Джон Лескроарт
Фатална жена (43)

42

Щом Харди освободи Лапиър, съдията обяви ранната следобедна почивка и Джина Роук се надигна от мястото си в дъното на залата. Тя тръгна по централната пътека и стигна до първия ред, където Сюзън Уайс седеше всеки ден от началото на избора на заседатели като олицетворение на непоколебимата съпруга, оказваща постоянна подкрепа на мъжа си. Моузис разговаряше оживено с двамата си адвокати, а тримата бяха в ликуващо настроение след разпита на началника на полицията.

Джина беше силно впечатлена от постигнатото от Харди. Тя беше прекарала целия уикенд в кантората с него и Ейми. След като бяха получили искането на Стиър за изключване на хипотетични доказателства относно възможна вина на трети лица, им беше ясно, че ги очакват големи неприятности при подновяването на заседанията на съда тази сутрин. Харди се надяваше на невероятното — че Уайът Хънт или съдбата ще успеят като с магия да им дадат нещо в подкрепа на тяхната стратегия.

Може би щяха да успеят да посочат един от бодигардовете от антуража на Ло като достатъчно правдоподобен за истински заподозрян в убийството. Може би Гудмън, притиснат толкова силно от Харди и Хънт, че беше решил да дойде с личен адвокат, щеше да се огъне и да признае престъплението. Може би щяха да намерят Тони Солая, да го върнат да даде показания и дори да се разкрие като престъпник.

Разбира се, нищо такова не се случи.

Джина беше казала, че съдията няма да му позволи да призове Лапиър, както беше отхвърлила Ло и Гудмън, но Харди беше успял не само да я вкара в залата като свидетел, но и беше свършил чудесна работа, като демонстрира, че е била подложена на натиск от страна на Гудмън и на свой ред е притиснала следователите си. Харди беше дал на заседателите ясна причина да повярват, че показанията на очевидците са опорочени.

Това бяха рисковани ходове, но защитата беше убедителна и изобретателна. Въпреки това Джина вярваше с цялото си сърце, че е обречена. Сега оставаха само заключителните пледоарии, а след тях заседателите щяха да кажат, че Магуайър е виновен, тъй като друг заподозрян просто нямаше.

В неделя Ейми си беше тръгнала късно следобеда, а Джина и Харди бяха останали в солариума, бяха си сипали по едно уиски „Обан“ и бяха обсъдили възможностите. Накрая Харди се облегна в стола, вдигна крака на голямата кръгла маса, изля чашата в гърлото си и каза като на шега, че ако на сутринта съдията удовлетвори молбата на Стиър и ги лиши от аргументи за защита, ще им остане едно-единствено нещо. Трябваше да го направи Джина, а единственият дребен недостатък на идеята беше, че е напълно налудничава. Доста се бяха посмели.

Когато Джина се прибра у дома, започна да претегля недостатъците и плюсовете на лудата идея на Харди и въобще не успя да мигне.

Сега Роук стоеше до мястото на Сюзън на първия ред в централната част на залата и я гледаше как седи втренчена някъде напред, без да помръдва, а ръцете й бяха стиснати в скута. Тя я потупа леко по рамото, представи се отново, тъй като преди само се бяха запознали, и тихо прошепна:

— Дали не бихме могли да поговорим за минутка отвън?

 

 

Следователите от отдел „Убийства“ никога не зарязваха другата си работа, дори когато бяха ангажирани с толкова сензационен случай като убийството на Рик Джесъп.

Пол Брейди седеше в една от стаите за разпит точно срещу общото помещение на отдела и разпитваше заподозрян на име Лиън Брайс. Той беше деветнадесетгодишен и по принцип се занимаваше с крадени мобилни телефони, но не му беше провървяло с последната му жертва — Джейсън Айхлър, двадесет и три годишен докторант по машиностроене от „Станфорд“. Всъщност късметът на Джейсън се беше оказал още по-лош, тъй като той беше мъртъв, но нещата не изглеждаха особено розови и за Лиън. При задържането му у него бяха открити шест мобилни телефона, а един от тях принадлежеше на приятелката на Джейсън, Лили Фарадей.

Лили беше разказала, че в събота вечерта тя и Джейсън били в „Горящия Рим“. Тя оставила съвсем новия си телефон за четиристотин долара на масата колкото да се обърне и да си поръча още едно питие, но щом погледнала, видяла, че телефона й вече го няма. По-късно същата вечер Джейсън пуснал джипиес приложението, за да види къде е апаратът, и пратил съобщение до номера, като предложат възнаграждение, ако го върнат.

