Метаданни
Данни
- Серия
- Дизмъс Харди (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ophelia Cut, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Христо Димитров, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Лескроарт
Заглавие: Фатална жена
Преводач: Христо Димитров
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Сиела Норма“ АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Печатна база „Сиела“
Излязла от печат: юни 2015 г.
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Милена Братованова
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-1734-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5396
История
- — Добавяне
34
Ако Британи си мислеше, че отрязването на косата й ще я направи по-малко интересна за фоторепортерите и телевизионните новинарски екипи, жестоко се лъжеше. Бусчетата на местните и националните медии блокираха две ленти по улица „Брайънт“, а репортерите и операторите се бяха наредили в три редици на стъпалата на Съдебната палата и бяха задръстили вътрешното фоайе. Предишния ден медиите не знаеха, че тя ще идва, нито пък че ще бъде първи свидетел, и затова не я погнаха. Тя влезе в сградата наметната с шала, придружена само от майка си, и никой не й обърна особено внимание.
Тази сутрин тя и Тони пристигнаха заедно с мотора му, след като се отбиха до апартамента му, за да се преоблече. Паркираха на две пресечки от съда и тръгнаха пеша. Видяха тълпата, когато стигнаха на ъгъла от другата страна на улицата.
— Опасявам се, че това е заради теб — каза Тони.
— Господи, вече се повтарят — въздъхна тя. Беше облечена почти като предния ден — високи мъжки обувки, кафяви панталони и обемисто черно кожено яке. Вместо бял шал носеше шапка на „Джайънтс“ и побърза да дръпне козирката надолу.
— Има и заден вход — каза тя. — Искаш ли да опитаме да минем оттам?
— Давай, следвам те.
Двамата пресякоха „Брайънт“ на ъгъла с улица „Седма“, на около половин пресечка от главния вход на палатата, и се стараеха да изглеждат като двама души, съвсем обикновени, тръгнали по своя работа. Ускориха крачка, минаха през паркинга за служители и персонал зад сградата, заобиколиха чудовищното здание на затвора и излязоха на алеята към входа на затвора и медицинската служба. Пред тях нямаше никого, но до задната врата на Съдебната палата се виждаха няколко човека. Беше обикновена остъклена врата, а точно зад нея имаше детектор за метал и бюро с дежурен.
— Това беше добра идея — прошепна Тони в ухото й, като я прегърна и се приведе към нея.
Тя се облегна на него и той я целуна по главата. Внезапно това се оказа недобра идея, тъй като вече не приличаха на двама души, които просто вървят. Изглеждаха като двойка, каквато и бяха, и няколко човека започнаха да щракат с фотоапарати. Тони протегна ръка към тях, за да прикрие Британи.
— Оставете я на мира! Хайде де! Покажете малко класа, оставете я да мине и да влезем.
Той я придърпа към себе си, скри лицето й с длани и я поведе към вратата и зад нея. Полицаят им махна да минат през детектора за метал и двамата побягнаха към стълбите.
Харди реши да води кръстосания разпит на Британи сам, като посочи, че Ейми има работа с друг свидетел. Стиър вдигна ръце отвратено, а Гомес с пресилена вежливост заяви, че в този момент ще позволи почти всичко, стига процесът да продължи.
— Госпожице Магуайър — започна Харди, — с вас се познаваме добре, нали?
— Познаваме се.
— Бихте ли разяснили на съдебните заседатели какви са отношенията ни?
Харди искаше да я накара да се усмихне. Вчера тя беше разстроена почти през цялото време. Това можеше да предизвика съчувствие у някои от заседателите, но отрязаната й коса, мъжкото й облекло и защитната й интонация я бяха превърнали в някак неудобна фигура. Тя не беше „нормална“ млада жена дори за свръхтолерантния Сан Франциско. Харди искаше да я покаже като човек и ако е възможно да накара журито да я хареса малко повече.
Тя не го разочарова, усмихна се смутено и сякаш извинително първо на него, а след това на заседателите.
— Той ми е чичо — каза тя, но реши да подсили нещата. — Любимият ми чичо.
