Джон Лескроарт
Фатална жена (20)

19

От време на време Дизмъс Харди работеше като барман в заведението, където беше съсобственик, просто колкото да поддържа уменията си, макар и да не беше нужно да го прави.

Сряда беше обичайната вечер за срещи и тогава Харди и Франи оставяха децата при гледачка (когато бяха все още малки). Сега, когато и двете вече живееха отделно, излизаха сами и се отдаваха на изследване на ресторантската субкултура на Сан Франциско. Градът беше една от най-добрите кулинарни дестинации в света. Често пъти обиколките започваха с питие в „Малката детелина“, размяна на остроумия с Моузис и със затвърждаване на семейните връзки.

Тази сряда обаче от Франи нямаше и следа, нито пък, разбира се, от Моузис, който все още беше в леглото и лекуваше чудовищния си махмурлук. Франи не беше станала рано като съпруга си, но и тя в общи линии не беше спала цяла нощ, преди да стане, да се облече и да замине за работа в седем сутринта. Беше успяла да дремне час и половина, но те не й стигаха да се възстанови и беше решила да се прибере рано, без да я интересува дали е вечер за срещи или не.

Харди се чувстваше дори още по-уморен, но въпреки това се чувстваше отговорен за бара, а по някакъв изключително дразнещ го начин и за глупавия си ексцентричен зет, който им беше докарал толкова много мъка и неприятности.

Какво, по дяволите, беше направил Моузис?

Харди нямаше да работи пълна смяна. Никой в семейството, най-малко пък Ребека, не беше въодушевен от това, че Тони Солая май се виждаше с Британи, и Харди му се обади не особено охотно. Тони щеше да пристигне след малко, да поеме късната смяна и да затвори бара. Харди обаче искаше да отвори и да поработи малко, макар и причините да не бяха ясни дори и на самия него.

След обичайните си два почивни дни в неделя и понеделник Моузис беше дошъл на работа, но през нощта се беше напил почти до смърт. Това си личеше ясно и по състоянието на заведението. Харди пристигна в четири и половина следобед, но побърза да заключи вратата, преди да отвори за посетители. Мивките преливаха от мръсна сапунена пяна, водата беше студена, по много от масите имаше чаши, зад бара цареше пълен хаос, а чинийките с украсата за коктейлите — резенчета лимон и лайм, ивички кора, черешки, малки лукчета и целина, бяха очевидно занемарени. Моузис беше оставил и хладилника зад бара отворен, а, разбира се, никой не беше обърнал внимание, докато се суетяха около идването на линейката. Сметаната за ирландските кафета се беше пресякла. Харди щеше да прати Тони за свежи продукти веднага щом дойде.

Още по-притеснително беше, че някой беше увредил сериозно сто и осем годишния барплот. Харди поглади старото дърво с ръка и му се стори, че това е умишлен вандализъм — то беше удряно с нещо тежко и твърдо и беше неравно, с вдлъбнатини и нацепено по края. Нямаше идея кога е станало и как Моузис или някой от другите бармани не го е видял. Как така дори не е чул да се споменава? Просто не можеше да си го обясни. Може би Тони щеше да знае.

Харди посегна под бара за кърпа и автоматично усети, че има нещо различно, макар и да не разбра какво, докато не извади суха хавлия и не я втъкна под колана си. Внезапно замръзна на място, стреснат от стар сетивен спомен. Трябваше да напипа нещо, което сега го нямаше, и това беше запалило червената лампичка в съзнанието му.

Той се наведе и погледна в тъмното над наредените хавлии. Харди работеше тук повече от трийсет години и през цялото това време шилелагът стоеше на това място, окачен на кожената си каишка над кърпите, за да е леснодостъпен, ако нещата излезеха извън контрол.

Сега обаче го нямаше.

 

 

— Почти съм сигурен, че в събота вечерта беше тук — каза Тони. — Тогава ми беше последната смяна. Мисля, че щях да забележа, ако го нямаше.

Вече имаха над десетина клиенти, а Харди се беше преместил пред бара. Седеше на столчето точно пред удареното място. Отвън все още беше светло, но един бърз поглед към приведените върхове на кипарисите през улицата в парка показваше, че времето пак се връща към обичайното си непостоянство.

Харди беше доста загрижен от последните думи на Тони. Ако шилелагът е бил тук в събота вечерта, тогава беше много вероятно някой да го е взел, за да го използва по предназначение в неделя. Не само вероятно, беше напълно възможно. Той обаче се постара да не се издаде, облегна се назад, посочи към нащърбения бар и продължи с равен тон:

— А тук какво е станало? Знаеш ли? — попита той.

