може да го направи и трябва да продължи да го прави.

— Нещо се е случило.

— Адски си права, че се е случило. Пак е почнал да пие, това се е случило.

Харди излезе на „Линкълн Уей“ и зави наляво по нея. Бяха на шестнадесет пресечки от „Детелината“. Беше сухо, но черният асфалт блестеше под светлината на уличните лампи и се простираше пред тях. Той отново увеличи скоростта.

— Да, това е така — каза Франи. — Искам да кажа, че трябва да има и някаква конкретна причина. Иначе защо ще се случи точно сега?

Харди я погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш какво си мисля? Мисля, че нещо е събудило в него бореца за справедливост. Нещо доста подобно се случи на всички ни и мога да го разбера. И внезапно вече е нямало смисъл да отрича какво смята, че трябва да направи, и го е направил. След това е открил, че трябва да пийне.

— Говориш за онова, което се случи с Британи, за мъжа, който я е ударил?

— Разбираш ли, можели са да го арестуват за това, което е направил. Имал е късмет, че хлапето не се е обадило на полицията. Като се замисля, мога да се обзаложа, че Моузис е загрял с няколко питиета вечерта, преди да ни съобщи. Ей, той е спипал лошия тип, това си е за хвалба, нали? Пийни си едно, издай някоя тайна, оправдай стореното, после си сипи още едно и забрави, че си се изповядал пред някого, а и какво всъщност си направил. Стигаме и до любимата ми част. Изпий още едно или пет, така че да можеш да живееш с това, което си направил.

Линейката все още не беше пристигнала и Харди паркира точно зад колата на Сюзън.