Около единадесет часа в неделя Джейсън получил обаждане от номера на Лили и някакъв човек му предложил да му върне телефона срещу наградата. Колко точно била тя? Джейсън отвърнал, че е сто долара, и човекът се описал. „Чернокож афроамериканец, към метър и осемдесет висок, около 75 килограма. С хубава усмивка, черни кецове, маскировъчни панталони и черна тениска. Ще те чакам на ъгъла на «Левънуърт» и «Елис». Няма как да ме объркаш.“.

Според Лили полицията нямало да свърши нищо. „За един телефон? Ти луд ли си?“ Затова благородният, страхотен и абсолютно неосъзнаващ какво прави Джейсън отишъл с колата си на срещата в един от най-забравените от бога квартали на града, като взел и Лили със себе си. Видял Лиън сред групичка момчета и отбил.

Казал на Лили да седне зад волана и да потегли при първия признак за нещо нередно, излязъл, изчакал я да се премести и пресякъл улицата, за да вземе телефона. Лиън го извадил, Джейсън казал, че преди да му даде парите, иска да се увери, че работи. Бил заобиколен от групичката гангстерчета, но ровел из менютата, проверял приложенията и дори се обадил на няколко приятели, включително и на Лили, която му изкрещяла да дава проклетите пари и да изчезва оттам.

След това тя чула цялата размяна на реплики през отворения прозорец. Джейсън казал, че телефонът така или иначе вече бил у него, а Лиън няма никакво право да очаква пари, тъй като го е откраднал. Но все пак можело да се спазарят и затова извадил портфейла си и измъкнал двайсетачка. Един от приятелите на Лиън грабнал портфейла и нещата бързо се объркали. Размахали се юмруци, а телефонът паднал на земята. Джейсън бил агресивен и опитен побойник, а освен това тренирал триатлон. Успял да срита двама от нападателите, да удари още няколко и посегнал да си вземе портфейла, който се валял по земята.

Лиън също се навел, Джейсън го блъснал и той паднал. Джейсън посегнал да го удари, но се чул изстрел, после още един и смелият и глупав господин Айхлър се свлякъл на земята, за да не се изправи никога повече. Лили направила точно както й бил казал, скочила на газта на беемвето, та чак гумите изпушили, и изчезнала надолу по улицата.

Сега Лиън сервираше на Брейди собствената си версия на събитията.

— Вървях си по улицата по моя си работа и видях шест или осем телефона, пръснати по тротоара. Взех ги и така се оказаха у мен. Какво да направя? Да ги оставя ей така? Няма начин. Майка ми не е отгледала глупак.

— До телефоните нямаше ли някой на земята? Труп например. Или ей така си бяха на улицата?

— Никакъв труп не съм виждал.

— А какво ще кажеш за свидетеля, който те описа как изглеждаш и какво носиш, както сам си се описал? Тя те посочи на очна ставка и те разпозна категорично.

— Е, и? Тя е бяла, аз съм черен. Това няма как да мине.

— Ами пистолета, който откриха у теб, когато те хванаха? И него ли намери на улицата?

— Беше на улицата, не у мен.

— Защото си го хвърлил, Лиън. И полицаят, който те е арестувал, е видял, че го хвърляш.

— Това просто не е вярно. Никога не нося такива неща. Питайте, когото искате.

Брейди знаеше, че го чакат поне още два дълги часа, преди да измъкне нещо от Лиън, и нямаше да навреди да оставят заподозрения да се поизпоти в малката стаичка. Освен това видя, че Лий Шър стои от другата страна на прозореца с някаква жена горе-долу на неговата възраст и му маха да излезе.

— Продължавай да си измисляш неща, на които смяташ, че ще повярвам, Лиън — каза Брейди. — Ще се върна след малко.

— Ей — подвикна Лиън. — Ще ми донесеш ли кола? Една студена кола ще ми дойде добре.

— Ще видя какво мога да направя.

Брейди излезе в благословената прохлада на основното помещение, обърна се и се увери, че е затворил и заключил вратата.

— Пол — повика го Шър му с изражение сякаш я боли стомах. — Това е Джина Роук, един от партньорите в кантората на Дизмъс Харди. Става дума за случая „Магуайър“. Иска да направи изявление.

