Джон Лескроарт
Фатална жена (31)

30

На следващата сутрин Пол Стиър се надигна от ъгъла си агресивно като боксьор, който в предишния рунд е понесъл тежък удар и иска да докаже, че все още е в мача. От приветливото и почти приятелско отношение към Пейли, когато представяше себе си и Гъндърсън, не беше останала и следа. Нямаше го и сприхавото излъчване от обсъжданията при съдията, когато Харди го беше надиграл.

Стиър излъчваше увереност и нямаше търпение да се втурне в атака. С периферното си зрение Харди забеляза, че той стана два пъти — когато съдията поздрави заседателите с началото на новия ден в залата и при призоваването на Пейли на скамейката. Харди леко се нервираше от ентусиазма му, още повече че вчера Стиър не беше представил нито едно възражение. За какво, по дяволите, е толкова развълнуван?

Стиър започна кръстосания си разпит с удар по източниците на Пейли. Било много хубаво, че докторът има всички нужни препоръки, че дори и отгоре, а и е интересно, че по негово мнение, подкрепено от десетки, ако не и стотици проучвания, свидетелските показания са по същество безполезни. Би ли могъл обаче докторът да посочи конкретните изследвания, които да потвърдят достоверността на показанията му?

— Доктор Пейли, вие казахте, че един нисък човек с оръжие може да бъде описан по-късно като висок към метър и осемдесет и пет. Това често ли се случва?

— Не, не мисля.

— Не мислите. Не сте ли сигурен?

— Повечето пъти се случва.

— Разполагате ли с точна статистика в проценти?

— Бих казал в около деветдесет и пет процента от случаите.

— А в останалите пет процента ръстът на човека с оръжието посочен ли е вярно? Или пък има ли случаи, в които някой с ръст метър и осемдесет да бъде описан като дребосък метър и петдесет?

— Не, няма такива случаи.

— Нито един?

— Не съм чул за нито един. Разликата в действителния ръст, като сега говорим само за петте процента, е два-три сантиметра.

— Можете ли да посочите изследването, което поддържа това твърдение?

— Не точно. Но Джеймс Макдауъл е провел няколко проучвания…

— Кой?

— Джеймс Макдауъл, един от първите съдебни експерти по темата в Калифорния. Той беше един от известните и уважавани криминални психолози.

— Забелязвам, докторе, че казахте „беше“. Починал ли е господин Макдауъл?

— Да.

— Кога е починал?

— Не съм сигурен. Преди шест или седем години.

— И, надявам се, че съм разбрал правилно, вие казвате, че той е написал първите изследвания, че хората с оръжие се възприемат като по-едри, отколкото са в действителност, нали така?

— Да.

— Нека ви попитам още веднъж за заглавието на проучването.

— Опасявам се, че не мога да се сетя веднага.

— А можете ли да посочите къде са публикувани тези изследвания на седем години?

Харди се изправи на мястото си колкото да прекъсне атаката.

— Възразявам, Ваша Чест. Това е спорно и оказва емоционален натиск върху свидетеля.

Стори му се, че в погледа на съдията се мярна леко разочарование.

— Не смятам така. Отхвърля се.

Стиър продължи, сякаш без да си поема дъх, и припомни последния си въпрос.

— Публикувани ли са тези изследвания?

— Сигурен съм, че някои от публикациите и изследванията са в куфарчето ми — каза той, като се стараеше да запази любезното си излъчване.

— Но не си спомняте някое точно заглавие или публикация?

— Не, в момента не.

Това беше лек удар срещу Харди. Стойността на показанията на Пейли зависеше от репутацията му на учен, който може да даде точните отговори. Стиър извърташе нещата така, че Пейли сякаш си беше измислил всичко и затова то дори не е вярно. Нещата не се подобриха и при следващата серия въпроси.

— Докторе, вчера казахте, че като експерт сте давали показания над сто пъти.

— Да. Доста над сто пъти. Вероятно двеста или триста.

— Триста пъти?

— Приблизително.

— А в колко от тези триста явявания в съда сте свидетелствали за обвинението?

— Не са ме молили.

— Не са ви молили? — възкликна Стиър овладяно, но въпреки това успя да предаде удивлението си на заседателите. — Обвинението никога не се е обръщало към вас?

— Не.

— Значи никога не сте били свидетел на обвинението?

Харди отново се изправи.

— Възразявам. На този въпрос беше отговорено. Това е тормоз над свидетеля.

Гомес отново отхвърли възражението.

— Не мисля така. Докторе?

