Джон Лескроарт
Фатална жена (14)

13

В десет часа на следващата сутрин Глицки се чудеше какво да прави с една торба с четири килограма печени фъстъци с черупките, която стоеше по средата на бюрото му. Както всеки уикенд той и Трея бяха ходили до „Костко“ уж с цел да спестят от разходите си за храна, но пак бяха похарчили около три пъти повече пари. Глицки се опитваше да държи едно от чекмеджетата на бюрото си винаги пълно с фъстъци и знаеше, че са намалели, затова купи голяма разфасовка от четири килограма. За жалост тя заемаше около една трета кубичен метър място, а чекмеджето му събираше едва една пета от торбата, и то, при положение че първо изхвърлеше всички други неща, чието място по принцип беше точно там.

Когато Уес Фарел влезе през отворената врата, Глицки се мръщеше объркан зад огромната торба фъстъци и се облягаше на стола с крака върху бюрото. Фарел се спря стреснат.

— Не че някой ме пита — започна той, — но фъстъчената работа, с която си се захванал, леко излиза извън контрол.

— „Костко“ — каза Глицки. — Когато си там, четири килограма ти се струват отлична сделка.

— Минатия път купихме малко замразени пилешки гърди — поде веднага темата Фарел. — Малко ли казах? По-скоро около седемдесет парчета. Ако някога свършат, никога повече няма да хапна пилешко. Но няма смисъл да се притеснявам, понеже няма изгледи да свършат.

Фарел щракна с пръсти, осенен от идея.

— Сетих се. Може да оставиш торбата в „При Лу“, а той ще ги предлага в малки купички на бара. За седмица няма да остане и фъстък.

Глицки поклати глава.

— Добро хрумване, но вероятно през следващите три месеца Чуи ще готви гунбао с всичко, а тогава къде ще ходим да ядем? Гунбао с тофу, гунбао с октопод, гунбао с ананасови бухтички. Дюнери. Патладжан. Ако хората разберат, че фъстъците са от мен, ще ме пребият с камъни.

След това Глицки осъзна, че е доста странно областният прокурор да се появява неканен в кабинета му, смъкна краката си, изправи се в стола, а лицето му се изопна.

— Всичко наред ли е с Трея?

— С Трея? Разбира се. Поне всичко беше чудесно, когато я видях за последен път, тоест преди около три минути. А защо съм тук ли?

Изражението му стана сериозно.

— Имаш ли нещо против да затворя вратата?

Фарел се обърна и взе един от сгъваемите столове, които Глицки държеше до стената срещу бюрото си.

— Изникна нещо, за което трябва да поговорим — каза той, щом седна.

Глицки избута торбата с фъстъци настрани.

— Давай.

Усмивката на Фарел помръкна.

— Сам ми се обади преди няколко минути.

Сам Дънкан беше жената, с която Фарел живееше на съпружески начала. Тя беше изпълнителен директор на Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие на улица „Хейт“.

— Както може би си спомняш, тя винаги е крайно загрижена за поверителността, но като оставим настрана всичките обяснения и обещания, които трябваше да й дам и така нататък, в неделя сутринта в центъра е отишла млада жена.

— Изнасилена?

— Ейб, там всички са пострадали от това.

— Просто питам да съм сигурен.

— Добре. Както и да е. Този случай прилича на изнасилване по време на среща. Тя си е направила кръвни изследвания, резултатите ще излязат след около ден и ще се види с какви наркотици, ако има такива, е била упоена. Но поне това си мисли Сам. А и жертвата, ако става дума.

— Какво се е случило?

— Жената, чиято самоличност, повярвай ми, ще остане тайна, била скъсала с мъжа преди два месеца, след като той я ступал. Не искала повече да има нищо общо с него.

— Браво на нея.

— Да, но, ами, той не смятал така. Той искал да се съберат отново…

— И отново я ступал.

— Вероятно. Но след първия инцидент, в който нещата загрубели, бащата на момичето издирил мъжа и го пребил от бой.

— Това семейство ми харесва все повече и повече — кимна Глицки.