В семейството често се шегуваха, че той всъщност е единственият й чичо, но репликата излезе добра. Неколцина от заседателите също се усмихнаха и Харди изчака момент, преди да продължи:
— Британи, имате ли нещо против да ни кажете на колко години сте?
— На двайсет и три.
— В дома на родителите си ли живеете?
— Не.
— От колко време не живеете с тях?
— Мисля, че от около пет години. Откакто постъпих в колеж.
— Завършихте ли?
— Да.
— Все още сама ли живеете?
— Да. Имам апартамент в града.
Стиър избута стола си назад.
— Възразявам. Ваша Чест. Каква е връзката?
Съдията наклони глава настрани и се обърна към Харди.
— Господин Харди?
— Представям в общи линии свидетелката, Ваша Чест, и се опитвам да покажа, че госпожица Магуайър не е зависима от родителите си.
— Добре, приемам. Възражението се отхвърля.
Въпросите от този сорт продължиха още няколко минути. Сама ли плащате сметките за апартамента си? За тока? За газта? Имате ли кола? Сама ли я изплатихте? Сама ли си плащате горивото? А застраховката на колата? А здравна застраховка имате ли? Работите ли? Родителите помагат ли ви финансово по някакъв начин?
Харди демонстрира, че Британи е физически независима от родителите си и продължи нататък:
— Нека се върнем към показанията ви от вчера. Вие казахте, че господин Джесъп ви е блъснал в стена, лицето ви е било порязано и посинено, а след това ви е хвърлил на земята достатъчно силно, че сте решила да отидете до спешното отделение в болницата, за да се прегледате. Вярно ли е?
— Да.
Харди се върна до масата си и взе няколко листа.
— Британи, това са копия на документите от приемането ви в болницата „Св. Франсис“ — каза той и й ги подаде. — Това вашият подпис ли е? В долния край на формуляра.
— Да.
Харди поиска документите да бъдат заведени като доказателство и отново се обърна към свидетелката:
— Бихте ли прочели записаното? Това е причината, която сте посочили за нараняванията си през онзи ден и сте се подписали.
Британи надали имаше нужда да поглежда листа, тъй като при подготовката бяха разигравали ситуацията.
— „Пациентът се е подхлъзнал и е паднал по лице, докато е тичал да хване автобус. Установени са множество контузии и натъртвания по главата, ръцете и краката“.
— С други думи. Британи, вие не сте казали истинската причина за нараняванията си на лекарите от спешното отделение, така ли е?
— Да, така е.
— Как се прибрахте у лома от болницата?
— Обадих се на майка ми. Бях без колата, понеже на работа обикновено ходя с автобус. Тя дойде и ме взе.
— А на нея какво казахте за нараняванията си?
— Същото каквото и на лекарите. Че съм паднала.
— Защо не й казахте истината?
Британи издиша продължително.
— Не исках да замесвам никого в беля.
— Имате предвид, че не сте искали да замесвате Рик Джесъп в беля?
— Точно така.
— А защо?
— Не знам. Не мислех, че той беше лош човек. Не мислех, че го е направил нарочно. Просто превъртя. Не ме е удрял с юмруци или нещо такова. Не смятах, че ще се случи отново.
— Добре. А къде ви заведе майка ви след болницата?
— У тях. В нейния апартамент. Нейният и на баща ми.
— Там видяхте ли се с баща си?
— Да. По-късно същия ден.
— И на него ли разказахте историята за пред лекарите и майка ви?
— Да.
— По същите причини?
— Да.
— Британи, някога след това казвали ли сте на баща си, че господин Джесъп ви е наранил?
— Не.
— Никога?
— Не. В смисъл не и докато Рик беше жив. Сега знае със сигурност.
— Разбира се. Благодаря ви.
Харди се обърна към заседателите, но не каза нито дума, тъй като това щеше да му навлече гнева на Гомес. Въпреки това с позата си успя да им предаде колко е доволен от отговорите на Британи. Беше я представил като независима и приятелски настроена млада жена, чиято първа инстинктивна реакция не е да избяга при родителите си, а точно обратната да се справи със ситуацията и да им спести факта, че е пострадала.
Харди се върна до масата при Моузис, за да остави впечатлението да се затвърди. Отпи вода и отново застана пред скамейката на свидетеля.
