Джон Лескроарт
Фатална жена (38)

37

В дело за убийство прокурорът ще постъпи крайно неразумно, ако не успее да докаже, че някой всъщност е бил убит, а не е починал от нещо друго. Затова Стиър повика седемдесет и седем годишния патолог на Сан Франциско Джон Страут, който въпреки възрастта си се славеше с много остър ум. Доста често показанията на Страут се приемаха без никакви възражения и се представяха на заседателите проформа и без протести. Стомахът на Харди се беше свил на топка от нерви заради изчезването на Тони и затова беше доволен, че в тази част от процеса може просто да седи. За добро или за лошо нямаше какво особено да каже.

Страут беше изключително слаб, чак мършав, сакото му беше поне с два номера по-голямо, а бялата му коса стърчеше на кичури. Изложи резултатите от огледа на тялото със силен и провлечен южняшки акцент.

— … никакво съмнение за причината за смъртта — тъкмо отговаряше той на въпроса на Стиър. — Смъртта е настъпила вследствие на удари с тъп предмет по главата. Единственият въпрос е кой точно от ударите го е убил и дали не става дума за комбинация от няколко удара.

— Докторе, можете ли да кажете със сигурност колко пъти е би ударен господин Джесъп?

— Не точно. Ако съдя по следите по черепа, бих казал, че ударите са били поне осем.

— Имате ли професионално мнение с какво са били нанесени те?

— Не мога да предположа съвсем конкретно. Но мога да кажа, че е бил твърд тъп предмет. Какъвто и да е бил, е имал някои характерни изпъкналости, а повърхността му е била по-скоро гладка, отколкото груба.

— Защо казвате това?

— Ако предметът беше с груба и неравна повърхност, щеше да ожули кожата по ръба на раните от ударите. Но нямаше никакви такива следи или бяха съвсем незначителни.

— Някои от ударите били ли са достатъчно силни, за да оставят следи и по черепа на жертвата?

— Да. Три от тях са счупили краниума, тоест черепа, а пет са оставили отпечатъци. По скалпа има още две други контузии, една в горната лява част на челото, а друга точно над лявото ухо.

— По тялото имаше ли други следи от контузии, които смятате за важни?

— Да. Имаше скорошна голяма синина и дребна фрактура на лявата предмишница на жертвата, получена вероятно при опит да се защити. Поне такава е логичната причина.

— Докторе, споменахте, че гладката повърхност на тъпия предмет почти не е ожулила кожата. Това означава ли, че раните не са кървели?

— Не, съвсем не. Кървели са, при това силно. При травми по главата няма нужда да има големи разкъсвания на кожата, за да тече много кръв.

До Харди, Моузис ставаше все по-напрегнат с развитието на показанията. Харди забеляза как Ейми тайничко сложи внимателно длан върху ръката на Моузис и я дръпна. Моузис дишаше овладяно и плитко, сякаш отново преживяваше момента на нападението. Поне така го разтълкува Харди и се опасяваше, че заседателите ще направят същото. Той се приведе и прошепна:

— Отпусни се. Мисли за нещо друго. Харесай си заседател и гледай него. Успокой се.

През следващия час Страут изброяваше суховато различните травми, а Стиър подчертаваше всяка една от тях с поредица от наистина ужасни цветни фотографии на тялото на Джесъп, както беше открито на местопрестъплението, а след това и на масата за аутопсии. Обвинението разполагаше с петдесет снимки, но Гомес беше позволила да се покажат десет. Според Харди и те бяха много.

Най-накрая дойде и неговият ред. Харди познаваше Страут доста добре. Преди години, когато Харди работеше като прокурор в същата тази сграда, двамата се бяха срещали много пъти и никога не се бяха карали. Страут беше особен тип, кабинетът му представляваше минимузей, претъпкан с всякакви предмети, причиняващи смърт — от ръчна граната, за която се носеха слухове, че не е обезопасена, но патологът я използваше като преспапие, до най-различни истински оръдия на убийство и колекция средновековни инструменти за мъчения.

Харди нямаше какво толкова да го пита, но все пак искаше да уточни една подробност. Вътрешното му убеждение беше, че не бива да оставяш нищо непроверено и трябваше да разнищи обвинението. Добрата работа на защитата включваше извличане на максимума и от най-дребния прокурорски пропуск, погрешно изявление, недоглеждане или неточност.

Харди се изправи и стисна окуражително Моузис за ръката, като така показа на заседателите един спонтанен другарски жест между двама от „добрите“. След това излезе иззад масата и застана пред скамейката на свидетеля.

