Джон Лескроарт
Фатална жена (40)

39

До края на обедната почивка Харди не знаеше почти нищо, освен елементарния факт, че Тони Солая беше изчезнал. Уайът Хънт беше издирил блока му в „Тендърлойн“ и беше придумал охраната да го пусне. Управителят беше заявил, че наемателят е влязъл с още един мъж — „някакъв каубой“, двамата опаковали малкото вещи на Тони и се изнесли още по средата на следобеда. Били с малко камионче на компанията за превози „Ю-Хоул“, Тони качил мотора си в каросерията. Не оставил адрес за препращане на кореспонденцията, но управителят подсказал на Хънт да провери в пощенския клон. Там също нищо не знаели.

Откъдето и да го погледнеш, Тони Солая просто вече го нямаше.

В съда Стиър реши да отвърне на удара, който беше понесъл с бутафорния шилелаг и омаловажаването на показанията на сержант Брито, и призова Дейвид Уикърс.

Пияницата от „Детелината“ се потътри нервно напред и застана на скамейката. Дългата му до яката коса днес беше сресана назад и вързана на опашка. Все още си личеше, че някога е била руса, което се виждаше и от светлите му вежди и бледосините очи. Носеше мокасини на бос крак, бежови панталони и виолетова риза с черна кожена вратовръзка. Отгоре беше наметнал бежово кадифено спортно яке.

Стиър не губи нито миг.

— Господин Уикърс — започна той, — бихте ли се нарекли редовен посетител в бара „Малката детелина“, притежаван от обвиняемия по това дело Моузис Магуайър?

— Предполагам, да. Почти всеки ден съм там.

— От колко отдавна сте редовен клиент?

— Още откакто помня — позасмя се Уикърс и се обърна към заседателите. — Това ще рече от около вчера.

Гомес удари с чукчето и прекъсна кикота в залата.

— Господин Уикърс — обърна се строго тя към него, — тук не е място за шеги. Това е съд, а не бар.

Дейв сведе разкаяно глава.

— Съжалявам. Малко съм нервен.

— Добре. Но моля да отговорите сериозно на въпроса на господин Стиър. Разбрахте ли?

— Да, госпожо. Съжалявам.

— Помните ли въпроса, господин Уикърс? — уточни прокурорът.

— Не точно.

Нов смях посрещна и тези думи.

— Ще го повторя. От колко отдавна сте редовен клиент в „Малката детелина“?

— Бих казал от седем или осем години.

— Средно колко дни в седмицата го посещавате?

Дейв се намръщи в опит да се концентрира и подръпна яката и вратовръзката си.

— Кажи-речи всеки ден, ако не съм болен. Понякога дори и тогава.

— Значи почти всеки ден, така ли?

— Да, така бих казал.

— А през всичките тези много дни да сте забелязал тоягата, понякога наричана и шилелаг, която обвиняемият е държал там?

— Разбира се. Тя си е все там, виси под бара.

Дейв описа шилелага с голяма точност и го разпозна като тоягата, която Магуайър държеше на снимката, заведена като доказателство номер петнадесет.

— Някога хващали ли сте шилелага? — попита Стиър.

— Не.

— Въпреки това бихте ли могли от наблюденията си как господин Магуайър го размахва да прецените тежестта му и да я кажете на съдебните заседатели?

— Не знам. Тежък е за размерите си. Може би килограм и половина или два.

Стиър направи продължителна пауза, осъзна, че Уикърс няма какво повече да каже и предаде свидетеля на Харди. Той обаче знаеше нещо, което Стиър нямаше как да разбере, и скочи от стола с енергията на доста по-млад човек.

— Господин Уикърс — започна Харди, — казвате, че сте редовен клиент в „Малката детелина“. Имате ли място, на което обикновено седите?

— Естествено, всички го знаят.

— И къде е то?

— На високото столче в предния ъгъл на бара до прозореца.

— Формата на бара е Г-образна, нали?

— Да.

— Вие седите на ъгъла на късата му страна с лице към дългата, точно на чупката, така ли?

— Точно така.

— Само да изясним нещо. Ако седите на обичайното си място, значи гледате по дължината на другата страна на бара, над барплота, така ли е?

Дейв затвори очи, за да си представи и кимна.

— Така е.

Харди замълча, за да позволи всички да разберат къде е мястото. Върна се до масата и си взе бележника, но този път не беше просто поза. Наистина му трябваше.

— Сега вие свидетелствахте, че шилелагът е бил, цитирам: „все там, виси под бара“. Вярно ли е?

— Така ми звучи. Там си седи.

— Под бара? Бил е под бара?

— Да, отдолу под крановете за бира.

— Крановете за бира са на дългата страна на Г-то, нали?

— Разбира се.

— С други думи, барманът не трябва да се обръща, за да налее бира, нали?

— Точно така.

— А шилелагът е под бара до крановете? Сигурен ли сте?

Дейв завъртя очи с досада.

— Стига де. Колко пъти да го казвам?

— Това „да“ ли е? Шилелагът под бара до крановете за бира ли е?

— Да. Добре де. Да — въздъхна отегчено Дейв.

— Тогава, господин Уикърс, обяснете ми следното. Как точно сте видял шилелага под бара от мястото си на високото столче?

За секунда на Харди му се стори, че Уикърс почти свръхестествено заприлича на умно куче, което се опитва да проумее значението на някаква неясна команда като „донеси топката“.

— Не съм сигурен какво имате предвид — каза накрая той.

— Имам предвид, че вие седите на ъгъла на чупката на бара и гледате по дългата му страна. Как така виждате какво има под нея?

— Ами, той винаги си е бил там.

— Но сега не е там, господин Уикърс, нали?

— Не знам. Не мисля, че е там. Говорим за него, защото го няма.

