Джон Лескроарт
Фатална жена (3)

2

В сряда, първия ден на февруари, мъжът бутна вратата на кафенето на Пийт. Отбиваше се вече четири дни поред. Всичко, което Британи можеше да предположи за него, беше, че той е някакъв професионалист — личеше си по сакото, вратовръзката и спретнатата къса подстрижка. Имаше хубава коса, гъста и почти руса. Колкото повече го заглеждаше Британи, толкова повече осъзнаваше, че ако съди поне по вида му, този мъж е добър във всяко отношение — тясната трапчинка на брадичката му придаваше честно изражение, усмивката му беше направо убийствена, а и нямаше видими телесни мазнини. Един от малцината благословени.

Днес Британи беше в дъното на магазина и продаваше насипно кафе, на зърна или смляно. Миналите три дни беше на предния щанд, приемаше поръчките на място или работеше с машините. Той идваше с двама други костюмари на неговата възраст, взимаше си кафе с мляко и сядаше с гръб към стената. Тя забелязваше, че на няколко пъти й хвърля тайни погледи.

Което, разбира се, означаваше, че и тя не пропуска да го огледа.

Вчера, докато поръчваше, тя го помоли да види личната му карта. Той посегна към портфейла си, но се спря и наклони глава.

— Моля?

— Просто се шегувам. Но почти се хванахте, нали?

Той помълча, погледна я в очите и каза:

— Може да ме хванете, когато пожелаете. Но засега ще искам обичайното си кафе с мляко.

— Едно кафе с мляко, идва.

Сега той беше влязъл една крачка в магазина, този път беше сам, и оглеждаше предния щанд и сервитьорите. Изражението му на очакване помръкна. Британи понечи да му махне, за да привлече вниманието му, но се спря. Оказа се, че не е трябвало да се притеснява, тъй като, докато мелеше добре изпечено кафе за един клиент, той се беше наредил зад него на нейния щанд.

— Можете ли да излизате с клиенти?

— Не и когато съм на работа.

— Имам предвид, когато не сте на работа.

— Не мисля, че има правило, което го забранява. За кой клиент става дума.

— За мен.

— Аха. Но си имам принцип — не се срещам с хора, докато не им знам имената, а пък те не научат моето.

— Това е хубав принцип. Аз съм Рик Джесъп.

— Британи Магуайър — тя протегна ръка през щанда и двамата се здрависаха. — Здрасти.

— Здрасти — той пусна ръката й и се поколеба. — Значи…?

— Значи?

— Значи би ли искала да излезем някъде?

— Ще си помисля. Да. Кога?

— Днес? Утре? В петък?

— Пиеш ли нещо друго, освен кафе с мляко?

— Понякога.

— Знаеш ли „Малката детелина“ на „Линкълн“?

— Естествено.

— Какво ще кажеш да се видим там в петък около седем?

— Разбрахме се. Ще бъда там.

 

 

В пет без петнадесет Ребека Харди, позната на семейството и приятелите си като Бек, седеше в най-стария бар в града, полупразен, ако не се брои самотният играч на дартс в задната стая. Ребека беше с две години по-голяма от братовчедка си Британи.

От другата страна на бара бащата на Британи, Моузис, разбиваше някакви битери в шейкър. Той се обърна, взе плоска бутилка със зелена течност от лавицата зад себе си и отля внимателно в малката мярка.

— Завръщането на абсента е прекрасно нещо — каза той.

А и мога да добавя, че въпреки доста пъстрата ми история съм горд да видя, че младото поколение от моето семейство също приветства това. Всъщност, че приветства коктейлите като цяло.

— Коктейлите са върхът — съгласи се Ребека. — Особено „Сазерак“. Бих могла да пия коктейли цяла нощ. Ако трябва да съм честна, съм пила коктейли по цяла нощ, но не казвай на татко. Не е особено препоръчително.

Не, човек трябва да внимава поне малко. Особено с твърдия алкохол.