 

 

Шър си изключи диктофона, но двамата следователи останаха по местата на бюрата си, без да кажат и дума.

— Госпожице Роук — започна накрая Шър, — леко съм ужасена колко долнопробно е това, което казвате.

Брейди кимна в знак на съгласие.

— Очаквате да повярваме ли?

— Не ме интересува дали вярвате или не. Това е истината.

— Не мисля така — повтори Брейди.

— Е, разбира се, ваше право е да реагирате така.

Джина беше разказала историята си и умората я връхлетя толкова силно, че едва се държеше на краката си. Едва успяваше да стои права до бюрото на Шър.

— Няма значение дали вярвате или не. Длъжни сте да уведомите областния прокурор за това.

— Не смятам така — отвърна Шър.

— Малко сте закъснели с тези открития — добави Брейди. — Процесът е почти приключил.

— „Почти“ е доста неясна дума, следовател. Току-що идвам от съдебната зала. Заключителните пледоарии все още не са произнесени, вероятно няма и да бъдат до утре. Имате нови доказателства по случая. Не е моя работа да ви казвам какво трябва да правите, но и вие, и аз знаем, че трябва да ги предадете на областния прокурор, а областният прокурор трябва да ги предостави на защитата.

Роук се усмихна широко.

— Според прецедента „Брейди“, а с вашата фамилия няма как да не сте запознат със случая „Брейди“, просто нямате избор.

Джина говореше за делото „Брейди срещу щата Мериленд“, по което Върховният съд беше постановил, че защитата има право на достъп до всяко доказателство на обвинението, което може да хвърли съмнение върху вината на обвиняемия. Областният прокурор трябваше да предаде абсолютно всичко — доказателства, показания, история, разпити — всичко, което можеше да оневини обвиняемия.

— Госпожо, знаете ли, че това може да са лъжливи показания? — смекчи тона Брейди, като се надяваше да се разбере с Роук. Ако ги поддържате, може да се озовете в затвора.

— Не са лъжливи — отвърна спокойно и решително Джина.

— Не са лъжливи. Това е истината.

Шър се приведе към нея.

— И не сте споменали досега? Как сте могли да го пропуснете, нали сте адвокат?

— Първо съм човек и се надявах, че няма да се наложи — отвърна Джина. — Днес обаче защитата се издъни доста. Не е ли съвсем очевидно защо не съм искала да го кажа? Тези показания ще причинят невероятна болка и страдание на семейството на обвиняемия, сякаш всичко, през което преминаха, е малко.

Шър се обърна към Брейди.

— Просто не мога да повярвам.

Той кимна.

— Нали разбирате, че ще проверим всичко и ще прегледаме разпечатката от телефона ви за тази дата? Както и на телефона на Магуайър. Ще разберем къде сте били и двамата всяка секунда от онзи следобед и от онази вечер.

— Казах ви къде сме били — отвърна Джина. — А вие си губите времето.

 

 

Трея Глицки седеше на бюрото си пред кабинета на Уес Фарел и шепнеше в слушалката на хендсфри устройството си.

— Не знам за какво става дума, Ейб, но вътре крещят, сякаш ги колят. Сигурно е за Моузис.

— Кой вика толкова?

— Основно Брейди.

Тя ясно си представи как по лицето на съпруга й се появява една от толкова редките му усмивки.

— Лелее, няма ли да е ужасно, ако в цялото бързане да открият нещо за Моузис не са пропуснали нещо важно?

— На такова прилича. Ужас! — стресна се тя и погледна към затворената врата. — Някой току-що удари или хвърли нещо.

— Чуват ли се крясъци от болка?

— Още не.

— Казваш, че Джина е вътре с тях?

— Да. Изглежда ужасно. Е, ужасно като за нея. Пак е по-красива от повечето от нас.

— Съмнява ме — рече Ейб. — Какво според теб им е сервирала?

— Нямам идея. Но трябва да е нещо голямо.

— Съдът още ли заседава долу?

— Така мисля. Мога да проверя и да ти кажа, ще ти звънна в пет. Смяташ ли да идваш?

— Може да е забавно.

— Къде си в момента?

— Ако щеш вярвай, но съм с Бил Шуйлър в сградата на ФБР. Работим с Уайът Хънт и се опитваме да открием нещо за Тони Солая.