— Британи — каза той меко, — събудили сте се в дома на господин Джесъп и сте осъзнали, че той ви е изнасилил. Това се е случило в деня, преди да бъде убит. Тогава сте отишли с колата си до „Малката детелина“. Защо сте го направили?
— Не знам защо. Страхувах се, изпитвах ужас. Исках да изкажа мъката си, да поплача на нечие рамо, да споделя с някого какво ми се беше случило.
— „Някого“ означава баща ви, това ли имате предвид?
— Да. Помислих си, че ще е там.
— Той там ли беше?
— Не. Онази вечер на смяна беше друг барман. Тони Солая.
— Казахте ли на господин Солая какво ви се е случило?
— Да. Трябваше да кажа на някого.
— Какво стана след това?
— Тони затвори бара веднага и ме отведе при родителите ми.
— Защо го е направил?
— Защото му казах, че искам да ида там.
— По кое време пристигнахте в жилището на родителите ви?
— Около два през нощта. Някъде там.
— Наложи ли се да ги събудите, за да ви отворят?
— Майка ми се събуди.
— Майка ви, не баща ви?
— Не, майка ми.
— Казахте ли на майка си какво ви се е случило?
Британи плъзна поглед от Харди към съдебните заседатели.
— Не.
— Но сте отишли там посред нощ, явно разстроена, и сте искали да ви отворят. Тя не ви ли попита какво се е случило?
— Да.
— Казахте ли й истината?
— Не.
— Какво й казахте?
— Само, че съм пила твърде много и искам да съм близо до „Детелината“, за да мога на другия ден да ида дотам пеша и да си взема колата.
— С други думи казали сте на Тони Солая, но не и на майка си, вярно ли е?
— Да.
— Защо го направихте?
— Не знам. Просто казах на Тони, изплъзна ми се. Докато му разправях, осъзнах, че не искам да казвам на никого другиго. Имах нужда малко да премисля нещата, да разбера какво да направя, какви ще са последствията… Накарах го да обещае, че няма да казва на никого.
— Какво направихте след това?
— Почти не спах. Станах рано сутринта и отидох до Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие. Там съобщих за изнасилването.
— Съвсем сама?
— Да. Центърът не е далеч от жилището на родителите ми. На две пресечки.
— Какво стана след това?
— Там ме задържаха няколко часа, дадох показания, направиха ми изследвания, включително и кръвни. После ме оставиха да си ходя.
— Къде отидохте след това?
— Върнах се пеша при майка и татко, те ми направиха закуска, а после се качих на колата и се върнах в моя апартамент.
— В онзи ден казахте ли на баща си за изнасилването?
— Не. Реших, че това ще ги съкруши, а не исках. Никога не съм им казвала.
Харди замълча и остави простичката човечност на отговора й да отекне сред заседателите. После кимна.
— Благодаря ви, Британи. Нямам повече въпроси — завърши той.
В почивката след показанията на Британи, Харди си позволи момент на надежда. Моузис и Джина се бяха надигнали от местата си, внимаваха радостта им да не личи, но бяха не по-малко ентусиазирани. Историите за инцидента с блъскането и за изнасилването бяха много различни като значение, но в процеса се развиваха успоредно, а внушението им беше симетрично. Британи не беше човек, който бяга при родителите си, за да решават те проблемите й, без значение колко са сериозни. Тя просто не правеше така.
— Почти съм склонна да мисля, че мотивът ще им убегне — каза Джина. — А това доста ще разтърси тезата им, не мислиш ли?
— Ако няма мотив, аз си тръгвам — прошепна Магуайър.
— Чукай на дърво — отвърна Харди. Той знаеше, че, стратегически погледнато, беше свършил добра работа, но не се носеше на вълните на еуфорията, тъй като разбираше, че работеше в полза на една лъжа. Фактът си беше факт — беше наясно, че Британи беше разказала на Моузис за изнасилването още в неделя сутринта, а това противоречеше на предишните й показания. Нещо повече, същата вечер Моузис беше отишъл до жилището на Джесъп с шилелага с намерение да го пребие, вероятно до смърт.