— Научила съм си урока. Или поне го уча, мисля.

— Това е процес.

Магуайър изправи шейкъра и прецеди съдържанието му в коктейлна чаша с равно дъно.

— Заповядай.

Тя взе чашата, вдигна я към него за мълчалив бърз тост и отпи.

— Перфектно е — одобри Ребека. — Но трябваше да го очаквам.

— Какво да очакваш?

— Че ще го приготвиш перфектно.

Острите черти на лицето на Магуайър се пропукаха, а зъбите му проблеснаха под често чупения нос.

— Сладурче, след четиридесет години като барман мисля, че имам основни професионални умения. Поне що се отнася до питиетата. А що се отнася до другите работи…

— Какво искаш да кажеш? Какви други работи?

Изражението му отново стана сериозно и той вдигна предупредително ръка.

— Нищо. Поне нищо, свързано с барманството.

Магуайър сви рамене.

— Дъщери — заключи той.

По лицето на Ребека пробяга усмивка.

— Чичо Моузис, дъщерите ти са страхотни.

— Така е. Знам. Всички това ми казват. Но както може би си спомняш, Ерика е в Тайланд, след като прекъсна следването си в Университета на Калифорния в Лос Анджелис, и няма непосредствени планове за връщане, за работа или за каквото и да било, а Британи…

— Британи е добра.

— Знам, знам — съгласи се Магуайър. — Но тя изкарва минимална заплата, Бек. Тя е инженер с диплома за бакалавър, а работи в магазин за кафе.

— Но поне е работа, чичо. Знаеш ли колко много хора нямат работа? Аз например нямам.

— Ти учиш за адвокат, Бек. Това е различно. Щом завършиш, ще си намериш работа. Истинска работа имам предвид.

— Може и да не стане така — тя отпи глътка от коктейла си. — Днес е по-различно. Това, че имаш диплома за юрист, не означава, че автоматично ще получиш работа. А Британи е разпратила сивита. Нещо ще изскочи, тя се оглежда.

— Мен ако питаш, се оглежда повече за момчета.

— Е, там опашката е дълга — призна Ребека, но после се оживи. — Но пък не се чака много.

Магуайър трепна.

— Точно това имам предвид — каза той.

Ребека се протегна и докосна облегнатата на бара ръка на чичо си.

— Знам, но наистина не бих се притеснявана за нея. Виждаме се постоянно, всичко с нея е наред. В момента просто търси. Тя е на двадесет и три и това й е работата, нали така?

— Каза много по-възрастната и по-мъдра братовчедка.

— По-възрастна във всеки случай.

Ребека погледна часовника си.

— Не би ли трябвало родителите ми да се отбият днес? Сряда е, нали?

— Сряда е.

Вечерите за срещи бяха свещен ритуал за семейство Харди. Дизмъс и Франи пристигаха в „Детелината“ за едно или две цивилизовани питиета някъде около часа за коктейлите, а след това обикновено се оттегляха в някой от ресторантите в града, за да завършат вечерта.

— Виждаш ли — започна Магуайър, — точно това имам предвид. Твоите родители те канят да излезеш с тях. Британи никога не би пожелала да дойде с майка си и с мен, ако предположим, че въобще излезем, което не се случва кой знае колко често.

— Само че — опонира му Ребека — моите родители не ме канят, където и да отиват след това. Канят ме да се присъединя към тях за едно питие тук. Това е.

— Но ако те помолят, ще отидеш с тях, нали?

— Ами, да, сигурно. Но не ме канят.

— И все пак — каза Магуайър — точно това е разликата между теб и Британи.

 

 

Ребека се беше опитала да внуши на Магуайър, че Британи е в процес на търсене, но това не беше точно така. За осемте месеца, откакто се беше дипломирала от Политехническия университет на Калифорния, беше сменила шестима различни ухажори. В това число не влизаха разните случайни връзки, за които баща й не беше уведомен. Британи се беше отнесла към всеки от шестимата сякаш той имаше потенциала да й стане истинско гадже. Най-дългата авантюра беше с един от студентите на майка й по чело. Бен Файнстийн — забавен и умен сладур, доста приятен на вид, който обичаше покера, карането на велосипед и музиката. Моузис го смяташе за страхотно момче. Бен се задържа цели три седмици преди Британи да реши, че има нужда от нещо различно.

