Джон Лескроарт
Фатална жена (25)

24

Ако зависеше от Харди, процесът на Моузис Магуайър нямаше да започне в годината на ареста му, а вероятно и още година или повече след това. Ако сте адвокат на защитата, най-добрият ви приятел е отлагането. Времето минава, свидетелите могат да забравят показанията си, да ги променят или дори да починат. Доказателствата могат да се загубят. Полицаите, извършили ареста, могат да напуснат, да бъдат преместени или да объркат случая с някой подобен.

Ако мине достатъчно много време, прокурорският екип може да се смени и накрая да се изправите срещу неопитен и лесен за сплашване новак, а не срещу някой като помощник областния прокурор, разпределен по делото. Това беше Пол „Големия грозник“ Стиър, много добър обвинител, който на всичкото отгоре считаше Харди за личен враг. Това бяха все основателни причини за забавяне, но далеч най-важната беше, че делото завършваше с присъда. Докато съдебните заседатели не излезеха с противното решение, човекът на скамейката на подсъдимия беше законно и технически невинен.

Невинен до доказване на противното.

Тези четири думи не бяха просто куха фасада, нито пък правен жаргон. Те осигуряваха огромно тактическо и психологическо предимство. Докато обвиняемият беше невинен, товарът на доказателствата лежеше на плещите на обвинението. Защитата нямаше какво да доказва. А ако сте адвокат на защитата, ще искате да извлечете максимума от тази позиция, клиентът ви ще се ползва всеки път от съмнението, а стига само един от съдебните заседатели да не е убеден във вината му, и ще получите желаната оправдателна присъда. Колкото по-дълго успявате да не позволите на председателя на съдебните заседатели да произнесе думата „виновен“, толкова по-добра работа сте свършил за клиента си.

Но ако сте обвиняем и очаквате дело по обвинение в убийство, имате също толкова основателни причини да искате то да приключи колкото се може по-скоро, особено ако не желаете да сключвате сделка и имате големи шансове да бъдете оправдан. Особено ако сте в почти невероятната ситуация да не сте извършили престъплението и да сте най-рядкото създание на света — несправедливо обвинен невинен човек. Първата от причините е, че при дела за убийство освобождаването под гаранция не е вариант. Гаранцията на Магуайър беше определена на десет милиона долара, а той нямаше никакви възможности да ги осигури. Всяка минута забавяне на процеса е още една минута, през която сте арестуван, а това е депресиращо, изтощително и психологически съсипващо преживяване дори в най-добрите затвори, а този в Сан Франциско не беше от тях.

Второ, щом делото започнеше бързо, обвинението често се озоваваше в крайно неизгодна стратегически ситуация. Времето беше от първостепенно значение, а прокуратурата можеше да не успее да подготви свидетелите адекватно или бързо да осигури вещи лица. Положението ставаше още по-критично, ако не успееше да представи всички възможни физически доказателства или да получи резултатите от различните лаборатории. Обвинението можеше да иска повече време и без съмнение да се възползва от него, за да изготви теоретичната обосновка на случая и да състави план за ефективното й излагане пред съдебните заседатели.

В мъгливата и хладна сутрин на 9 юли, понеделник, Дизмъс Харди подреждаше нещата от доста обемистото си адвокатско куфарче на масата на защитата в Отдел 24 на Съдебната палата. Делото щеше да се гледа от съдия Керъл Гомес. На Харди не му пукаше защо Магуайър искаше делото да започне бързо. Беше чул доводите му и имаше аргумент срещу всеки от тях. И това след всичкото добро, което беше сторил за него.

При второто му посещение два дни след ареста Моузис му беше заявил, че няма да прекара в затвора нито ден повече от абсолютно необходимото. Каза на Харди да му уреди предварително изслушване още в първия възможен момент. По закон това беше в рамките на десет работни дни на съда след ареста.