— Че защо да не ти харесва? Проблемът е, че пичът решил, че може да я накара да се видят отново, като я заплаши, че ще повдигне обвинения срещу баща й.

— И да й даде възможност тя веднага да повдигне насрещно обвинение.

— Може би тя не е помислила за това. Или пък не е искала да се стига дотам. Както и да е, в крайна сметка той я уговаря да се срещнат и се виждат в „При Пери“ на „Юниън“. Следващият й спомен е как се буди в апартамента му около един и половина през нощта и осъзнава, че той я е обладал. Без нейно съгласие. Била е изнасилена. Излиза, известно време се лута, докато намери къде е оставила колата си, и си тръгва.

Глицки, който имаше дъщеря и доведена дъщеря, пощипваше кожата на лицето си.

— Направили ли са й оглед за изнасилване?

— Да, в клиниката. Не е искала да ходи в полицията.

Белегът през устните на Глицки побеля от възмущение.

— Не искала да ходи в полицията. Не иска да го обвини в нанасяне на телесна повреда. Къде ли съм чувал всичко това и преди?

— Такива са нещата, Ейб — сви рамене Фарел. — Сам може би ще накара жената да си промени мнението. Казва, че се опитва. Така или иначе имаме доказателства, ако жертвата пожелае да направи следващата крачка и да съди мъжа. Което, както обаче се оказва, няма да е необходимо.

— Това пък защо?

Фарел метна бърз поглед през рамо към затворената врата.

— Тази сутрин Сам внезапно се умълча, докато си четеше вестника — започна той със снишен и напрегнат глас. — Тя понякога прави така, затова първо не си помислих, че е нещо важно. Но се оказва, че младата жена й е казала името на мъжа, който я изнасилил, и ето го във вестника.

Фарел погледна Глицки в очите.

— Бил е убит, пребит до смърт, вероятно в неделя през нощта.

Глицки дори не се и замисли.

— Рик Джесъп — каза той.

 

 

— Трябва да говорим с жената, сър — увещаваше Шър Фарел. — Тя може да се окаже основният ни заподозрян. Жена ви трябва да ни даде името.

Фарел се изсмя, но не защото смяташе, че Шър беше казала нещо забавно.

— Желая ви успех в това начинание.

— Тя не е адвокат — добави Брейди, — нито лекар, нито психолог, прав ли съм? От къде на къде ще претендира за поверителност?

— Тя предявява такива претенции — каза Глицки. — И никой не се осмелява да направи нещо по въпроса. Може ли да го прави, Уес? Не можеш ли като областен прокурор да й кажеш, че не може така?

— Като областен прокурор, а не като нейно гадже? Мисля, че не. Освен това тя има право на поверителност. По Кодекса за доказателствата, Секция 1035.4, ако сте любопитни.

Фарел разпери ръце в безпомощен жест.

— Слушайте, банда. Живея с тази жена от много години и не мога да се похваля с особени успехи в контролирането на дори частица от нейната прекрасна и упорита личност. С призовка можем да изискаме записите от центъра, но това е загуба на време и ще покаже на всички какво сме намислили. Трябва да има и по-добър начин.

Бяха се събрали в офиса на Фарел следобед. Сутринта следователите бяха продължили с разпитването на хората из „Марина“ и бяха открили още един свидетел, Лайза Морено, която също срещнала мъжа с тоягата в неделя вечерта. Стоял на ъгъла на „Майорка“ и „Алхамбра“, първата пряка южно от апартамента на Джесъп. Лайза била излязла да тича, а мъжът просто стоял там, изглеждал объркан, сякаш се бил загубил, и тя спряла и го попитана дали може да му помогне. Той поклатил глава, благодарил и се отдалечил. Лайза смятана, че може да помогне на художник да състави портрет, а през останалата част от сутринта двамата следователи бяха работили по организацията. За разлика от Ананта Дъглас, Лайза смяташе, че мъжът бил поне на петдесет години. Тя каза, че се е запечатал в ума й, понеже се държал странно. Определено щяла да го познае, ако го види отново.