Както казваше тя, не искаше да си хаби красотата.

Подобно отношение и поведение се разминаваха на Британи, защото тя беше изключително красива. Висока малко под метър и седемдесет и пет, слаба, но и със заоблени форми, така че баща й неведнъж беше чувал от по-нетактичните си приятели, че е като Барби. Дори само тази изкусително секси фигура би привлякла купища мъже, но Британи беше благословена и с най-красивите тъмни ирландски черти — чиста кожа, гладка като венециански мрамор, опъната по перфектни скули и обрамчена с лъскаво черна коса, надвиснала над яркозелени очи. Ясно изразеният леко гърбав нос и естествено плътните устни й придаваха изражение, което винаги би я издигнало високо над обикновената хубост.

Понякога дори Моузис оставаше поразен, когато я зърнеше на неочаквана светлина. Жена му беше красива, той самият също не беше грозен, но лицето на Британи беше направо необикновено. През първата й година в университета една обикновена усмихната нейна снимка беше озарила брошурата му и впоследствие тя беше отклонила три покани за пробни снимки в Холивуд. Според Британи и трите бяха лековати и несериозни. Може и да е красива, обясняваше тя на баща си, но е сериозен човек, специализира инженерни науки и е близо до дипломиране. А тези хора искат да използват лицето й и само лицето й, в общи линии, за да продават сапуни.

Тя беше много повече от едно красиво лице и ако тези хора не го разбираха, да вървят на майната си.

Преди да нахлуят тълпите посетители, Британи вероятно вече беше леко подпийнала, седеше на края на бара в „Малката детелина“ и изливаше душата си пред многострадалния си баща. Той обичаше дъщеря си до полуда, макар че, както беше казал на Бек, се притесняваше за нея, за изборите и за живота й.

Господи, колко се тревожеше.

Тя разправяше за новото момче, което по сметките на Моузис беше виждала общо четири пъти.

— Усетих химията между нас дори през щанда. Мисля, че той може да се окаже истинският.

Моузис седна на високо столче, което придърпваше зад бара, когато нямаше много хора.

— Истинският — каза той почти без никакъв ентусиазъм. — Сериозно?

— Понякога просто си личи.

— Не беше ли и Бен истинският поне за малко, ако не ме лъже паметта?

— Бен е страхотно момче, татко. Просто нещата между нас не се получиха.

— Брит. Не се получиха, защото ти го заряза, за да тръгнеш със… как му беше името?

— Пол.

— Пол, да. Колко изкара с него? Месец?

— Ами, това е различно.

— Добре, ще изчакам и ще видим. Как се казва този?

— Рик.

— И какво прави, освен че пие кафе с мляко?

— Какво имаш предвид?

Моузис едва се сдържа да не извърти красноречиво очи.

— Имам предвид има ли работа? Живот? Нещо? Знаеш ли го къде живее? Или къде работи? Женен ли е?

— Не. Сигурна съм, че не е женен. Няма венчална халка, а и освен това не се държи като женен.

— Женените държат ли се по-различно от останалите?

— Всъщност момчетата се държат доста по-различно. Личи си, поне аз мога да позная. А той не е женен.

— Добре.

— Не знам защо си толкова отрицателно настроен.

Моузис се отпусна тежко на столчето.

— Защото на бедния ти баща му пука за теб, ето защо. Срещаш се с някого три-четири пъти и внезапно решаваш, че имаш нужда от него в живота си. Изобщо не го познаваш. Може да е някой убиец с брадва, а ти и идея да нямаш.