Харди започна да спори и да изтъква обичайните минуси. При предварителното изслушване доказателствата се оценяваха на базата на вероятната причина, а това беше доста по-нисък критерий от доказателства извън всякакво съмнение, които се приемаха в съда. Вероятната причина се основаваше на две неща — има ли причина да се вярва, че е извършено престъпление и че го е извършил точно обвиняемият. При предварителното изслушването решението се взимаше от един съдия, а не от състав, а и при него се приемаха и показания от непреки свидетели, което още повече утежняваше положението на обвиняемия.

Ако Харди трябваше да се бие по правилата в предварителното изслушване, имаше нужда от месеци подготовка, от хитри стратегии, изработени след продължителни обсъждания и доклади от подчинените, от алтернативни теоретични обосновки, от вещи лица — от целия арсенал, достъпен на адвоката на защитата. В този случай трябваше да се подготви за десет работни дни, а Моузис остана задържан, за да отговаря на въпроси по делото. Предварителното изслушване беше напълно безсмислено. Доказателствата от обиските в „Детелината“ и дома на Магуайър, да не говорим за преразказаните показания на свидетелите, бяха такива, че Харди едва ли можеше да каже нещо в защита на клиента си.

Две седмици по-късно Магуайър беше призован пред съда и пледира „невинен“. Той отказа да му бъде дадено още време, а това означаваше, че делото щеше да започне след два месеца.

Ето че сега Харди седеше в залата, а залогът беше животът на Магуайър. Пълен абсурд.

Това беше първият официален ден на делото, но щяха да минат още доста, преди да започне истинската размяна на удари — изявленията, доказателствата, свидетелите и аргументите. Първо трябваше да направят ранните ходове и да подберат съдебни заседатели — нещо много важно, което винаги беше въпрос на късмет. Харди смяташе, че в този случай то ще е от едва ли не митично значение, по-голямо, отколкото във всяко друго дело, в което беше участвал. Вечно гладните медии се бяха нахвърлили върху процеса. Основната теория беше, че изнасилването на Британи е довело до всичко останало. Всички я приемаха, а това запращаше случая право в средоточието на общественото внимание. Публиката полудяваше по такива случаи, тъй като те интерпретираха сексуалните престъпления в контекста на социалния живот. Най-различни групи за защита на женските права се надпреварваха да заклеймят Джесъп и „културата“ на изнасилването на жена, с която си бил на среща. „Кроникъл“ пусна поредица от четири статии за такива изнасилвания — колко са чести, какви са последствията и с какви субстанции жертвата може да бъде упоена.

Това пък на свой ред предизвика реакция от страна на хора, които смятаха, че вестникът дава едва ли не указания на мъжете как да дрогират жени и да се възползват от тях. Други пък сочеха, че Британи вече е имала връзка с Джесъп и така нареченото „изнасилване“ вероятно не е било точно такова. Те смятаха, че тя или „си го е просела“, или просто твърди, че е била изнасилена, за да си отмъсти, че е била зарязана. Случаят се обсъждаше и в разни радио дискусии, където Британи беше наречена „курва“, че и още по-лошо. Снимката й се появи по Си Ен Ен и в новините по кабелните програми, което отново й спечели няколко покани за пробни снимки, но доколкото Харди знаеше, тя ги беше отклонила до една. Но нямаше как да избяга от вниманието на медиите, които си я бяха харесали. Нямаше таблоид, който да не беше поместил нейна снимка.

Магуайър също попадна във фокуса на разгорещени спорове. Какво да направи един баща, ако разбере, че дъщеря му е била изнасилена? Има ли право сам да тръгне да се разправя с нападателя й? Може ли да му бъде простено, ако го направи? Защо толкова много жертви на изнасилване въобще не подават оплакване? Ако дъщерята не се обърне към полицията, как въобще насилникът да бъде заловен и съден? Въпреки нежеланието да коментират тези въпроси и постоянното повтаряне на Харди, че изнасилването в случая е без значение, тъй като клиентът му е пледирал „невинен“ по обвинението в убийството на Джесъп и затова трябва да бъде възприеман като такъв, Магуайър все пак попадна на корицата на едно местно списание. „Мадър Джоунс“ излезе с негова снимка и с остра статия за това какъв бич е раздаването на лично правосъдие.

