Джон Лескроарт
Фатална жена (27)

26

На следващата сутрин в събота Харди тъкмо закусваше у тях, когато телефонът звънна.

— Господин Харди? Уинстън Пейли се обажда. Извинявам се, че ви безпокоя през уикенда, но нещо изскочи и се опасявам, че може да се окаже проблем. Затова помислих, че ще искате да го обсъдим веднага.

Пейли беше психолог, чиято специалност беше надеждността на свидетелските показания — изключително важен елемент в делото. Той беше професионален експерт и взимаше по три хиляди и петстотин долара за всеки ден в залата, без значение дали беше ангажиран през цялото заседание, или просто трябваше да се яви за по час-два в течение на два-три дни. Всъщност нямаше значение дали въобще ще го повикат за показания, ако влезеше в залата, си взимаше парите. Същото важеше и ако се наложеше да лети до Сан Франциско, но не ползваха услугите му. Беше едър очарователен мъж, гръмогласен и червендалест, брилянтен търговец и притежаваше репутация на съдебен експерт. Харди никога не беше ползвал услугите му, но двамата поработиха половин ден по подготовката (две хиляди долара, без да броим билетите на Харди за самолета до Лос Анджелис и обратно) и Пейли го беше впечатлил.

Обаждането накара стомаха на Харди да се свие и той остави чашата с кафе.

— Сигурен съм, че ще можем да се справим, за каквото и да става дума. Какъв е проблемът?

— Записал съм си, че ще започнете да ме призовавате от понеделник по-следващата седмица, което ще рече след девет дни.

— Точно така — потвърди Харди, дори без да вдига глава към календара. — И аз това съм отбелязал.

— Да, но… — прокашля се психологът — всъщност през цялата тази седмица съм поканен като основен презентатор на международен семинар в Цюрих. По принцип бях резервен вариант, но колегата, който трябваше да говори, е получил удар и няма да може да отиде, господин Харди, не искам да съм излишно скромен, но ми предлагат хонорар от седемдесет и пет хиляди долара и не виждам как бих могъл да ги откажа с чиста съвест.

Харди не смяташе, че доктор Пейли ще има проблеми със съвестта, ако ги откаже. Ако ставаше дума за съвест, той беше поел ангажимент към Харди, бяха подписали договор, а парите по него бяха вече платени. Толкова за съвестта. Тъкмо се изкушаваше да го каже, но беше толкова шокиран и изумен, че преди да успее да процеди и звук, Пейли продължи и засегна точно този въпрос:

— Ще се радвам да ви върна парите, които сте ми платили до този момент. Наистина съжалявам за настъпилия обрат, но това е възможност, която не мога да подмина. Няма ли вариант да получите отлагане на процеса?

— Малко вероятно е — каза Харди. — Всъщност няма никакъв шанс, след като съдебните заседатели са положили клетва. Вчера бяха встъпителните речи, вече действаме.

Харди мислеше за делото дори и когато почиваше, а това означаваше, че усетът му за неочаквани възможности беше силно изострен. Затова и изстреля следващите си думи, без дори да ги обмисли:

— А какво ще правите в понеделник? Тоест вдругиден.

— Мисля, че имам пациенти — каза Пейли след кратка пауза.

— Може ли да смените часовете?

— Да, смятам, че мога. Няма нищо животозастрашаващо.

— Бихте ли искали да дойдете, ако получа разрешение да свидетелствате в понеделник?

— Определено. Това е елегантно решение. Ще можете ли да убедите съда да се съгласи?

— Съдът не ме притеснява. Прокуратурата ме тревожи. Но не виждам защо това би имало някакво значение. Съдебните заседатели ще изслушат показанията ви така или иначе, те са в общи линии допълваща информация. Защо да възразяват, ако бъдат представени първи?

— Наистина не знам. Такова нещо не ми се е случвало.

— Добре, дайте ми няколко часа. После ще ви се обадя.

Франи влезе в кухнята, когато Харди затвори, наля му ново кафе в чашата, дръпна си стол и седна.

— Това прозвуча зловещо.

— Беше Пейли, експертът ми по свидетелите. Изскочила му по-добра работа в Цюрих и решил да я приеме.

— В Цюрих?

— Не питай.

— Може ли да го направи? Не ти ли трябва тук?