— Стига, татко — въздъхна Британи. — Няма нужда да правиш такива драми. Виж. Той носи сако и вратовръзка. Приятелите му са на неговата възраст, а това може да ти каже много. Има чувство за хумор и изглежда невероятно добре. Какво повече ти трябва?

— Задълбоченост, интелект, чувствителност, вкус?

Британи му хвърли празен поглед.

— Просто нахвърлям някои възможности.

— Ти не го познаваш.

Моузис не успя да сдържи смеха си.

— На място казано, Брит. Ти не го познаваш.

— Ще разбера какъв е.

— Да, сигурен съм, че ще разбереш. Точно затова се притеснявам.

— Няма нужда да се притесняваш. Вече съм голямо момиче, татко. Наистина. Напълно пораснало и всичко останало.

— Знам, че е така — въздъхна той. — Виж, Брит. Не се притеснявам конкретно за това момче. Просто се тревожа, че… че може да останеш наранена, предполагам, че най-вече за това. Да, ти си напълно пораснала, но все още си моето бебче. Толкова ли е лошо, че искам да съм сигурен, че си добре?

— Не. Това ми харесва. Обичам те.

— И аз те обичам.

Британи пресуши своя коктейл „Космополитън“.

— Може би не бива да ти казвам всички тези неща. Може би информацията ти идва в повече.

— Не, не е така. Аз искам да присъствам в живота ти. Радвам се, че чувстваш, че можеш да ми се довериш. Просто се притеснявам от цялата тази драма. С времето ще видиш, че драмата не е толкова забавна, колкото си мислят хората.

— По-добре така, отколкото да ти е скучно.

— Понякога може би. Но невинаги. А не е задължително обратното на драма да е скука. Може да е задоволство. Опитай да погледнеш на нещата от този ъгъл. Потърси нещо хубаво и стабилно.

— Може би Рик ще се окаже точно такъв.

— Може — каза Моузис. Това би било добре.

— Но ти не мислиш така.

Моузис сви рамене и въздъхна.

— Всякакъв може да е. Да, стар съм, но това, което се опитвам да ти кажа, е, че може би би искала да разбереш нещо повече за някого, преди да започнеш да говориш за него като за „истинския“. Той е човек, когото изобщо не познаваш. Как може въобще да смяташ, че ще е „истинският“? Така сама създаваш предпоставки да се разочароваш, а аз мразя да си разочарована. Отново и отново.

— Това ще престане, когато намеря точния човек — кимна тя. — Ето това търся.

— В живота има много повече от това и аз знам, че ти го знаеш. Не всичко се свежда до точния човек.

— Само не се опитвай да кажеш това на мама.

— Добре, добре, макар че не е много честно. Майка ти и аз имахме голям късмет.

Магуайър си пое дъх и издиша шумно.

— Какво обаче се случва междувременно, докато търсиш този перфектен точен човек?

— Междувременно се случва това, което наричаме живот, татко. Понякога е малко плашещ, понякога има драми. Наясно съм с това и го приемам. Наистина.

Моузис скръсти ръце.

— Какво? — запита тя.

— Нищо — отвърна той. — Ти си права. Аз прекалено много се опитвам да те защитавам. Животът си е твой и трябва да го живееш, както искаш. Просто не искам да те виждам наранена.

При тези думи цялото същество на Британи сякаш се отпусна. Тя наклони глава, а на устните й се появи мека усмивка.

— Аз не съм някаква ранима Офелия. Нали помниш какво ни казваше, когато Ерика и аз бяхме по-млади и се разстройвахме? От текста на „Опитай да си спомниш“?

— Да, онова, че ако не изпитва болка, сърцето е празно кимна Моузис.

— Прекрасно казано, татко. Да, точно това. Виждаш ли как представя работите? Превръща малко болка в нещо хубаво.

— Стига да е малко — каза Моузис.

— Ако е повече, ще й сритам задника — отсече Британи.

— Ето това е моето момиче — отвърна баща й. — Но първо ще трябва да се наредиш на опашката.