Джон Лескроарт
Фатална жена (37)

36

Свидетелските показания играеха ключова роля в посочването на Моузис Магуайър като заподозрян и точно затова Харди беше отделил толкова време и средства, за да ги дискредитира. Но когато в четвъртък сутринта първият свидетел се изправи и зае мястото си на скамейката, Харди откри, че тя не можеше да допринесе на обвинението почти с нищо.

Сюзън Антарамян беше съседката от горния етаж, която в неделя вечерта беше чула звуци от нещо като борба в долния апартамент, погледнала през прозореца и видяла как мъж в дънки, туристически обувки и с яке на „Джайънтс“ в оранжево и черно излиза от сградата. Един господ знаеше какво очаква Стиър, но прокурорът я разпита подробно за всичко, което отне мъчителни двадесет минути. Щом той предаде свидетеля, Харди приключи за по-малко от пет, като трудно скриваше нетърпението си да се отърве от тези безсмислени глупости. Може ли свидетелката да посочи, че човекът, когото е видяла, е точно Моузис Магуайър, който седи на масата на защитата? Не можеше. Вижда ли онзи човек някъде в залата? А в сградата? Не. Видяла ли го е да влиза или да излиза в апартамента на господин Джесъп? Не. След като мъжът е излязъл от сградата, тя слязла ли е долу, за да види дали господин Джесъп е наред? Не.

Показанията на Антарамян бяха толкова неубедителни, че Гомес привика Стиър при себе си.

— Господин Стиър, не искам да се намесвам в начина ви на представяне на случая, но се надявам, че ако планирате да продължавате в същия дух със свидетелите си, те ще могат да кажат нещо малко по-значително и свързано с делото.

 

 

— Това бяха сигурно най-скучните шест часа, които някога съм прекарвал в съдебна зала.

Харди крачеше между прозорците към улица „Сътър“ и кафе машината в кабинета си. Уайът Хънт почти се беше излегнал в едно от кожените кресла.

— Беше точно каквото си мислех — продължи Харди. — Да, той беше. Да, блъснах се в него на улицата в неделя вечерта. Да, аз посочих неговата снимка от всичките шест, а след това го разпознах и в очната ставка. Той е. Да, ето го там на масата на защитата. Добре, ще го посоча. Да, това е Моузис Магуайър, обвиняемият. Исусе Христе!

Харди жестикулираше разпалено.

— После разчепках всяко несъответствие, несигурност и непоследователност в показанията на всеки свидетел. И какво, по дяволите, ако са го видели? Да са го видели с жертвата? Да са го видели до апартамента? Не? Тогава какво шибано значение има къде другаде са го видели?

Харди се спря и си пое дъх.

— И ето че сега съм тук, надувам ти главата и денят става още по-дълъг, нали?

— Мога да го понеса — каза Хънт. — Изпусни още малко пара.

Харди отиде до плота, взе си чашата и се обърна.

— Би трябвало да съм доволен, че днес не понесохме нови удари. Ето как трябва да гледам на ситуацията. Но това беше най-дългият ден в съзнателния ми живот. С Моузис почнахме да си играем на бесеница направо на масата в залата. Знам, не е много подходящо. Ами ако заседателите бяха видели? Ама нямаше как да видят, защото бяха заспали до един.

Харди се облегна на ръба на бюрото си, отпи кафе и се намръщи.

— Добре, свърших. Как мина твоят ден?

— Прилично. Господин Гудмън не желаеше да се срещаме отново след оня ден, но предричам мрачно бъдеще за отношенията между тия двамата — Гудмън и Ло. Нали се сещаш, че точно Ло се изпусна, че Гудмън държал Джесъп на работа въпреки постъпката му с момичетата на Ло, защото Джесъп го изнудвал с армейския бизнес.

— Сещам се.

— Но освен думите на Ло нямах никакво доказателство или дори потвърждение, че Гудмън наистина е бил изнудван. Затова реших, че ако го питам директно за армейския бизнес, все ще изскочи нещо.

— Той как го прие?

— Естествено, буквално не знаеше за какво говоря. В правната му практика за щастие имал възможността да помогне на много бездетни двойки да се свържат със сурогатни майки. За какво предполагам, че Джесъп го е изнудвал?