— Мен ако питаш, ми трябва. Поне така му плащам. Вероятно ще мога да накарам съдията да издаде заповед, която го задължава да се яви, но каква полза от това? Цялата идея е, че от него се очаква да е на наша страна, а ако му отнемем тлъстия чек от работата в Цюрих, той ще свидетелства с неохота, да не кажа с враждебност.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще се опитам да убедя Стиър да го пусне като свидетел в понеделник. Ако той не възрази, съдията сигурно ще се съгласи.

— Значи сега ще хванеш телефона?

— Защо? Трябвам ли ти за нещо?

— Не. Всъщност, да, но може да почака. Щом е наложително да се обадиш.

— Само на един трябва да се обадя. На Стиър.

— А съдията?

Харди поклати глава. Във всяко едно криминално дело всички обсъждания със съдията трябваше да се правят в присъствието и на двете страни.

— Няма начин. Поне до понеделник сутринта.

— Няма ли да е твърде късно? Ами ако съдията откаже, а твоят човек вече е дошъл?

— Тогава Пейли няма да свидетелства, а аз ще загубя три хиляди и петстотин долара плюс разходите за самолетни билети, за хотел и за кола под наем, ама тях кой ли ги брои?

— Не само това, но и Моузис ще остане без показанията на експерта.

— Така е. В този случай вероятно ще поискам прекратяване на делото заради процедурни нарушения.

— И да започнете всичко отначало? А Моузис да стои в затвора, докато отново минете през цялата подготовка?

Харди се облегна и погледна жена си в очите. После хвана ръцете й и леко ги стисна.

— Франи, за него е по-добре да започне да свиква със затвора. Със или без показанията на експерта — каза той с възможно най-мекия си тон. — Полагам дяволски много усилия да го оставя навън, но трябва да признаеш, че се е забъркал в адска каша.

Франи въздъхна, огледа трапезарията и пак се обърна към съпруга си.

— Винаги казваш, че не искаш да знаеш каква е истината, че тя няма значение. Но има.

— Съгласен съм. Истината е от значение.

— Е — поколеба се тя, — той не го е направил.

Харди внимателно дръпна ръцете си от нейните и ги скръсти на гърдите си.

— За убийството на Рик Джесъп ли говорим?

— Не го е извършил той — кимна тя.

— Никога не ми го е споменавал.

— Ти не спираш да му повтаряш, че не искаш да знаеш. Прекъсваш го, ако си отвори устата. Казваш, че няма значение, че просто оспорваш доказателствата.

— Вярно е. Не искам да съчетавам лъжите му и моята мотивация да го измъкна.

— Ами ако не лъже?

— Защо си мислиш така?

Франи замълча, докато търсеше думите.

— Той го каза на Сюзън. Тъкмо вчера след встъпителните речи. Тя отиде да го види и той й каза, че не е осъзнавал колко зле е изглеждало всичко за него, докато не чул изложението на Стиър.

— Би трябвало да е бил наясно. Казвал съм му го стотици пъти.

— Не знам. Може, преди да не си е давал сметка. Но вчера най-после е проумял. Така че тя направо го попитала как е могъл да го направи, да изложи семейството си на такава опасност и да рискува брака им. Заявила му, че не е сигурна, че ще може да продължи да бъде с него, дори и да успееш да го измъкнеш. И той просто й го казал.

— Че не го е направил? Не е убивал Джесъп?

— Точно така.

Харди сведе глава.

— Не го вярваш — отбеляза Франи.

— Какво се е променило? — изгледа я Харди.

— Не му ли вярваш?

— Аз не съм го чул да го казва, Фран, така че въпросът не опира до вярването.

— Може би трябва да го попиташ.

— Ще го питам, и то веднага. Абсолютно. Но трябва да признаеш възможността да е казал на Сюзън онова, което тя е искала да чуе, за да не се откаже от него и да останат заедно.

— Смяташ, че я е излъгал?

Харди не отвърна нищо.

— Той не би го направил — продължи тя. — Не е такъв човек.

— А какво смяташ, че… — Харди се запъна, драсна с нокът по масата и погледна жена си. — Какво мислиш, че е станало с шилелага?

 

 

Обаждането на Харди завари Стиър на футболен мач на дъщеря му. Прокурорът почти не го чуваше, но накрая схвана за какво иде реч.

— Искаш да те оставя да натровиш съдебните заседатели с приказките на експерта ти, който да им каже, че показанията на моите свидетели са толкова изкривени? Да ги подкове така, че да не вярват на думите на свидетелите, дори преди да съм ги повикал? Защо да се съгласявам?