— Като гледам какво става тук, може и не се наложи да продължавате с него.

— От твоите уста в божиите уши. Ако пък успееш да разбереш дали другите са още в съда…

— Ще ти звънна веднага.

 

 

Харди можеше и да не разполага с необорими основания, но смяташе, че има още няколко скрити коза. Беше представил теорията как кръвта се е озовала по обувките на Магуайър и заседателите я бяха чули. Възможността Моузис да е бил опръскан с кръв от Джесъп през февруари, докато го е удрял в коридора пред офиса му, беше напълно достоверна. Кръвта се беше пропила между подметката и горнището на обувките, там я бяха и открили. Разбира се, в своето изложение Стиър беше интерпретирал побоя така, че да покаже враждебното отношение на Моузис към Джесъп и склонността му към насилие. Доказателството с кръвта беше много важно и Харди искаше да се възползва от него. Единственият му проблем беше, че свидетелят му беше Джоузеф ди Бенедето от екипа на Лайъм Гудмън, който обаче не беше пряк свидетел на сбиването. За да успее да постигне нещо, Харди трябваше да докаже, че Моузис не само е ударил Джесъп, но и го е разкървавил. Разпитът вървеше мудно, прекъсван от водопад възражения от Стиър, повечето основателни и приети. Младежът седеше на скамейката от близо час и Харди вече обмисляше да го освободи и да се съсредоточи върху Даян, секретарката на Гудмън, която поне беше видяла Моузис и беше станала свидетел на първите няколко минути от разговора между него и Джесъп. Точно тогава из залата се разнесе спотаено мърморене. Харди се обърна и видя как Уес Фарел идваше по средната пътека, следван от следовател Шър. Джина Роук я следваше с каменно изражение, а зад нея вървеше Брейди.

— Ваша Чест — каза Фарел, като стигна до преградата, — моля да ме извините за прекъсването. Искам разрешение да дойда до вас.

Гомес погледна въпросително към Харди, който все пак разпитваше свидетеля си.

— Не възразявам. Ваша Чест — каза той. — Всъщност смятам да освободя свидетеля.

— Господин Фарел, може да се приближите — покани го съдията.

Фарел бутна ниската вратичка с непривичен яростен блясък в очите. Когато се изравни с Харди, забави крачка и го наказа с враждебен поглед. Фарел загърби заседателите и се приведе към ухото на адвоката.

— Тази помия е под нивото ти — процеди той.

 

 

В кабинета на съдията царяха хаос и гняв. Гомес нямаше никакъв избор, показанията на Джина Роук трябваше да бъдат чути. Всички знаеха, че Фарел ще я обвини в лъжесвидетелстване и ще я преследва с цялата строгост на закона, стига отнякъде да се появеше доказателство, че думите й са неверни. През повечето време Харди стоеше мълчалив. Беше шокиран. Не знаеше какво става, но му приличаше на пълна катастрофа. Предишната вечер с Джина се бяха шегували за някакъв евентуален сценарий, но дори и в най-дивите си фантазии Харди не си беше представял, че тя ще направи нещо подобно и ще разкаже такава история. Когато срещата при съдията приключи, всички се упътиха обратно към съдебната зала. Заседанието щеше да започне след петнадесет минути.

Харди чакаше до вратата на дамската тоалетна и успя да издебне Джина, когато излизаше. Тя му се усмихна напрегнато, но устните й трепереха.

— Още ли се забавляваме? — попита тя.

Той не успя да каже нищо. Само кимна с глава и тя го последва. И двамата познаваха отлично разположението на стаите в задната част на Съдебната палата. Харди стисна Джина за ръката над лакътя и я поведе бързо към празна стая за разпити до асансьорите. Остави я да влезе, обърна се, затвори вратата и я подпря с крак, за да не може никой да нахълта.

— И сега какво? — нахвърли се той срещу нея.

— Сега ще ме призовеш и аз ще разкажа историята си.

— Джина… Господи боже.

Харди едва намираше думи и прекара пръсти през косата си.

— Това няма да се получи. Пълна лудост е.

— Кое е лудост?

— Моля те. Какво правиш?

— Казвам истината.

— Не можеш…

— Мога. Съвсем определено мога. Ти загуби, Диз. Стиър спечели с всеки свидетел. Ако Моузис отиде в затвора, ти, аз и Ейб ще го последваме, при това скоро. Не го ли разбираш? Искаш ли да рискуваш? Или за теб няма значение?