— Вярно, за какво?

— Казах му, че според мен причината е, че го е нарекъл „армейски бизнес“. И че всички сурогатни майки, или поне голяма част от тях, са били все още на действителна служба. Че работата на Джесъп е била да открива жените, да влиза във връзка с тях, за което е получавал голяма премия. И че всичко това означава, че правителството на САЩ е измамено със заплатите на жените и с медицинските разходи.

— Той повярва ли ти?

— Мисля, че схвана гледната ми точка — усмихна се Хънт. — Ако Ло отрече и ние не раздухаме историята с армейския бизнес, Гудмън ще свидетелства, че Ло му е казал, че е смятал, че Джесъп е човекът, който бие момичетата му от салоните за масаж. Така Ло ще има мотив, ако това ни потрябва. А, има и още. Искаш ли да се обзаложиш, че ако внимателно измасажирам нещата, мога да накарам Ло да издаде Гудмън за изнудването, ако пък решим да вървим в тази насока?

Харди си позволи пестелива усмивка.

— Виж ти. Чудесна работа.

— О, благодаря, но не съм свършил.

Хънт се поизправи и седна нормално във фотьойла.

— За да не пропусна нещо, питах Гудмън дали се сеща какво е правил в деня на убийството на Джесъп. Той пробва обичайния си номер, че нищо не знае и не си спомня, но след това се засмя и ме попита дали не се шегувам. Извади си календара, видя, че тогава се падало Цветница и цял ден бил ангажиран с политически мероприятия. Нямало как да е замесен.

— Освен ако не е наел някого.

Хънт сви рамене.

— Това не е толкова лесно и не е толкова често срещано, колкото си мислиш. Освен това Гудмън може да е мазник и лицемер, но не е, да речем, Джон Ло, който вероятно има доста биячи на щат в града. Но дори и биячите… Не знам, Диз. Доста трудно е да претрепеш някой костюмар. Китайските организации, например „Тонг“ докарват човек отвън, той си свършва работата и още на следващия ден изчезва завинаги обратно в Китай. Мисля, че при корейците схемата е същата. Но забрави човек като Гудмън да действа така. Просто не ми се връзва.

Харди беше оставил чашата си с кафе на бюрото до себе си. Беше скръстил ръце и гледаше в стената над главата на Хънт.

— Много е хубаво да видиш как колелцата в нечия глава се въртят — каза Хънт. — Какво ти хрумна току-що?

Харди понечи да отвърне, но се поколеба.

— Ти току-що описа сценария за наемен убиец, за който ми разказа Британи, а пък тя го е узнала от приятеля си Тони Солая. Защитеният свидетел, когото те помолих да провериш преди два месеца.

— А, да. Спомням си. Не се представих на върха на силите си.

— Не бери грижа. Въпросът е, че реших да пусна и други връзки и да го проверя по друга линия. Помолих Глицки да се обади на един от познатите си във ФБР и да провери дали няма да успее да открие кой от шерифите отговаря за Тони.

— И какво излезе?

— Беше по-добре, отколкото при теб.

Новината, че Солая е бил наемен убиец, накара Хънт да настръхне и да се приведе напред.

— А след това този тип взима, че казва на племенницата ми как точно работят азиатските наемници — продължаваше Харди. — Защо? Защото знае, че тя ще ми каже, а това ще ме накара да започна да мисля в тази насока и е твърде вероятно да определя Джон Ло като човек с мотив да убие Джесъп. А това е същият човек, не забравяй, че е гадже на Британи, чиито показания противоречаха на нейните и беше първият от цялата купчина, които определиха мотива на клиента ми.

— Не виждам накъде биеш.

— Към двама идеални заподозрени, но нито един от тях не е той.

— Тони? Той да е убил Джесъп?

Харди кимна.

— Изглежда ми все по-вероятен, откакто вчера разбрах, че е първият, узнал за изнасилването, и е имал свой собствен мотив. Днес ми се струва още по-вероятен.

— Значи Моуз е затънал до уши, а всъщност не го е направил?

— Може би — озъби се Харди в пресилена усмивка. — Няма ли да е просто удивително?