Харди я прочете и изцъка възмутено. Всичко това водеше и до въпроси към личния живот на Магуайър. Що за човек би си позволил да раздава лично правосъдие? Правил ли го е и друг път? Още по-неприятното беше, че натрупаното впечатление правеше избора на съдебни заседатели истински кошмар. Щеше да е много трудно, ако не и невъзможно да открият граждани на Сан Франциско, които да отговарят на изискванията — да са незапознати с основните факти по случая, да не робуват на предразсъдъци към едната или другата страна и да са способни на честна преценка. Това беше лошо само по себе си, но всъщност беше най-малката грижа на Харди.

Той беше обмислил и варианта да поиска смяна на мястото на гледане на делото. Съдията щеше почти сигурно да се съгласи, но Харди беше по-притеснен да намери поне един или двама съдебни заседатели, чието становище „невинен“ можеше да обори десетина други вота в полза на обвинението. Той знаеше, че шансовете му да ги открие са много по-големи сред политически активните хора от контракултурата, сред онези със собствено мнение и силна воля, сред противниците на авторитарната власт, а точно те традиционно попадаха сред съдебните заседатели в Сан Франциско.

 

 

Джина Роук се изправи и се обърна да огледа жужащата от приглушени гласове зала. Нямаше хора само покрай стените и в дъното.

— От колко души ще избирате?

— По двеста човека наведнъж. От тях ще отпаднат тези, които са затруднени или са запознати със случая. По три сесии на ден в течение на три дни. Искаме да останат сто души, които да минат по-щателно проучване.

— Това може да отнеме и месец.

— Казах го на съдията. Дори Стиър се съгласи с мен, но Гомес смята, че ще приключим за седмица.

— Хубаво е, когато нещата започнат с толкова позитивно настроение — усмихна се пестеливо Джина. — А къде ни е клиентът?

— Забравиха го. Не, шегувам се. Трябва да се появи всеки миг.

— Тъкмо навреме да се поразходи окован зад скамейката? — учуди се Джина. — Не биваше да организират предварителния подбор тук.

— Смяташ, че трябва да кажа на Гомес да ги разкара, за да може Моуз да влезе като свободен човек? Да се забавим с около половин час?

— Това е дело за убийство — каза Джина. — Някой въобще допуска ли сериозно, че съдебните заседатели не знаят, че той е в затвора?

— Всъщност няма да е окован. Ако го допусна, апелативният съд ще ме сметне за некомпетентен.

— Дано бог го благослови, ако е некомпетентност и Моузис бъде осъден, а някой апелативен съд иска да го освободи заради това. Поне ще го доведат прилично облечен, нали?

— Ще бъде добре облечен, да.

Моузис нямаше да застане пред съдебните заседатели в оранжевия си затворнически гащеризон. Щеше да носи хубавите си панталони, изгладена риза, сако и вратовръзка. Щяха да му махнат белезниците и оковите на краката отвън в коридора, преди да влезе в залата.

Харди осъзна, че делото вече беше започнало и бяха навлезли и в най-дребните детайли. Оттук нататък всичко беше от значение, дори преди съдията да е заел мястото си.

— Отивам да говоря с пристава, за да съм сигурен, че ще влезем двамата — каза Харди, отмести си стола и стана.

Вляво от него масата на съдебните заседатели вече беше заета от дванадесет евентуални членове и още шестима заместници. Пол Стиър седеше с един от сътрудниците си на банката на обвинението и внимателно преглеждаше компютърния файл с имената на съдебните заседатели, сякаш можеше да разбере нещо само от тях.