До обед цялата им увереност се беше стопила до блед спомен.
Първият свидетел на Стиър след сутрешната почивка беше Тони Солая. Както подобава на бивш полицай, той излъчваше спокойна увереност и описа случката с Британи. Да, след изнасилването тя отишла в „Детелината“ и му разправила. В следващите няколко дни ходил до апартамента й няколко пъти, за да се увери, че е добре. При едно от посещенията тя му казала недвусмислено, че в неделя сутринта се върнала от Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие, и разказала на баща си какво й се е случило. Как реагирал той ли? Бил „побеснял“.
Харди, Джина и Моузис обядваха със студени меса и деликатеси, които Сюзън беше купила. Седяха в стаята на затворниците — килия, вградена в коридора до задната врата на зала 24.
— И какво? Такава благодарност ли заслужавам? — не спираше Моузис, все още ядосан от внезапния обрат на събитията. — Кой го спаси в тия няколко месеца? Аз! Аз го спасих! Изхвърлили го от работа, дадох му друга, а той ми забива нож в гърба? Докато между другото се мъкне с дъщеря ми!
— Знаеш ли какво бих направил? — попита съвсем сериозно Харди.
— Какво?
— Щях да го убия. Не, честно. Да му смачкам главата с шилелага.
— Много си забавен, няма що — изсумтя Магуайър. — Тук аз съм този, който пребива хората.
— О, вече градя кариерата си на комик, ако от цялата ми работа като адвокат не излезе нищо. Май ще стане точно така, поне в този случай.
Джина извъртя очи нагоре в красноречива гримаса.
— Стига де, момчета. Диз, ти сигурен ли си, че не искаш кръстосан разпит на Тони? Не искаш? Признавам си, че останах малко изненадана.
— Запазих си правото да го призова отново и ще го направя, ако ми кажеш, че си се сетила за нещо, което да го попитам. Не му ли вярваш?
— Вярвам му.
— А аз за какво да се закача?
Магуайър поклати глава.
— Но защо? Ето това не мога да разбера. Защо ме прецаква така?
Харди го изгледа безизразно.
Ако влезеш в панделата, няма да можеш да го убиеш за това, че с Британи са гаджета.
— Исусе Христе — простена Джина. — Невъзможни сте.
Харди отпи от газираната си вода.
— Все някой щеше да го каже. Случи се така, че беше Тони.
Той имаше всички основания да ненавижда Тони, особено в светлината на последните разкрития за миналото и настоящето му, но въпреки това искаше клиентът му да проумее, че допускането на тези показания не е адвокатска грешка.
— Моуз, ти видя списъка със свидетели на Стиър. Всички, с които Британи е говорила през последните три месеца, са вътре — хора от работата й, от „Детелината“, от групата й по йога… Видя и предварителните им показания. И знаеш ли какво?
Харди се взря в Магуайър и прошепна:
— Тя ти е казала, Моуз. Казала е и на групичка приятели, че ти е казала. Така или иначе щеше да излезе наяве.
— Ами значи трябва да се заловим за нещо. Едва ли има нужда да ти го казвам.
— Работим по въпроса — отвърна Харди. — Работим по въпроса.
Оказа се, че Харди е бил прав, че истината ще излезе на бял свят и следобедното заседание го потвърди. За младото поколение беше привично да лъсва във всякакви неудобни ситуации по разни социални мрежи и идеята, че една тайна може да си остане такава, тоест да не казваш ни думица на когото и да било, не беше на особена почит. Следобедът в съдебната зала се превърна в урок по реалност.
Едва тогава Харди осъзна защо Бек не беше в списъка със свидетелите на Стиър. Грозника просто нямаше нужда от нея. Оказа се, че освен дъщеря му и Тони още трима други приятели на Британи знаят и свидетелстваха не само че тя им е казала, че е разправила на баща й, но и кога. В неделя. В апартамента на родителите си, тъкмо преди да се прибере в своя.
Ако не друго, до разпускането на съда Стиър беше установил мотива. Нямаше значение дали някой от заседателите вярваше, че обвиняемият е убил Рик Джесъп. Харди усещаше, че те до един са сигурни, че Магуайър е имал причина да го направи.