 

 

Хънт си беше тръгнал преди час. Отвън се спускаше здрач, а Харди седеше зад бюрото с бележник пред себе си. Не беше зле да отдели малко време и да нахвърли заключителната си пледоария, която щеше да се основе върху вариантите „някой друг го е направил“. Имаше хора с основателни мотиви да желаят смъртта на Рик Джесъп. Не ставаше дума само за Гудмън и Ло, но и за момичетата от заведенията на Ло, които Джесъп беше удрял. А може би и приятелите им, ако имаха такива.

Зачуди се дали не се увлича в ентусиазма си да посочи и Тони Солая като друг твърде вероятен заподозрян. Сигурно е така, помисли си той. Беше убеден във фактическата вина на Моузис още от самото начало и всички доказателства все още сочеха убедително натам. Затова нямаше нищо лошо в това леко да се пренавие за възможното участие на Тони в престъплението, въпреки че не разполагаше с нищо, което дори бегло да наподобява на доказателство, а и нямаше начин да се опита да открие. Ако въобще имаше такова. Но на него не му трябваше доказателство, припомни си той. Просто трябваше да накара някой от заседателите да се усъмни. А щом присъствието на Тони в историята, макар и доста странично, караше дори Харди да се съмнява почти основателно, значи имаше отличен шанс някой от заседателите също да се повлияе. А това можеше да бъде единствено добре за защитата на Моузис.

Другият аспект от защитата щеше да бъде атака срещу получената директно от съдията заповед за арест и присвояването на случая от страна на Вай Лапиър, очевидно направено по политически причини. Тук Лайъм Гудмън щеше още веднъж да заеме основна позиция. Май всичко това беше за добре, предположи Харди.

Той спря да пише, остави молива до бележника и си зададе най-важния въпрос: какво би си помислил, ако той беше съдебен заседател?

Пред съда беше изправен човек с ясно изявена склонност към насилие, който не само току-що беше разбрал, че дъщеря му е изнасилена, което вече беше установено със сигурност, но и беше взел удобно за него оръжие, беше отишъл с колата си до дома на насилника и го беше пребил до смърт.

Дали Харди вярваше? Дали доказателствата го потвърждаваха? Имаше ли някакъв алтернативен сценарий, който можеше да се облегне на факти, за които се намираха поне частични доказателства?

Преди време в нощи като тази винаги беше намирал решенията, довели до старите му успехи. В повечето от случаите, поне в тези, за които можеше да се сети, тези решения винаги идваха от разбирането какво се беше случило, каква е действителната, буквалната истина. Това ли му липсваше днес? Какво недоглеждаше, на какво не обръщаше внимание, имаше ли нещо, за което се заблуждаваше?

Харди стана и заобиколи бюрото, за да хвърли няколко стрелички в мишената и да си прочисти ума, но тогава мобилният му телефон звънна. Той натисна бутона за вдигане и каза:

— Тъкмо тръгвам, вървя към вратата.

— Не се обаждам за това — отвърна Франи. — Току-що се чух със Сюзън. Британи е при нея.

— Добре ли е?

— Не, не съвсем.

— Тони ли я е наранил?

— Не. Но става дума за Тони.

— Какво се е случило?

— Изчезнал е. Потънал е вдън земя.

 

 

Последното обаждане беше наистина късно. Харди беше казал на Глицки да се свърже с него без значение колко е часът и телефонът в кухнята звънна в единадесет и петнадесет.

— Какво става?

— Тъкмо говорих с Шуйлър. Тони е изчезнал.

— Нищо ново не ми казваш. Какво му се е случило?

— Никой не знае.

— И шерифът ли не знае?

— Явно не.

— Вярваш ли го?

— Не мисля, че Шуйлър му вярва, но това ми каза. Видя ли снимката тази сутрин?

— Има ли някой да не я е видял?

— Явно няма. Шуйлър каза, че прикритието му е провалено, и съм съгласен с него. Или са го изхвърлили от програмата, или се преструват, че е така.

— И как ще го открием?

— Няма да успеем, мен ако питаш.

— Просто е станал и си е тръгнал?

— Така правят тези хора, Диз. Няма „сбогом“, няма „довиждане“. Хоп — и изчезват.