— Разбира се, че има, но…

— Няма „но“, Диз. Отрязаха ни всички варианти за смислена защита. Това е единственият ни шанс.

— Но това е лъжесвидетелстване. Лъжа.

— Не е лъжа. Истината е.

— Знаеш, че не е. Това е само идея, а снощи се посмяхме над нея. Това никога не се е случвало.

— Казвам ти, че се случи.

Харди поклати глава.

— Джина, стига. Така не може да се спечели.

— Може, ако е единственият изход. А никой от нас не може да си позволи да загуби.

— Това не е ясно. Не знаем…

— Не можем да рискуваме.

— Това не е риск. Заседателите няма да повярват.

— О, да, ще повярват. Ще ги накарам да повярват.

— А след това аз трябва да се разпростра върху това и в заключителната си пледоария.

— Ще направиш каквото трябва. Както го правя и аз. Нали все казваш, че сме се събрали все пораснали хора. Няма място за детински изпълнения.

Джина стоеше с леко раздалечени крака, скръстила ръце пред гърдите и го гледаше упорито.

— Всичко това се случва, Диз. Ти ще ме разпиташ, а аз ще разкажа историята от скамейката на свидетеля.

— Не можеш да го направиш.

— Трябва. Кълна ти се, че това е истината, всяка дума е истина. Нека заседателите решат.

Джина погледна часовника си.

— Имаме три минути. Няма да се откажа. Случи се. И е вярно.

Тя пристъпи към него.

— Хайде да вървим — каза Джина с внезапна нежност. Всичко ще е наред.

 

 

Харди имаше чувството, че нищо никога вече няма да е наред.

Юристите, съдията, стенографката и областният прокурор се бяха върнали в залата, Джина Роук вдигна ръка и се закле, че показанията, които ще даде, са истината, цялата истина и само истината.

Харди стоеше срещу нея вцепенен. Той беше адвокат на Моузис Магуайър и се беше заклел да осигури на клиента си най-добрата позволена от закона защита. Ето че беше на път да получи показания, които да убедят заседателите, че Моузис е невинен.

Но знаеше, че това не е истината. Можеше да се кълне до гроб, че всичко е вярно, но щеше да знае, че е лъжа.

Джина му беше казала, че историята е истинска, и се беше заклела в съда. Не му беше работа, нито пък морално задължение да показва пропуските в показанията й, трябваше да ги поддържа. Отново си повтори, че не бива да доказва, че тя лъже. Това не беше негова работа, дори и да можеше.

В момента Харди ненавиждаше това рационално мислене, защото знаеше, че и то е фалшиво. Но нямаше какво да направи. Беше длъжен да получи показанията, както би направил и с всеки друг клиент.

— Госпожице Роук, какви са отношенията ви с господин Магуайър?

— Приятели сме от шест или седем години.

— Това приятелство включва ли и интимна близост? Физическа близост.

Джина погледна Моузис, а след това и към мястото на Сюзън на първия ред.

— Да, включва.

Из залата се разнесоха сподавени възклицания. „Мама му стара“, изтърва се някой. Ръцете на Сюзън литнаха към устата й, а Моузис наведе глава и скри лицето си в шепи. Някои от заседателите вече бяха осъзнали, че предстоеше нещо необичайно, спогледаха се и се приведоха напред. На масата на защитата Ейми У се наклони към Моузис, прошепна нещо в ухото му и сложи покровителствено длан върху ръката му.

— Госпожице Роук — продължи Харди, — скоро обръщали ли сте се към полицията с информация по този случай?

— Да.

— Къде бяхте в следобеда на смъртта на Рик Джесъп на първи април тази година, неделя?

Джина си пое дълбоко дъх. Сенките под очите й бяха толкова тъмни, че приличаха на синини. Харди започваше да извлича показанията й със серия от въпроси.

— В късния следобед, около пет часа, бях в апартамента си и пишех. Тогава Моузис, тоест господин Магуайър, почука на вратата. Беше много разстроен. Каза ми, че предишната вечер дъщеря му е била изнасилена. Беше извън себе си от ярост и безпомощност. Не знаеше какво да прави. Знаеше кой е изнасилил дъщеря му, знаеше го и къде живее. Беше проверил адреса, тъй като преди време беше търсил господин Джесъп и се беше конфронтирал с него физически. Сега обаче искаше да отиде до жилището му и да го убие. Опитах се да го успокоя и донякъде успях. Той се разплака от безпомощност, а аз седнах до него, като се надявах да го накарам да се почувства по-добре.