— По две причини — настоя гласът на Харди. — Първо, ако Пейли не се яви, ще поискам прекратяване на делото заради процедурни нарушения. Това не е заплаха, а констатация. Половината от защитата ми е основана на атака на стойността на показанията на твоите свидетели. Ако нямам възможност да го направя, ще прибягна до крайни мерки. И ще трябва да чакаме още шейсет дни, като започнем всичко от нулата, а никой от нас двамата не го иска.

— Че на мен защо да ми пречи?

— Защото свидетелите ти ще се окажат още по-отдалечени от събитието. Ще има нови съдебни заседатели, а те може да не ти харесат и наполовина колкото тези. Моят частен детектив може да намери друг заподозрян. Някой може да бъде прегазен от автобус. Кой знае?

— Мечтай си — отвърна Стиър.

Харди прие, че засега губи, но продължи да притиска съперника си.

— Добре, а какво ще кажеш за това? Ако Пейли се изкаже за мен предварително, ще мине повече време, докато излязат твоите свидетели и заседателите няма да са толкова повлияни. Ще запомнят показанията, а не начините, по които могат да бъдат приети за неверни или непълни.

В интерес на истината Харди не вярваше в подобна вероятност, но смяташе, че е добър довод.

— А и основното е, че не вярвам Пейли да помогне или да навреди на някой от нас. Неговите показания така или иначе все някога ще бъдат дадени, няма значение дали сега или по-късно. Как ще бъдат приети зависи от указанията на съдебните заседатели, когато приключим.

Стиър замълча. Харди чуваше вятъра и виковете на другите родители.

— Виж какво ще ти кажа, господин Харди. Ще си помисля и ще ти дам отговор в понеделник сутринта. Това как ти звучи?

— Не ми звучи като „не“. Благодаря ти, че ще му отделиш внимание.

Харди затвори и веднага набра номера на Пейли. Остави му категорично съобщение, че прокурорът се е съгласил на варианта за даване на показания в понеделник и Пейли трябва да отложи часовете си с пациенти и да бъде в Сан Франциско за началото на деня в съда.

Харди остави телефона и осъзна, че това си беше чиста лъжа. Което пък му припомни, че трябва да отиде до затвора и да поговори с клиента си.

 

 

Харди чакаше в остъклената стая за адвокатски посещения и крачеше покрай дългата стена от вратата, през която водеха задържаните, до другия й край и обратно.

Моузис седна на масата. Отново беше в затворническия си гащеризон.

— Аз не се опитвам да ти казвам как да си вършиш работата тъкмо говореше той. — Ти ми заявяваш, че не искаш да знаеш, и аз се съобразявам. Ако щеш, ме наречи буквалист. Ако кажа, че не съм го направил, ти ще решиш, че лъжа. Ако кажа, че съм го направил, излиза, че защитаваш виновен човек, а защо би искал да го правиш?

— Всъщност нямам нищо против да те защитавам, ако си виновен. Ако някой беше сторил на Бек това, което Джесъп е причинил на Британи, аз сигурно щях да направя същото. Разбирам го.

— Сюзън не го разбираше така добре. През цялото време тя смяташе, че съм отишъл и съм убил оня тип, и…

— А ти я остави да си го мисли. Защо го направи? Можеше да й кажеш веднага и да й спестиш много мъка.

— Ти предполагаш, че тя щеше да ми повярва кимна Моузис и стисна често чупения си нос. — Честно казано, бях вбесен. Всички с готовност повярваха, че съм бил аз. Дори Сюзън. Дори Британи. Ти също. Добре, щом ме мислят за такъв човек, ще бъда такъв поне за малко. Да видим как ще се справят.

— Щеше да умреш, ако ни кажеш нещата направо, така ли?

— Майната му на всичко това „виновен — невинен“. Смятам, че не е толкова смешно и странно жена ми, дъщеря ми и, о, да, най-добрият ми приятел просто да ми повярват. Да повярват, че не съм човек, който ей така отива и пребива някакво хлапе до смърт, дори и да си го заслужава. Да ти е хрумвало, че може би се чувствам мъничко изоставен от хората, които ме познават най-добре? Да си се сещал, че това може да ме вбесява?

Харди се закова на място.

— Не ти е за първи път, Моуз.

Погледът на Магуайър помрачня.

— И на теб не ти е, Диз — каза той ниско и дрезгаво. — Какво ще кажеш? Да не би да си го забравил сред цялото въодушевление?

— Не е същото.

Магуайър протегна емоционално ръце.