Тони стоеше зад крановете за наливна бира и подсушаваше чаши.

— Моузис каза, че един от клиентите нещо се ядосал и започнат да блъска по бара с чашата си.

— Изглежда така, сякаш не е блъснал само веднъж.

— Като нищо.

— Да, но — продължи Харди, — нямаше ли чашата да се счупи?

Тони кимна в съгласие с предположението.

— Има логика. Може да е била от половинлитровите халби на „Гинес“. Те са доста здрави.

Харди прокара длан по неравната повърхност.

— По-здрави от това дърво?

Въпросът хвана Тони неподготвен.

— Може би не. На следващия ден видях някакво стъкло по пода, но не обърнах внимание колко беше дебело и дали не е от строшена халба. Може и да се е строшила след няколко удара. Във всеки случай е голяма срамота. Барплотът беше почти перфектен. Преди това, де.

— Изненадан съм, че Моузис не е убил този човек. Че не е извадил шилелага и не го е счупил в главата му. Сигурен съм, че му се е приискало.

— Може да го е направил и затова шилелага да го няма.

— Но ти каза, че си го видял тук в събота.

— Не знам. Може и да е бил. Мисля, че го видях, но само защото по-скоро бих забелязал, ако го няма.

Харди помълча и отпи от газираната си вода.

— Моузис не каза ли кой е бил? Да знаем и да го държим под око. Направо да не го пускаме в бара.

— Не, на мен не ми е казвал. Как е той между другото?

— Моуз ли? С махмурлук, предполагам. Идиотът му с идиот.

Тони се огледа наляво-надясно и се наведе към Харди.

— Ти знаеш какво се е случило, нали? — прошепна затворнически той.

— Знам за снощи. Сюзън ни се обади у дома, Франи и аз дойдохме тъкмо преди да пристигне линейката. Всички си прекарахме страхотно.

— Не само за снощи — каза Тони и отново се приведе напред. — Нали знаеш за Британи?

Харди си пое дъх. Значи и Тони беше осведомен за ситуацията, а това беше смущаващо. Той завъртя чашата и го погледна.

— Няма да споменаваме нищо за Британи — изрече предупредително Харди. — Може да знам или да не знам за какво говориш, но каквото и да е, ще е по-добре, ако никога повече не се споменава. По никакъв начин. При никакви обстоятелства. Какво ще кажеш?

Тони се стресна от напрежението в тона му и отстъпи половин крачка назад.

— Аз само…

— Няма значение — прекъсна го Харди. — Забрави. Ама веднага. Сериозно ти говоря.

 

 

— Все още е като на предсмъртен одър — каза Сюзън.

— Отлично — каза Харди. — Искам да се мъчи. Искам ужасно да го боли.

— Стига да успееш да го събудиш.

— На бас, че мога.

Стояха в дневната на Магуайър. Тя беше малко по-голяма от тази на Харди, но пък доста по-разхвърляна. В средата на стаята личаха останките от голямо парче мокет около три и шейсет на четири и двайсет, а върху паркета в двата му края клечаха два тумбести меки дивана с тапицерия. В апартамента нямаше друга обща стая и тази обединяваше всякакви функции. На едната стена беше окачен голям телевизор, а до отсрещната беше разположено старо пиано с вертикална лира. Върху една огъната етажерка Сюзън беше сложила двайсетина броя на „Нешънъл джиографик“, върху друга дъбова лавица имаше книги с меки корици, а върху трета бяха DVD и CD дискове, както и видеокасети от по-старо време. Единият от ъглите беше зает от бюро от ИКЕА със старичък компютър „Епъл“, а буквално всяка равна повърхност в стаята беше заета от семейни снимки. Бяха наредени върху пианото, върху масичката за кафе, по празните места на лавиците, заемаха почти всеки свободен квадратен сантиметър.

Когато Харди и жена му идваха за вечеря или за парти, всички обикновено се събираха в кухнята или на таванския етаж. И двете места бяха уютни и удобни, но днес дневната се струваше на Дизмъс особено тясна и клаустрофобична, дори претрупана. Сюзън, разбира се, беше прекарала предишната нощ в болницата със съпруга си и вероятно подреждането не е стояло сред непосредствените й приоритети. Въпреки това на Харди му се стори, че бъркотията и отсъствието на онзи декоративен стил са много показателни за проблемите на семейството и са едва ли не депресиращи.