— Не. Никога не съм бил свидетел на обвинението.

Стиър осъзна, че може би се поддава на ентусиазма. Той не искаше да оставя впечатление, че се опитва да притиска свидетеля, който в крайна сметка имаше симпатиите на залата. Затова се прокашля да си прочисти гърлото и се върна до масата, за да пийне вода, като така пресече опитите на Харди да го бави. Върна се на мястото си пред съдебните заседатели и продължи: Докторе, вие се описахте като криминален психолог. Бихте ли казали, че професията ви е съдебен експерт?

— Да.

— Явявания в съда като това съставят поне част от доходите ви, прав ли съм?

— Да.

— Какъв процент от доходите?

Харди избута стола си назад и се изправи рязко.

— Ваша Чест, това е несъществено. Няма отношение към делото.

Не само Стиър се увличаше от момента. Миг преди думите да излетят от устата му, на Харди му се прииска да се срита. Протестираше твърде често за неща, които знаеше, че ще бъдат отхвърлени, а така отчуждаваше Гомес и сега тя даде на прокурора възможност да обясни.

— Ваша Чест — веднага се възползва той, — фактът, че този човек се издържа, като свидетелства за защитата, му дава очевиден мотив да украси показанията си. Той е наемник.

— Престанете веднага! И двамата — сопна се тя. — Господин Харди, въпросът явно е важен. Възражението е отхвърлено. Господин Стиър, можем да се оправим и без вашите разяснения. Придържайте се към подходящите юридически аргументи.

Пейли хвърли извинителен поглед към Харди. Той беше опитен свидетел и знаеше, че сега го въртят на шиш, но нищо не можеше да направи. Стиър си беше написал добре домашното.

— Напоследък — каза Пейли — този тип работа съставя значителен процент от доходите ми. Вероятно около осемдесет процента.

Стиър спечели тази размяна на реплики и реши да не рискува още едно възражение, като попита колко точно плащат на Пейли. Беше уловил вълната и беше дал да се разбере, че показанията на Пейли са за продан и далеч не са обективни. Грозника оправда прякора си, като направо бръкна с пръст в раната.

— Докторе, получавали ли сте покана да се явите като експерт, но сте я отхвърлили, понеже сте проверили разпознаването или разпознаванията и те са ви се сторили точни?

— Да, имал съм такива случаи.

— А как се подготвихте за този случай?

— Видях полицейските доклади, прочетох свидетелските показания и прегледах някои записи.

— А прочетохте ли за разпознаването и показанията на Ананта Дъглас, Лайза Морено, Сюзън Антарамян и Фред Дайър?

— Да, прочетох ги.

— Кои от тези показания са най-точни?

— Не смятам, че което и да е от тях е особено точно.

Стиър знаеше, че отговорът ще бъде такъв, но се престори на изненадан.

— Нито едно от тях? Можете ли тогава да посочите разликите между показанията на тези четирима свидетели?

— Ами, очевидно те са от четирима различни души, които са имали различни срещи с човека, когото се надяват да разпознаят.

— Значи всички те са объркани по един или друг начин?

— Всъщност, господин прокурор, всеки от очевидните се е объркал отчасти поради една и съща причина. Оказва се, че полицията е повлияла на свидетелите по неподходящ начин. В този смисъл всеки от тях бърка заради една и съща причина.

Стиър изправи рамене, очевидно жилнат от удара, но веднага се овладя.

— Само да изясним, докторе. Казвате, че четирима отделни свидетели са посочили погрешно един и същ човек?

— Аз не съм тук да казвам дали даден свидетел е прав или греши. Казвам, че разпознаването не е надеждно. Причините са различни. Няма да коментирам кое разпознаване е най-вероятно, тъй като нито едно от тях не е.

— Тоест хората не са видели човека, за когото са казали, че са видели?

— Техните показания не го установяват.

— Докторе, нека ви попитам следното. Хипотетично съществува ли разпознаване, което вие бихте приели като достоверно в съда? Възможно ли е синът погрешно да идентифицира майка си? Или мъж съпругата си? Или баща…

— Ваша Чест — прекъсна го Харди. — Това е чисто и просто тормоз над свидетеля.

— Оттеглям въпроса. Ваша Чест — реагира Стиър още преди Гомес да успее да се произнесе.

— Съдът ще се възползва от тази възможност за почивка — каза Гомес. — Нека всички се срещнем отново тук в единадесет часа.

 

 

Пейли тръгна към стаята за почивка, но се спря край масата на защитата. Видът му беше доста разкаян.