— Дяволски си прав, че не е същото. Точно това ти казвам. Онзи път бяхме ясно предупредени, че те ще убият децата ни. Вече бяха убили Сам Силвърман и Дейвид Фриймън. Беше вендета и ни бяха притиснали до стената, нямахме никакъв избор. Живот или смърт. Не беше като с Джесъп. Ама всички се нахвърлиха на стария Моузис, нали? Да виждаш някой, който да повярва, че ти например си способен на хладнокръвно убийство? Защо аз, а не ти? Защо не някой друг?

— Ами, виж какво, нали си спомняш какво каза Грозника вчера? Кръв, ДНК, свидетели… Трябва да признаеш, че това усложнява нещата.

— Точно затова най-накрая го казах на Сюзън — въздъхна Магуайър.

— Истината?

— Точно така. Трудната за вярване, но, кълна се в бога, чиста истина.

— А всичко друго не е било, а?

— Нищо такова не съм казвал. Ако не ме лъже паметта, такива бяха твоите указания и те ми вършеха отлична работа. Ако хората искат да вярват, нека си вярват, никого няма да разубеждавам. Да вървят по дяволите. Доказателствата са същите. Ти така или иначе щеше да ме отървеш, нали?

Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на вратата. Нарочно остана в далечния край на стаята, тъй като си нямаше вяра, че ако се доближи, няма да удари клиента си. Само го гледаше, опитваше се да се овладее и проклинаше ирландските си гени. Проклинаше ирландското и у Магуайър. Проклинаше цялата ситуация.

— Значи — поде той най-накрая — ще ми кажеш ли какво стана? Искаш да ми кажеш, че наистина си бил за риба?

— Не, не бях за риба.

— Значи алибито ти е фалшиво?

— Така ми отърва. Знаех какво смятат ченгетата още щом дойдоха първия път. Знаех, че Джесъп е бил убит. Трябваше да измисля нещо. Никой няма да го опровергае, така че на кого му пука?

— Да речем на заседателите, ако реша да им кажа истината. Не върви изведнъж да се сетя: „А, алибито ли?“.

Моузис се изкиска, въпреки че не му беше до смях.

— Няма да го направиш. И без това никой не вярва, че съм бил за риба.

— Какво правеше?

— Отидох с колата до апартамента му.

— Защо?

— Не знам. Може би, за да го убия, със сигурност исках да го нараня. Не мислех особено.

— И взе шилелага?

— Естествено. Като го ударих предния път, ръката ми беше подута цяла седмица.

— Отишъл си там и…

— Почуках на вратата му, но никой не отвори. Натиснах бравата и се оказа отключено. Той лежеше на пода точно зад вратата в локва кръв.

— И какво направи?

— Честно казано, не съм сигурен. Постоях около минута, мислех. По дяволите. Май бутнах тялото един или два пъти с шилелага.

— Май? Един или два пъти?

— Може и повече. Не си спомням. Той беше мъртъв, а това означаваше, че съм загазил, защото съм там. Може и да съм го цапнал от яд. После трябваше да изчезвам.

— А свидетелите?

— Не си спомням нито един от тях — поклати глава Магуайър. Исках само да стигна до колата и да се махам.

— И не си казал на Сюзън?

— Нищо не съм направил. Нямаше какво да й казвам.

— Можеше да й съобщиш простия факт, че Джесъп е мъртъв.

— Така или иначе скоро всички щяхме да го разберем, нали така? Не исках Сюзън да си мисли, че имам пръст в цялата работа. Опитвах се да й спестя още тревога. И без това й се бяха струпали много покрай грижите за бедната ни Британи. Бяха тежки дни. Казах й, че съм отишъл за риба, за да си прочистя главата.

— А шилелага?

— Не биваше да го взимам — каза Моузис и раменете му се отпуснаха. — Харесвах това старо парче дърво. Лежи някъде на дъното на езерото Стоу.

Харди прекоси стаята и седна на масата срещу Моузис.

— Искаш от мен да повярвам, че някой съвсем друг е отишъл в жилището на Джесъп преди теб? — поде той със съвсем обикновен тон.

— Не знам кога някой е бил там, Диз. Когато пристигнах, той вече беше мъртъв.

— Защо?

— Мислех си, че отговорът е твоя работа.

— Някой без никаква връзка с Британи?

— Не знам. Ще повтарям, че не знам, докато наистина не знам. Знам само, че не съм го убил аз. Не ми пука дали ми вярваш или не. Но това е истината.