— Доктор Страут, добър ден — каза Харди приятелски и свойски, сякаш беше добър познат не само на съда, но дори и на свидетеля на обвинението. — Няма как да знаете кога точно е починал господин Джесъп, нали?

— Това не може да се определи по медицински начин, сър.

— Ами измерването на температурата на тялото? То не може ли да покаже кога е настъпила смъртта?

— Не съвсем. Има твърде много променливи например температурата в стаята може да спадне или да се повиши. Разбирам, че прозорецът на тази стая е бил отворен. Труповете могат да изстиват с различна скорост в зависимост от количеството телесна мазнина. В този случай мъжът е бил мъртъв от поне няколко часа, така че температурата на тялото почти се беше изравнила с околната. За това има много формули и правила. На практика в поне всеки учебник по патология има поне две, но не може да ги прилагате при всички случаи, тъй като е напълно възможно да сгрешите.

— Значи нека повторим — в този конкретен случай няма как да установим кога точно е настъпила смъртта.

— Не и с медицински методи. Разбира се, човекът е умрял в интервала между времето, когато някой го е видял жив, и момента, когато са го намерили мъртъв. Тези граници биха могли да се стеснят от другите улики на местопрестъплението, но аз мога да кажа само какво е възможно.

— Докторе, може ли да кажете със сигурност за колко време е починал господин Джесъп от раните си?

— Не, не с точност. Но те са много тежки.

— Но възможно ли е да ги е получил, тоест да е бил нападнат, някъде преди пет часа?

— Да.

— А колко по-рано бихте предположили? Какъв е максимумът?

— Не мога да кажа.

— Възможно ли е да е час по-рано? Може ли господин Джесъп да е живял още час с такива наранявания?

— Предполагам, че на теория би могъл, да.

— Докторе, можете ли всъщност да поставите някакво ограничение на времето, което е минало между атаката срещу жертвата и смъртта й?

— Ами, както казах, отправната точка ще е последният момент, в който знаем, че е бил жив. Смъртта е настъпила след това.

— Но е възможно да е настъпила скоро след това, нали? От няколко минути до час или два, нали така?

— Не бих го изключил.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

 

 

Следващият свидетел беше сержантът, ръководил проучването на местопрестъплението — Ленард Фаро. Както и Страут, Фаро работеше отдавна в полицията и беше добър професионалист. Той беше сигурно най-добре облеченият полицейски служител в управлението. Беше си оставил къса брадичка под долната устна, а косата му беше внимателно сресана. Днес се беше облякъл изцяло в черно — панталони, риза, вратовръзка и сако, макар че не можеше да се каже дали е подбрал цвета от уважение към жертвата или просто заради личните си предпочитания.

Показанията на Фаро дадоха на Стиър шанс да покаже на заседателите още цветни снимки от местопрестъплението. При такова брутално убийство те бяха много картинни, въздействащи и придадоха драматична атмосфера на процеса. Вече нито един от заседателите не беше ангажиран с нещо абстрактно. Можеш да говориш колкото си искаш за концепции като основателно съмнение или тежест на доказване, но те звучат много различно в контекста на ужасно и брутално престъпление, отнело живота на един красив млад мъж.

Моузис отново едва сдържаше емоционалните си реакции. Очите му бяха безизразни, гледаше някъде в пода на залата пред масата на защитата, а ръцете му бяха здраво стиснати пред него. На Харди му се щеше да накара клиента си да се овладее, но в интерес на истината разбираше, че от снимките на човек може да му прилошее, а фактът, че Моузис ги приемаше толкова сериозно, може би помагаше, като разкриваше пред журито човечната му страна.

Най-после снимките бяха заведени като доказателства за обвинението и Стиър се върна към свидетеля си. Както беше направил и със Страут, той преведе Фаро през всички подробности на местопрестъплението. Както заседателите можеха да видят, по дървения под около главата на жертвата имаше много кръв. В апартамента нямаше други следи от борба, Джесъп беше паднал на няколко крачки от вратата и там беше умрял. Когато полицаите пристигнали, външната врата била отключена, тъй като чистачката я била отворила сутринта, когато открила тялото и се обадила на 911. По вратата нямаше следи от взлом. Стиър благодари на свидетеля и го предаде на Харди.

Той не разполагаше с почти нищо, но все пак смяташе, че е успял да открие една-две ценни дреболии.