Харди си наложи обиграното изражение и се спря до лакътя на Стиър.

— Извинявай, Пол — каза той и протегна ръка. — Просто исках да ти кажа добро утро, преди да сме започнали.

Това беше още един дребен, но внимателно преценен ход от страна на Харди — да покаже на всички евентуални съдебни заседатели, че защитата и обвинението са професионалисти в добри отношения и това, че Харди е от защитата, не означава, че трябва да го приемат с предубеждение. Нито него, нито партньора му Ейми У, която щеше да е на втория стол на масата им.

Стиър се изправи, стисна ръката на Харди, и представи помощника си Ларс Гъндърсън — млад мъж, чиито дълга почти до раменете рижа коса и буйни мустаци бяха на ръба на допустимото за съдебна зала. Последваха още ръкостискания.

Харди обясни положението на пристава, той кимна и го заведе до вътрешния коридор, който минаваше зад съдебните зали. Адвокатът тъкмо поглеждаше към асансьора за ареста, когато съдия Гомес излезе от кабинета си, вече облечена в официалната тога, и тръгна право към него.

Тя беше слаба, личеше си дори под диплит, на тогата. Харди я беше проверил веднага след като жребият беше отредил тя да води делото. Самата материя на случая беше такава, че би предпочел за съдия мъж или поне родител, а тя не беше нито едно от двете. Беше назначена от Джери Браун и все още нямаше голям опит. Гомес беше на четиридесет и шест години, неомъжена, завършила Юридическия факултет на университета в Джорджтаун. Тъмната й коса стигаше до раменете, а без очила лицето й ставаше почти красиво, особено ако не се мръщеше. За жалост това беше обичайното й изражение, когато се беше замислила за нещо.

Тя се приближи и очевидно се позачуди кой е Харди и защо стои в коридора зад съдебната й зала. Щом го разпозна, се спря, но не му подаде ръка.

— Господин Харди. Ще ме изпратите любезно до залата?

— За жалост не. Чакам клиента си. Явно са го отвели някъде другаде.

Това явно развесели съдията и тя поклати глава.

— Това е най-големият случай, който са ми възлагали, а забравят да доведат обвиняемия. Сигурна съм, че това означава нещо, но не знам какво.

— Трябва да се уверя, че е облечен подходящо, Ваша Чест. Не възразявам той да влезе в залата, след като съдебните заседатели са вече там, но само ако е без белезници и аз го съпровождам. Може би ще ни отнеме няколко минути. Ако предпочитате, можем да изчакаме тук.

— Предполагам, че няма да искате да влезем сега и да започнем без него — каза Гомес с крива усмивка.

— Ако зависеше от мен, нямаше да имам нищо против. Но това е съдебен процес, Ваша Чест. Обвиняемият трябва да присъства. Да се изправи лице в лице с обвинението и така нататък.

— Да, разбира се съгласи се тя, свъси вежди, въздъхна и сякаш се състари с десет години. Ще съм в кабинета си. Ще бъдете ли така добър да помолите пристава да ме повика, когато сте готови?

— Разбира се, Ваша Чест.

Тя се обърна, а Харди си помисли, че току-що беше постигнал дребна победа. Не й отдаваше особено внимание, но между тях двамата като че беше прескочила мъничка искрица човечност. И той щеше да я използва.

 

 

Изборът на съдебни заседатели беше от изключителна важност, но на моменти беше особено скучен.

Евентуалните съдебни заседатели първо се пресяваха по затруднения и запознатост със случая. За затруднения се приемаха обстоятелства, заради които продължителният престой на заседателя в залата щеше да му причини сериозни проблеми. В тази категория попадаха самотни родители без адекватна помощ в отглеждането на децата, някои хора със собствен бизнес или такива, които работеха в компании без компенсации за участие в дело като заседател. За затруднени се приемаха и граждани с определени заболявания или неблагоприятно здравословно състояние. Освобождаване поради запознатост със случая не засягаше всички, които бяха дочули за делото, тъй като на практика всички знаеха за какво става дума. Отпадаха само тези, които вече имаха изградено мнение и не можеха да осигурят честен процес на обвиняемия. Последният проблем беше, че процесът нямаше да продължи само няколко дни, а доста повече време, отколкото много от хората можеха да отделят.