 

 

Без да имат достъп до жертвата на изнасилването. Шър и Брейди трябваше да се върнат към показанията на свидетелите, а най-обещаващи изглеждаха тези на Лайза Морено. Когато двамата следователи се появиха, тя вече работеше с художника повече от час в една от малките стаи за разпити по коридора. Морено и художникът смятаха, че наистина са успели да постигнат нещо.

— Това всъщност е забавно — посрещна ги тя с ентусиазъм, какъвто рядко се срещаше в подобна обстановка и при такава задача. — Гъс е удивителен. Казвам му да промени нещо във физиономията и изведнъж: „Леле, точно това е!“ Никога не съм си мислела, че така се прави.

Гъс Хуанг беше на почти петдесет години и се занимаваше с тази работа на парче от шестнадесет години. Беше скицирал сигурно хиляда лица, а четиридесет и три от тях бяха изиграли някаква роля в разкриването на престъпление. Хората смятаха, че портретът от художника помага за идентифицирането на заподозрения, но беше точно обратното — той просто елиминираше останалите.

Брейди беше прибягвал до таланта на Гъс поне двадесет пъти и никога не го беше виждал да се усмихва, но днес той направо грееше.

— Тя е видяла човека и го запечатала в паметта си. Ще го пипнем — заяви уверено той.

Гъс седеше до Лиза, тъй като не искаше тя да гледа неговото лице, докато се опитва да опише друго. Листовете за скиците бяха пред него. Дори не можеше да се сети колко пъти някой свидетел му е описвал неговите собствени характерни белези, преди да помъдрее и да започне да сяда така, че да е извън погледа. Двамата вече бяха завършили очертанията на косата и на челюстта, а вероятно и на очите. Използваха работната версия като основа и нанасяха някои бръчки.

— Толкова ли са млади очите му? — попита Шър. — Изглеждат почти като на момче.

— Ще се върнем на тях по-късно — отхвърли възражението Гъс. — Не се притеснявай за очите. Ще се получи, ще видиш.

Той се обърна към Лайза.

— А сега носът. Затворете си очите, ако обичате.

Затварянето на очите беше един от триковете, но много по-успешна беше стратегията с връщането на свидетеля към часовете преди срещата със заподозрения и постепенното достигане до мига, когато беше забелязала мъжа с объркания вид на ъгъла.

Морено послушно изпълни инструкциите на Гъс и се облегна в стола със затворени очи. Той нарисува един повече или по-малко типичен нос на по-малък бял лист и го бутна пред нея.

— Когато сте готова — каза той.

Тя изчака още няколко секунди, отвори очи, погледна надолу и примигна няколко пъти.

— По-сплескан — уточни Морено. — И по-широк. И не толкова прав в средата, леко изкривен наляво от едната страна.

Въгленът на Гъс литна по хартията. Лайза беше напълно съсредоточена, едва ли не в транс.

— Окей, спри. Почакай.

Следователите се наведоха напред, за да видят промените.

— Сложи му гърбица по средата, точно под очите.

Когато Гъс го направи, тя кимна.

— Точно такъв беше. Нарисувай го на Сами.

— На Сами? — попита Брейди.

— Така наричаме крайния вариант — каза Лайза. — Това е носът на Сами.

Тя погледна към Шър.

— А вие сте права, сега очите трябва да станат по-присвити, с още малко бръчки отстрани.

Гъс се върна към скицата, рисува около минута, като следваше поправките на Лайза, опитваше отново и отново, докато накрая тя не го спря и не каза, че са готови за Сами и може да ги нанесе там.

— Оказва се, че изглежда добре — отбеляза Шър. — Бихте ли казала, че е хубав?

— Тогава не мислех в тази насока. Просто изглеждаше объркан.

— Но пък очите на Сами определено са привлекателни — не се отказваше Шър.

Лайза огледа скицата.

— Да, вярно. Привлекателни бяха.

— Остана само устата и сме готови — прекъсна ги Гъс и се обърна към Лайза. — Ако обичате?

Тя затвори очи, а той започна да оформя устата.