— Фактите са си факти — каза той. — Нито едно от показанията на свидетелите не е особено добро. Какво друго можех да кажа?

— Справи се отлично — успокои го Харди. — Така или иначе всичко ще опре до конкретните неща. Защо греши Ананта. Защо отделно от нея греши и Фред Дайър, както и Лайза Морено и Сюзън Антарамян. Когато им дойде редът, ще ги разпитаме един по един и ще докажем, че това, което току-що каза, е вярно. Не се притеснявай.

Но Пейли все още не можеше да се успокои, не харесваше как се развива разпитът, а Харди нямаше как да го вини.

— Трябва да разполагам със заглавията на изследванията и с посочената литература. Ще ги намеря през почивката, ако решиш да ме разпиташ отново след прокурора.

— Може би ще си струва — каза Харди. — Нека видим какъв ще е следващият му ход и ще решим след това.

— Ще си нахвърлям малко бележки, това винаги впечатлява залата.

— На Харди му се щеше Пейли още сутринта да беше дошъл в залата с такава нагласа и да беше проявил малко повече внимание към детайлите, но въпреки това се усмихна уверено.

— Не ги размазваме, но след вчера все още водим убедително — каза той. — Просто бъди приятелски настроен и уверен. Не го оставяй да те разтърси. Всичко се свежда до достоверността, а ти притежаваш много повече от Стиър дори в най-добрата му форма. Нещата са добре, стига да си спокоен.

Харди реши да разведри ситуацията с малко чувство за хумор.

— Сега върви и свърши това, което трябва. Не искаме да се гърчиш от притеснение на скамейката — рече той.

 

 

Стиър беше показал, че Пейли е наемник, който основава твърденията си за свидетелското разпознаване на безпочвени твърдения, и можеше да го освободи, тъй като усещаше, че е свършил добра работа и го е дискредитирал. Харди със сигурност смяташе, че вече е понесъл достатъчно удари, но когато Стиър поднови разпита на експерта, изглеждаше като боксьор, който във втория рунд е повалил съперника си в нокдаун и сега излиза да го довърши. Харди нямаше идея какъв коз крие прокурорът в ръкава си.

— Доктор Пейли — започна Стиър, — вчера сутринта ви се представих точно тук, в тази зала, нали така?

— Да, представихте се — потвърди Пейли и допълни, като следваше съвета на Харди да се държи приятелски. — При това много любезно, бих могъл да добавя.

— Благодаря.

Стиър се отдръпна малко и махна към масата на обвинението.

— А спомняте ли си, че тогава се срещнахте и с моя помощник Ларс Гъндърсън?

— Да.

— Той ли е господинът, който седи на масата точно пред вас?

— Да.

— Това ли е човекът, с когото вчера се срещнахте заедно с мен и стояхме точно до ограждението на местата?

— Да.

— Сигурен ли сте, че е той?

Пейли се вгледа за десетина секунди, понамръщи се, но след това възвърна доброто си настроение.

— Да, това е той.

— Докторе, с каква степен на сигурност може да заявите, че този господин Гъндърсън е същият господин Гъндърсън, когото срещнахте вчера?

Пейли беше врял и кипял в кръстосани разпити и му беше ясно, че зад въпроса не се крие нищо забавно. То отново замълча, погледна към заседателите, а след това и към Харди, който повдигна вежди в неясен жест. Този път Пейли беше оставен да се справя съвсем сам.

— Сигурен съм, че е той. Деветдесет и девет от сто процента.

— Деветдесет и девет процента. Това е много голяма увереност. Значи имахте възможност да видите човека отблизо при добро осветление и сте деветдесет и девет процента сигурен, че този Ларс е човекът, когото сте срещнали вчера.

— Всъщност — захапа Пейли примамката — съм сто процента сигурен. Освен ако няма идентичен близнак.

— Не, няма близнак.

— Да, това е човекът — каза Пейли, без да отделя очи от Гъндърсън.

— Чудесно, доктор Пейли. Вчера вие дадохте показания, че свидетелите по това дело не са надеждни, понеже освен всичко друго има несъответствия в описанието, което дават на дрехите, и защото някои въобще не описват облеклото. Вярно ли е това?

— Да, вярно е.

— Спомняте ли си какво носеше господин Гъндърсън вчера, когато го видяхте и се срещнахте с него?

— Не — каза Пейли след продължителна пауза. — Предполагам някакъв костюм. Не обърнах специално внимание. Изглеждаше точно на мястото си в съдебната зала.

— Имаше ли вратовръзка?

— Да, мисля, че имаше.