 

 

Майката на Ейми У беше китайка, а баща й беше чернокож. Тя работеше за „Фриймън, Харди и Роук“ от основаването на кантората, а преди година беше станала партньор. На тридесет и три години тя вече беше умел и опитен адвокат по криминални дела. Освен това имаше приятна външност и Харди смяташе, че така масата на защитата изглежда още по-добре.

У, Харди и Роук седяха на маса до задната стена в заведението на Лу Гърка срещу Съдебната палата. Специалитетът на деня беше купа с агнешки кюфтенца, патладжан, маслини каламата и китайски нудъли, обилно подправени със сладко лют сос. Беше изненадващо вкусно.

Харди ловко хвана една маслина с пръчиците за хранене.

— Конфликти — каза той лаконично.

Нямаше нужда да навлиза в подробности, тъй като и двете жени бяха адвокати и знаеха какви въпроси се задават на заседателите. Имате ли връзка с някой от правоприлагащите органи? Някога били ли сте жертва на престъпление? Били ли сте осъждан или арестуван? Има ли нещо, което да ви попречи да дадете честно и безпристрастно мнение по този случай?

Всеки евентуален съдебен заседател беше попълнил въпросник от двайсет и три страници. Харди и У ги бяха прочели всичките и сега се опитваха да се съсредоточат върху сто и двайсет души. От тях дванадесет щяха да бъдат съдебни заседатели в процеса, а други четирима щяха да са заместници.

— Тази седмица направо я броя за отишла. Ако не и другата — продължи Харди. — Моля се до петък следобед да сме започнали с представянето на доказателствата, но не бих се обзаложил, че ще стане. Джина, знаеш, че няма нужда двете да сте тук през цялото време. Няма да ми трябвате, докато не стигнем до свидетелите.

Свитите срокове на делото бяха довели и до още нещо, вероятно добро. Джина съжаляваше Харди за огромната му натовареност и беше предложила да седи в залата и да помага при нужда. Роук беше адвокат с опит в съдебна зала и щеше да даде различна гледна точка, а и острият й юридически ум щеше да е от полза за масата на защитата. Никой не спомена, че тя имаше лични причини да иска да е около Моузис Магуайър, да го държи под око и ако може, да бъде буфер между него и Диз, когато тези двама алфа-мъжкари решат да се счепкат. Това се беше случвало неведнъж, докато обсъждаха стратегията си по делото.

— Моуз изглежда добре. Отпочинал и представителен — отбеляза Ейми.

— Да, но трябваше да го сръчкам попе четири пъти, докато го събудя. Не бива да допускаме да изглежда отегчен до смърт. Нито пък да заспи.

— Доста трудна задача.

— Съгласен съм, но човекът е изправен пред перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора. Няма да е зле да изглежда, че поне малко му пука. Нали се сещате, като на другите хора.

Джина остави пръчиците за хранене до купата си.

— Той не мисли, че ще прекара остатъка от живота си в затвора, Диз — каза тя приглушено. — Не вярва, че съдебните заседатели ще го признаят за виновен, тъй като според него хората смятат, че действията му са оправдани.

— Ще си променят мнението, като видят снимките от аутопсията.

— Може би няма. Особено ако успеем да вкараме сред заседателите бащи на дъщери.

Раменете на Харди се разтресоха, сякаш се смееше.

— Да, дано имаме късмет с това. Да не мислите, че Стиър ще го позволи?

— Вероятно няма, съгласна съм. Но нека мислим позитивно. Трябва ни само един заседател.