 

 

Дизмъс Харди се надяваше и предричаше, че случаите от акциите на Службата по контрол на алкохола лека-полека ще потънат и ще бъдат забравени, но след няколко седмици съдебни препирни поне няколко от тях, включително и делото на Тони Солая, все още се водеха. Лайъм Гудмън не прекратяваше кампанията си в пресата и другите медии и подсилваше позицията си с водопад от статистика, чиято цел беше да покаже, че след чистките градът е станал по-безопасен. Може би беше просто съвпадение, но фактът, че пътнотранспортните произшествия и случаите на шофиране под влияние на алкохол с участие на непълнолетни бяха намалели е почти тридесет и пет процента, звучеше убедително.

Харди беше повече от добре запознат с начините за манипулиране на статистиката така, че да докаже почти всяко твърдение, и оставаше скептичен относно действителната ефективност на акциите. Все пак трябваше да признае, че цифрите сякаш подкрепят становището на Гудмън.

Но не цифрите притесняваха Харди. Най-належащият му проблем беше Джанис Родригес, един от другите защитници на арестуваните бармани. Тя делеше общ офис с друг дребен адвокат и двамата бяха поели случаи веднага след акциите. Техните клиенти бяха двама украински емигранти — Игор Повалий и Вадим Гнатюк. Оказа се обаче, че те са работили зад бара на „Горящия Рим“ без разрешителни, а и пребивават в страната незаконно. Двамата знаеха, че ще ги държат в ареста, докато не ги депортират безцеремонно, и бяха замислили такава теория на конспирацията, че Харди би се възхитил на цинизма и елегантността й, стига да не причиняваше големи затруднения на Тони.

Според господата Повалий и Гнатюк, Лайъм Гудмън и Службата по контрол на алкохола по никакъв начин не си измисляха обвиненията в незаконна дейност на някои барове, както ясно личеше и от хубавия малък страничен бизнес с фалшивите лични карти и продажбата на наркотици, който бяха пресекли в „Горящия Рим“. Щом проумяха колко сериозни са обвиненията, те решиха да убият два заека с един куршум. Можеха да останат в страната, като се възползват от специална уговорка, според която свидетелите по някои престъпления получаваха разрешително за работа, ако помогнат на обвинението и сътрудничат по случая. Освен това можеха да хвърлят вината върху Тони Солая, върху един от другите бармани на име Рона Ранкен и върху собственика на бара Том Хетке. Според украинците тези тримата били истинските заговорници в производството и продажбата на фалшиви лични карти, на наркотици и на алкохол на непълнолетни.

Днес Харди седеше на голямата кръгла маса в солариума, както наричаха една от залите на първия стаж в кантората му. Стаята също беше голяма и кръгла, поне шест метра в диаметър, а почти целите стени и покривът бяха от стъкло. Истинска гора от стайни растения — палми, фикуси и японски кленове, разперваха листа и не спираха да растат през цялата година, като придаваха на помещението меко фън шуй излъчване, нетипично за конферентните зали на повечето адвокатски кантори.

До Харди беше Джина Роук и тъкмо вадеше някакви документи от куфарчето си.

— Не разбирам защо Уес Фарел въобще повдига обвинения на тези бармани — разпалено каза тя. — Да съди собствениците и бизнеса им — да, може би, но какво да направят барманите като твоя Тони? Да искат пак да видят личните карти на всички? И между другото, дори и да го бяха направили, щяха да видят същите фалшиви документи, които хлапетата са показали на вратата. По каква точно правна теория тези обвинения все още са в сила?

— По теорията на конспирацията — отвърна Харди. — Всички, собствениците, барманите и охраната, проверяваща картите на вратата, са знаели точно какво става.

— Това е смехотворно.

— Съгласен съм с теб. А за протокола да отбележа, че и Уес смята така. Но пък той е оставен без избор.

— Той е областният прокурор, Диз. Може да има избор. Просто да каже „не“. Ако не друго, поне да свали обвиненията срещу барманите. Или поне да не повдига обвинения в углавно престъпление. Защо му е? Углавни престъпници? Щатският затвор? Това е абсурдно. Особено когато знаем, че Игор и Вадим са стопроцентови нагли лъжци и се опитват да спасят собствените си жалки задници, за да не ги депортират.

Харди кимна дружелюбно.