— Този път честно, а?

— Да — отвърна Моузис и го погледна в очите.

— Ами, благодаря ти, че сподели. Ще го имам предвид.

Харди стана, отиде до вратата и почука, за да повика пристава. Изобщо не беше убеден, но вярваше с цялото си сърце, че Моузис най-после е дал обяснението, с което щеше да живее до края на дните си, макар и да беше слабо и по редица причини напълно непригодно като аргумент на защитата.

 

 

В средата на юни изнудваческите обвинения в заговор срещу Тони Солая, колегата му барман Рона Ранкен и шефа им Том Хетке бяха отпаднали. Украинците Игор Повалим и Вадим Гнатюк, които се надяваха да сключат сделка със съда и да получат работни визи срещу показанията си, бяха изплели цяла мрежа от фалшиви подробности, но накрая се провалиха. Процесът срещу хората от „Горящия Рим“ приключи с незначителни глоби, а Повалий и Гнатюк бяха депортирани обратно в Украйна. „Горящия Рим“ отвори отново, макар че звездният му миксолог се беше преместил на пълен работен ден в „Малката детелина“ на мястото, заемано от собственика на бара Моузис Магуайър.

Нямаше да е справедливо да се твърди, че Тони промени изцяло облика на заведението. В крайна сметка „Детелината“ беше малък и непретенциозен ирландски бар с дартс, отворил врати за пръв път през 1893 г., но през уикендите взеха да се събират много повече хора, а средната възраст на клиентелата падна с около десет години. Тони наливаше питиета, чиито имена Магуайър нямаше да знае, дори и да беше там, за да ги види. Долният рафт зад бара беше запълнен с новите съставки — настойки от билки, плодове, приготвени на място битери и диджестиви. За пръв път се появи кран за наливна пшеничена бира. Старият джубокс беше заменен от свалена от интернет музика. За нея отговаряше барманът, а децибелите скочиха с десет.

Магуайър беше зад решетките и не виждаше причина да продължи да се занимава. Каквото и да станеше след процеса, той вече беше преминал шейсетте години. Може би вече беше време да предаде всекидневните си задължения по бара на някого с повече енергия и дори с по-голяма харизма. С цифри не се спореше, а след първите шест седмици на Тони общите продажби се бяха изстреляли с двадесет и два процента нагоре. Рецесия ли? Каква рецесия?

Широката задна стая за дартс с нисък таван все още я имаше и се пръскаше по шевовете. В десет и половина вечерта в събота Британи беше там и играеше дартс в отбор с майка си. Преди ареста на Магуайър тя рядко стъпваше в бара. Срещу тях двете бяха братовчедка й Ребека и новият й приятел Бен Файнстийн. Британи бягаше от нежеланата популярност и от намесата в личния й живот и се беше скрила при семейството си. Беше поправила отношението си към Бек и Бен, после ги беше запознала и гледаше как нещата между тях се развиват хубаво, макар и бавно. Сюзън живееше с надежда и за пръв път вярваше, че съпругът й е невинен. Тя се обади на Британи, за да й каже и да види дали не биха могли да го отбележат по някакъв начин, затова всички се събраха в бара.

Сюзън тъкмо измъкваше стреличките си и се обръщаше, когато я заслепи нещо като светкавица в коридора към бара. Отпред изпищя жена, а цялата сграда сякаш се разтърси от оглушителен трясък.

В стаята имаше четири табла за дартс и обикновено спокойно събираше двадесетина души, но сега половината от тях се опитваха да си пробият път към коридора.

— Британи! Британи Магуайър! — извика един мъжки глас. В същото време блесна нова светкавица, последвана от още една.

Сюзън се пресегна към дъщеря си и я хвана за ръката.

— Бен, хвани Бек! — извика тя. — Насам, назад.

Някой започна да светва и да гаси лампите, но Сюзън не се нуждаеше от тях. Тълпата ги избутваше в обратната посока — към коридора към бара, но тя не пусна Британи и продължи да се промъква към задната врата. Когато барът беше отворен, тя стоеше винаги заключена и водеше към покрит и ограден склад, където държаха кеговете и касите с бира, закуските и алкохола.

Сюзън извади ключовете си и отвори вратата. Още осем или десет души ги последваха навън и Сюзън включи осветлението.

— Какво е това?

— Всички наред ли са?

— Какво става отпред?

Хората пищяха в паника и се тъпчеха в тясното пространство. Някъде в нощта се чуха сирени.