Тя въздъхна, погледна към заседателите, но бързо отмести очи.

— Така се случи — продължи тя, — че едното доведе до другото и ние… имахме интимен контакт. Станахме няколко часа по-късно, той се изкъпа и си тръгна. Навън тъкмо се развиделяваше.

В залата цареше пълна тишина. Сюзън Уайс стана, обърна се с гръб към съда и съпруга си и тръгна по централната пътека към вратата.

Харди не помръдваше.

— Благодаря, госпожице Роук — кимна накрая той и се извърна към Стиър. — Свидетелят е ваш.

Прокурорът се изправи бавно и тръгна към средата на залата, за да застане пред Джина. Преди обаче да се обърне към нея, погледна към заседателите с абсолютно безизразно лице, за да може някак си да им предаде недоверието и презрението си. Моментът обаче вече не беше на негова страна.

Харди познаваше Големия грозник от доста време, но сега почти го съжаляваше. Изглеждаше объркан и разсеян, а въпросите му бяха такива, че в крайна сметка си навреди.

Стиър се обърна към свидетеля и започна:

— Госпожице Роук, каква е професията ви?

— Аз съм правист и писател.

— Пишете романи, така ли? Измислени истории.

Харди се изправи и възрази. Гомес прие възражението, което чак го учуди.

— Добре, нека поговорим за професията ви на правист. В кантора ли работите?

— Аз съм партньор в кантората „Фриймън, Харди и Роук“.

— А въпросният Харди от името на кантората в залата ли се намира?

— Да. Дизмъс Харди е адвокатът на господин Магуайър.

Залата се разбуча неспокойно. Гомес тресна с чукчето, призова към ред и лека-полека успя да го възстанови.

— С други думи, вие сте партньор на господин Харди, така ли е?

— Да.

— Хм. Тогава, госпожице Роук, бихме ли могли да допуснем, че вие сте на страната на господин Харди, както явно и сте, и искате да чу помогнете всячески да постигнете оправдателна присъда за клиента си?

Джина поклати глава.

— Колкото съм на страната на господин Харди, толкова съм и на страната на господин Фарел. Той също беше партньор в кантората, а сега е ваш шеф, нали?

Харди успя да улови погледа на Джина и кимна изразително. В ентусиазма си да я хване в крачка Стиър беше допуснал грешка, която сигурно щеше да му струва скъпо.

Прокурорът се прокашля и опита друг подход.

— Госпожице Роук, вие сте адвокат и съм сигурен, че разбирате, че показанията, които току-що дадохте, идват тъкмо в последния удобен момент. Защо изчакахте толкова дълго, преди да извадите тези толкова важни доказателства на бял свят?

— Причините са очевидни. Надявах се, че няма да се наложи да го правя. Надявах се, че другите възможности за защитата на господин Магуайър ще са достатъчни и няма да трябва да въвличаме съпругата и децата му. Но тази сутрин съдията отхвърли почти всичко, а така заседателите не могат да бъдат запознати с възможните други варианти. Ако не бях направила това признание, те щяха да обявят господин Магуайър за виновен, а това нямаше да отговаря на истината и щеше да е изопачаване.

— Добре.

Стиър сякаш осъзна, че и тази линия ще го доведе до загуба.

— Нека обсъдим нещо друго. Къде се намира домът ви?

— На улица „Плезънт“ в Ноб Хил.

— Това е доста далеч от „Марина Дистрикт“, нали?

— Не точно. На три-четири километра.

— Госпожице Роук, чухме как трима свидетели потвърдиха, че в късния следобед на първи април, неделя, са видели обвиняемия да върви из „Марина Дистрикт“, а в ръката си е държал нещо като тояга. Можете ли някак да съчетаете вашите показания с техните?

— Не. Сигурно са видели друг човек. Защото следобеда обвиняемият беше с мен и бяхме заедно до следващата сутрин. Това са показанията ми под клетва и това е истината.

Стиър поклати глава, раменете му увиснаха в показно разочарование от Джина и едва ли не от цялото човечество.

— Нямам повече въпроси към свидетеля — каза той.

Харди се изправи.

— Ваша Чест, защитата моли за почивка.