— Сержант Фаро, вие казахте, че по вратата е нямало следи от влизане с взлом, така ли е?

— Точно така.

— Вратата имаше ли шпионка?

— Да.

— Дали сте обърнали внимание дали през нея се вижда? Може да е била закрита с нещо.

— Не. Виждаше се отлично. Аз лично погледнах, за да се уверя.

— Значи отвътре господин Джесъп е можел да погледне през шпионката и да разпознае човека от външната страна на вратата?

— Ако е погледнал, да, би могъл.

— А вратата се отваря навътре, нали?

— Да.

В този момент Харди искаше да оспори, че Джесъп надали би отворил вратата, ако види, че отвън е Магуайър, особено след като снощи е изнасилил дъщеря му, а два месеца по-рано е бил пребит от него. Не би бил толкова глупав, че да отвори вратата, нали? Но Харди не можеше да спомене нито това, нито нещо друго. Поне не и сега.

Вместо да изтъкне тази явна нелогичност, той се прехвърли на друг дребен, но важен факт.

— Сержант, на снимките се вижда, че по пода има много кръв, нали така?

— Да, много е.

— Стандартната процедура при оглед на местопрестъплението не изисква ли да положите всички усилия да не го нарушавате по никакъв начин?

— Да.

— Забелязахте ли нарушение в сцената на местопрестъплението, особено в петното кръв?

— Не.

— В кръвта виждаха ли се отпечатъци от стъпки? Тоест отпечатъци, които биха могли да бъдат сравнени с чифт обувки?

— Не.

Сега Харди трябваше да наблегне още повече на факта.

— А имаше ли неясни отпечатъци от стъпки, тоест форма като от обувка, но не достатъчно ясна, за да бъде сравнена с някоя обувка? Такива открихте ли?

— Не.

— А в кървавото петно имаше ли нарушения, които биха могли да са причинени от стъпка? Забелязахте ли такива?

— Не.

— А имаше ли белези, които да сочат, че някой е докосвал, разбърквал или е бил по някакъв начин в контакт с кръвта?

— Не.

— Ако бяхте забелязали нещо такова, щяхте да направите снимки в близък план, за да го покажете, нали?

— Да.

— А като опитен следовател на сцени на местопрестъпление вие знаете много добре, че е важно такива доказателства да бъдат документирани, така ли е?

— Да, сър, знам.

— Значи вие много внимателно сте огледали за такива улики, но не сте открили нито една, така ли е?

— Да.

— Вие ли бяхте единственият следовател на местопрестъплението?

— Не, бяхме няколко души.

— Но всички сте обучени еднакво, макар и да сте различно опитни, вярно ли е?

— Да.

— Значи можем да допуснем, че ако вие по някакъв необясним начин пропуснете подобна улика, някой друг от екипа ви би я забелязал и би я документирал.

— Ами, с кръвта се занимавах аз, но, да, ако някой следовател види нещо такова, ще ми го посочи веднага.

— Значи, сержант, можем да бъдем спокойни и сигурни, че няма никакви доказателства, че в този случай нападателят не е стъпвал в кръвта и не я е докосвал по никакъв начин, така ли е?

— Няма доказателства, които да сочат това.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Харди се чувстваше много доволен от разпита, но Стиър разби аргументите му само за петнайсет секунди.

— Сержант Фаро — започна той. — Ако нападателят е стъпил в кръвта по време на борбата, възможно ли е кръвотечението след това да е покрило следите?

— Да, напълно е възможно.

— А трябва ли да стъпвате в кръв, за да се окаже тя по вас?

— Не. В този случай имаше очевидни доказателства, че при нанасянето на нараняванията кръвта е пръскала и би могла да попадне върху нападателя, без той да стъпва в нея.

Стиър издиша кратко, реши, че няма какво повече да пита и освободи свидетеля.

 

 

Разпитът на следващите няколко свидетели не доведе до нищо. Стиър искаше да покаже, че екипът от криминалисти си е свършил работата както трябва. Харди изтъкваше, че работата им не е осигурила никакви полезни доказателства. Проверили ли са за пръстови отпечатъци? Да. Открихте ли някакви? Не. Направихте ли анализ на тъканите и влакната на местопрестъплението? Да. Нямаше несъответствия, нищо неприсъщо за апартамента. Направихте ли възстановка на случая и проследихте ли траекторията на пръските кръв? Абсолютно. Какво показа тя? Нищо, което да даде някаква следа. Някой беше пребил Рик Джесъп до смърт, но това го знаеха всички.