— Кога за последен път сте видели шилелагът да виси под крановете за бира? Преди два месеца? Преди година?

— Не мисля, че беше толкова отдавна.

— Кога беше последният път, когато с точност си спомняте, че действително сте видели шилелагът да виси под бара или въобще в бара?

Уикърс отново затвори очи, пое си няколко пъти дъх, подръпна яката и вратовръзката си, отвори очи и сви рамене.

— Съжалявам, но не мога да кажа. Не си спомням.

Следващият свидетел на Стиър заяви, че при полицейския обиск шилелагът не е бил открит.

Гомес обяви следобедната почивка и Ейми се приведе през Моузис към Харди.

— Какво си ял на закуска, днес направо ги разкъсваш.

Харди се озърна назад и прошепна:

— Това с Дейв си беше почти мошеничество.

— Знаеш ли кое е наистина жалкото? — вметна Магуайър. — През последните пет години съм разговарял с този човек по почти два часа всеки ден, пет дни в седмицата.

— Били са пет дълги години — каза Харди.

— Били са дълги първи два часа — отвърна Ейми. — Пет дни в седмицата в продължение на пет години. Ако знаех, че този човек ще идва всеки ден… Няма значение.

— Опитвам се да се сетя за нещо конкретно, за което сме говорили.

— Това надали ще е продуктивен начин да оползотвориш времето си, Моузис — каза делово Ейми. — Кой, мислиш, ще е следващият свидетел?

— Почивката не означава ли, че за няколко минути можем да не си говорим по делото? — попита Моузис. — Можехме поне за секунда-две да се позабавляваме за сметка на Дейв.

— Да се забавляваме? — Харди изгледа Ейми престорено сериозно. — Той се шегува, нали?

 

 

Следващият свидетел на скамейката беше сержант следовател Лий Шър. Тя беше в униформа, имаше стегнато професионално излъчване и седна с едва сдържано очакване. Стиър представи като доказателство оригинален аудиозапис и сваления му на хартия вариант.

Харди го беше прочел преди делото и това беше довело до най-голямата караница с Моузис. Въпреки ясните указания на Харди явно доста пияният му клиент беше решил да си изпее и майчиното мляко пред двамата арестуващи го полицаи, които пък имаха достатъчно ум в главите си да сложат микрофон и записващо устройство под задната седалка на автомобила си.

Харди беше убеден, че ще има да патят заради това катастрофално решение.

— Следовател Шър започна Стиър, кажете, ако обичате, на съда каква е връзката ви с този случай.

— Когато обаждането за смъртта на Ричард Джесъп постъпи в отдел „Убийства“, моят партньор Пол Брейди и аз бяхме назначени да я разследваме. През следващите няколко дни идентифицирахме заподозрения и накрая го арестувахме за убийството на господин Джесъп.

— Къде беше осъществен арестът?

— В бара на обвиняемия, „Малката детелина“ на „Линкълн Уей“, близо до Девето авеню.

— Следовател, каква е процедурата, когато арестувате заподозрян?

— Първо информираме заподозрения, че е арестуван, а след това му прочитаме правата.

— В какво се изразяват те?

В общи линии информират заподозрения, че е арестуван, че има право на адвокат, право да запази мълчание, но ако реши да говори, всичко, което каже, може и ще бъде използвано срещу него.

— Прочетохте ли правата на обвиняемия Моузис Магуайър при ареста му?

— Да, прочетохме ги.

— А какво правите след това?

— Ако заподозреният не окаже съпротива или няма някакви здравословни проблеми, му слагаме белезници и го слагаме да седне на задната седалка на полицейския автомобил. С него го отвеждаме до Съдебната палата за регистриране и за началото на процедурата.

— Това ли направихте с обвиняемия в този случай?

— Да.

— Благодаря ви каза Стиър и отиде до масата е веществените доказателства. Сержант, ще ви пусна един запис, а след това ще ви попитам дали това е бил пълен и точен запис на казаното от обвиняемия по пътя, след като е бил арестуван.

Следващият половин час беше истинско мъчение за Харди, който се стараеше да не реагира по никакъв начин, докато слушаше как очевидно пияният Магуайър прави точно обратното на това, което му беше казал.

Записът свърши и Стиър се обърна към Шър:

— Казахте ли на обвиняемия, че го записвате?

— Не.

— Вие или следовател Брейди задавахте ли му някакви въпроси?

— Не. Просто го оставихме да говори.

— Значи по пътя господин Магуайър е казал: „че си заслужаваше да го пречукат и се радвам, че е пукнал“.

Планът на Харди беше да печели симпатиите на съдията и се стараеше да ограничи възраженията си, но това беше вече прекалено и той се изправи:

— Ваша Чест, записът е ясен и е заведен като доказателство. Не е уместно да се моли свидетел да повтаря части или реплики от него извън контекста му.

— Възражението се приема. Господин Стиър, заседателите чуха записа и ще разполагат с него в стаята с доказателствата, ако желаят да го чуят отново.

Това не радваше особено Харди. Гомес беше съвсем права. Заседателите вече бяха чули и със сигурност щяха да чуят отново пиянската ярост на клиента му: „Ей, вие имате ли деца, бе! Нямате, а? А какво си мислите, че щяхте да направите, ако имахте дъщеря и някакъв дребен боклук първо я пребие, а после я изнасили? Щяхте ли да седите и да въртите палци? Стига бе, вие сте ченгета. Щяхте да отидете и да оправите нещата, нали? Нали! Ще ми кажете ли, че ей така щяхте да си седите? Защото понякога законът не решава проблема“.

Харди реши да не разпитва Шър.

— Господин Стиър, кой е следващият ви свидетел? — попита Гомес, когато тя излезе от залата.

— Ваша Чест, обвинението ще пропусне.