— Преди малко говорих с Тони в бара — каза той, — в случай че ти се струва, че съм мъничко пренапрегнат за някои работи. Той знае за Британи.

— Ами, естествено, че знае. Той тъкмо затварял, когато тя отишла в бара веднага след случката. Той я доведе тук, а в понеделник я отведе в нейния апартамент.

— И? Те гаджета ли са? Официално искам да кажа.

— Не знам, Диз. Не смятам, че й е до гаджета след това, което преживя. Вероятно ще е така още известно време. Каза, че си се видял с Тони. Пита ли го дали с Британи са заедно?

— Не исках да излиза, че си вра носа — поклати глава Харди.

— Защо пък такава деликатност?

— Няма особена причина, освен това, че според мен Бек беше малко увлечена по него. Ще й мине.

— Не знам дали Британи е разбрала.

— Сигурно не — каза Харди. — Както и да е, няма да ми е приятно, ако двете си развалят отношенията заради някакво момче.

— Убедена съм, че няма. Ако Британи е знаела нещо за чувствата на Бек, съм сигурна, че е щяла да отстъпи. Всъщност ще й кажа за това, когато говорим другия път.

Сюзън въздъхна.

— Толкова е трудно да си свободна жена с нормална ориентация в този град. Въобще не е за чудене, че когато попаднеш на добра партия, мъжът е този, който започва да избира. Но няма как да одобря, ако той ги мотае и двете.

— Да, ами всъщност аз го доведох в бара. Как смяташ, че се чувствам? Отговорът е, че имам усещането, че леко са ме изиграли.

— Не знам. На мен ми изглежда като наистина хубав човек.

— Всеки измамник изглежда така.

— Смяташ ли, че е такъв?

— Не знам. Не ми харесва, че знае за Британи и за случилото се с нея. Още веднъж — това е въпрос на стратегия.

— Все това повтаряш.

— Защото това си мисля, затова. И именно по тази причина трябва да говоря с Моузис веднага, не ме интересува дали главата го боли или не.

Харди помълча.

— Ще го измъкнем, Сюзън. Просто трябва да бъдем дисциплинирани.

Сюзън премести тежестта си на другия крак, скръсти ръце и също се умисли.

— Но, Диз, просто не е редно да се убиват хора — каза тя след малко. — Няма значение какво са направили. Окей, ако става дума за истинска самозащита, да, можеш да се защитиш. Иначе…

Тя пак млъкна и си пое дъх.

— Нали затова има закон? Иначе следващото нещо може да е, братът, бащата или сестрата на онзи младеж да решат, че убиецът е Моузис, и да дойдат да си разчистят сметките с него. Или с всички ни.

— Така е. Знам. На теория си права. Дори и аз, общо взето, смятам така. Законът е хубаво нещо. Но ако вариантът ни не е такъв, тогава трябва да сме подготвени за… непредвидени случаи.

— Ненавиждам това.

— И на мен не ми е любима ситуация — кимна Харди.

— Знаеш ли, откакто ти го споменах, не спирам да мисля за Моузис. Не знам дали ще мога да остана с него.

— Мисля, че можеш. Надявам се да можеш.

— Честно казано, не знам — поклати глава тя.

— Ами, това е между вас двамата, но ако се разделите, ще съм съкрушен. Франи също.

— И моето сърце ще е разбито — каза Сюзън, а очите й станаха безизразни като от стъкло. — Но трябва да бъда честна. Може да се случи.

 

 

Харди застана до леглото на Моузис и го сбута силно по крака.

— Ей.

Никакъв отговор.

Той опита отново, като този път остави гнева да проличи и го бутна още по-здраво.

— Моуз. Събуди се.

Моузис се размърда под завивките и простена. Отвори очи, въздъхна и пак ги затвори. Беше много блед, обрасъл с двудневна четина, очите му бяха силно зачервени и хлътнали, а напуканите сухи устни бяха като на мъртвец.

— Какво? — успя да каже той.

— Точно това и аз искам да знам. Какво, за бога, си мислил?

Моузис отново затвори очи.

— Предполагам, че това съм правил. Мислил съм.

— Мислил си.

— Сюзън каза, че с Франи сте дошли и сте й помогнали.

— А какво друго трябваше да направим?

— И все пак…

Харди можеше да се кара на шурея си поне още час, което да доведе дори до катарзис, но някак си сърце не му даваше. Затова потисна желанието си и каза:

— Ще приема, че това е първият ден от твоето ново посвещаване на трезвеността. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

— Надявам се.