— Просто казвам, че Уес засега оставя нещата както са, а след това ще се намеси.

— Но защо въобще ги оставя, когато това изобщо не е правилно?

— Практикуваш право от толкова време и все още задаваш този въпрос? — попита Харди толерантно.

— Знам — въздъхна Роук. — Прав си.

— Стъпка по стъпка и накрая нещо ще се случи.

— Звучи ми като руски роман.

— Близо си. Може би украински.

Харди се облегна в стола и смени темата.

— Чете ли за човека от офиса на Гудмън? За Рик Джесъп.

— Да — кимна Роук. — Ужасно.

Наистина е ужасно. Но е и доста опасно. Преди два месеца Британи Магуайър, дъщерята на Моузис, излезе с него веднъж.

Роук затвори папката, която преглеждаше, и се обърна към партньора си.

— От полицията разговаряли ли са с нея?

— Не съм чул, но и не съм говорил с Моуз оттогава. Не бих се изненадал, ако са успели да стигнат до нея.

Джина замълча за момент.

— А какво прави Британи в момента?

— Това ще ти хареса. Май се среща с Тони Солая.

— Вярно ли? — наклони глава Джина.

— Вярно — поусмихна се Харди. Малко е разочароващо, ако искаш да знаеш истината.

— Защо да е разочароващо?

— Ами — сви рамене Харди, — като за начало той е поне десет години по-голям от нея.

— Доколкото си спомням, на сватбата ви ти сякаш също беше поне десет години по-възрастен от съпругата си. Тя се изчервяваше от смущение.

— Знаех си, че това ще кажеш — ухили се Харди. — И си права, но при тях е някак различно.

— Това е като за начало, освен това е смешно, така че нека не му обръщаме внимание. Какво друго?

— Другото е, че това ми се струва малко… неподходящо. Моузис му дава работа, за да му удари рамо, когато е затруднен, а после той започва да излиза с дъщерята на човека.

— Може да не е по сметка. Може да е истинска любов.

— Ама, разбира се — каза Харди, — никога не бих изключил този вариант, нали съм романтична душа. Но тя ми е племенница и аз се тревожа за нея. Тони е очарован от нея и се е въвлякъл в доста сладка ситуация, предполагам, че точно бързите му действия ме карат да съм подозрителен. Особено, при положение че аз съм човекът, който ги запозна.

Харди се втренчи някъде из стаята.

— Както и да е, не знам защо се захванах с Тони. Проблемът не е той.

— А какъв е проблемът? И има ли такъв?

— Надявам се, че няма. Но очевидно късането на Британи с Джесъп, ако въобще може да се нарече късане след едва една среща, не е минато гладко. Джесъп е искат да я види отново, а тя е нямала желание. След като няколко дни я преследват, я блъснал или нещо подобно…

— Какво искаш да кажеш с това, че я е преследвал. Физически ли я е нападнал?

— Тя паднала, спънала се или е била блъсната. Общо взето, направил е нещо, което я вкарало в болница. Не е много ясно какво. Британи не казва, дори не признава, че Джесъп я е докоснал. Но Моузис се усъмнил, отишъл при Джесъп и поговорил с него, докато изяснил какво се е случило.

— Аха. И как е минал разговорът?

Харди кимна мрачно.

— Познаваш Моузис. Както може да се очаква. Каза ми, че поукрасил физиономията на Джесъп и не смята, че той ще притеснява Британи повече.

Джина се намръщи.

— Мислиш ли, че ченгетата ще искат да говорят с него?

— Ще е цяло чудо, ако не искат. Мислех да те помоля да се заемеш с това. А и сметнах, че като цяло ти трябва да знаеш какво става.

Харди не искаше да обрисува на Джина цялата картинка. Моузис можеше да попадне в затвора, където под силния стрес да спомене за престрелката при доковете или да се напие с контрабандно внесен зад решетките алкохол и да се разприказва. Това беше ситуация, която трябваше да бъде избегната на всяка цена.

— Оценявам това. Нали не смяташ, че той има нещо общо с последния инцидент? С убийството на Джесъп.

Харди я погледна в очите.

— Няма да го коментирам.