— Не е до надяването, Моуз. Или ще можеш, или няма да можеш. Ти решаваш.

— Не знам какво точно стана — каза Моузис, като гледаше Харди в очите.

— И аз не знам — отвърна Харди, — но и не ми пука.

Той обиколи леглото и шляпна Магуайър по главата.

— Ти разбираш ли, че заради това можеш да загубиш Сюзън? Можеш да загубиш всичко.

Моузис стисна главата си с ръце и отново простена от болка.

— Дошъл си да ми триеш сол на главата ли? Давай.

— Да, отчасти и затова съм дошъл. Доста съм отвратен от теб, ако наистина искаш да знаеш. Но не това е основната причина.

— Искаш сам да се досетя ли?

— Не. Не искам да се досещаш. Искам да ме ангажираш, при това веднага.

— С какво да те ангажирам?

— Да те представлявам. Ще бъда твой адвокат.

Това успя дори да развесели Моузис.

— Няма как да си позволя твоите услуги. Казвал си ми го поне сто пъти. А и не ми трябва адвокат.

— А, не, трябва ти.

— Защо ми е? — изгледа го Моузис наранено.

Харди се вторачи тежко в него.

— Хайде да престанем с тази игра. И не се притеснявай за това колко взимам. Ще измислим нещо. Може пък накрая да се окажа собственик на бара, кой знае? Сега съм твой адвокат. Всичко, което си кажем един на друг, е поверителна информация. Ще кажа на Филис да оформи официалните документи утре или вдругиден, но междувременно вече имаме споразумение, нали така? Чуваш ли ме?

Моузис затвори очи в знак на примирение. След няколко секунди ги отвори и повдигна дясната си ръка от леглото. Харди я пое и я стисна.

— Ако се случи да се отбият от полицията и да искат да говорите, за каквото и да е, ще им кажеш, че ще им сътрудничиш с удоволствие, но не можеш да говориш с тях без присъствието на адвоката ти. Не казвай нищо повече. Нищо. Разбрах, че вече си им разправил, че в неделя вечерта си бил за риба, нали?

— За риба бях.

— Добре. Дори това не повтаряй. Не навлизай в никакви подробности. Остави нещата така. Те трябва да докажат, че не си бил. Няма нужда ние да доказваме, че си бил. Запомни това.

— Нищо няма да казвам на никого. Освен на теб. На теб мога, нали?

— Да. Но може би трябва да помниш, че има много неща, които няма нужда да знам.

Двамата замълчаха.

— Освен да ти кажа, че аз не съм… — поде Моузис накрая.

Харди махна с ръка и го прекъсна.

— Не сега, Моуз. Може би не само сега, но и никога. Важното е, че аз съм твой адвокат и да се надяваме, че няма да ти потрябвам.

Моузис се поколеба.

— Не, наистина не мисля, че съм го направил.

— Радвам се да го чуя, но не съм особено оптимистично настроен.

— Не си? Трябва да си. Глицки се преструва, че също не вярва, но аз смятам, че той всъщност ме харесва, доколкото въобще харесва някого.

— Това е наистина специално отношение, Моуз, но той е шеф на отдел „Убийства“. Просто няма избор. Следователите му ще следват фактите. Наистина ли смяташ, че той просто ще вдигне ръце и ще се откаже, ако доказателствата сочат към теб?

— Какви доказателства? За какво престъпление? Не знам нищо за никакви доказателства.

— Не знаеш?

Харди съзря удобен момент да изненада шурея си.

— Къде е шилелагът?

Погледът на Магуайър се изостри на мига.

— Какъв шилелаг? Онзи от „Детелината“?

— Да се сещаш за някой друг?

— Не е ли под бара? Ако не е там, нямам представа къде е. Ти бъзикаш ли ме? Няма ли го?

— Вчера не забеляза ли, че го няма?

— Не бих казал, че вчера бях в състояние да му обърна внимание.

Харди се взря в Магуайър и потърси издайнически белези, че го лъже, но човекът изглеждаше съвсем честен.

— Диз, чуй ме. Те няма за какво да ме търсят. Да, преди два месеца подредих онзи глупак, но това по никакъв начин не означава, че в неделя вечерта дори съм го доближавал.

— Да се надяваме, че нищо друго няма да го докаже.

— Е, как е възможно, при положение че не съм бил там? 1 възмути се Магуайър.