— Може ли да е бил с папийонка?

Пейли се замисли отново.

— Възможно е.

— Бихте ли предположили в какъв цвят?

— Ще бъде само догадка.

— А очила?

Докторът отново хвърли бърз поглед към Гъндърсън.

— Не си спомням.

Харди вече беше осъзнал, че полза няма да има, но трябваше да направи нещо, за да забави Грозника. Той се изправи и протестира.

— На какво основание, господин Харди?

— Ненужно разхищение на време, Ваша Чест. Тезата на господин Стиър е ясна.

Гомес кимна замислено.

— Господин Стиър — обърна се тя към него, — изяснихте ли тезата си?

— Ни най-малко, Ваша Чест. Тъкмо започвам.

— И аз така си помислих — усмихна се сладко Гомес. — Господин Харди, още веднъж отхвърлям възражението ви.

Харди нямаше никаква представа какво беше направил, че толкова бързо и рязко да загуби благоволението на съдията. Хрумна му, че Гомес може да е от онези съдии, които мразят възраженията и адвокатите, които ги повдигат. Със сигурност Стиър беше спечелил симпатиите й вчера, когато нито веднъж не беше оспорил разпита на Пейли от Харди. А от сутринта Харди се залавяше и за най-малките дреболии, бавеше процеса, пречеше на плавното развитие, като възразяваше, възразяваше и възразяваше, но протестите му биваха постоянно отхвърляни. Ето че сега решението отново не беше в негова полза.

Стиър се овладя. Ентусиазмът му преминаваше в ликуване и това се усещаше.

— Доктор Пейли — продължи той, — има ли нещо друго, за което да се сещате от прякото си наблюдение на господин Гъндърсън и което ви е помогнало да стигнете до заключението, че го разпознавате на сто процента или в най-лошия случай на деветдесет и девет процента?

Пейли се взря в Гъндърсън още няколко пагубни секунди.

— Не.

— Няма?

— Не.

— И все още сте сигурен, че това е Ларс Гъндърсън, когото видяхте вчера?

Стиър задаваше този въпрос отново и отново, но този път Харди си прехапа езика и замълча.

— Да — каза Пейли.

Стиър си пое шумно дъх, отиде до масата с веществените доказателства и вдигна голяма цветна снимка с размерите на плакат.

— Ваша Чест — каза той, — бих искал тази фотография да бъде отбелязана като веществено доказателство на обвинението номер едно и бих желал да попитам свидетеля дали разпознава хората на нея?

Това беше снимката, която Стиър беше направил е телефона си предишния ден. На нея дългокосият мустакат Гъндърсън беше с папийонка и се ръкуваше с експерта.

На Харди му се дощя да скрие лицето си е ръце. Как можеше да е толкова глупав и да си помисли, че Стиър моли за снимката със съвсем невинни намерения? Не, това е бил тактически ход, при това брилянтен. И сега плащаха за глупостта си.

Пейли разпозна себе си и Ларс Гъндърсън, но самообладанието му беше съсипано и гласът му беше променен.

— Да обобщим, докторе. Вие сте сто процента сигурен, че Ларс Гъндърсън е точно същият човек, когото сте срещнал вчера, но когато вчера го видяхте, той беше с дълга коса и с мустаци. Носеше червена папийонка, розова риза и очила, а не контактни лещи, както обикновено. Въпреки всички тези детайли, които вие или не сте забелязали, или не сте разпознали, заключението е, че вие точно и вярно идентифицирахте някого, с когото сте се видели за едва минута-две. Така ли е?

Пейли кимна, но Стиър беше подушил кръв и настоя за отговор на глас.

— Да — каза най-сетне докторът.

— Господин Пейли, аз съм прокурор и служител на съда и ви задавам тези въпроси, нали?

— Да.

— Когато преди малко казахте, че вчера сте видели господин Гъндърсън, беше ли вашето разпознаване повлияно от факта, че точно аз ви питам?

— Не.

— Повлия ли ви това, че идентифицирахте човека в съда? Щяхте ли да се поколебаете и да кажете, че човекът не е същият, само защото се намирате в съдебна зала?

— Не.

— Всъщност излиза, че когато бъдат помолени да разпознаят някого, някои хора може би не се влияят от властта на човека, който ги моли, или от факта, че трябва да извършат разпознаването в съда, това не е ли вярно?

— Да, но…

— Благодаря ви, докторе — пресече го Стиър. — Нямам повече въпроси.

Пейли стана и се запъти към мястото си в залата. Моузис се наведе и сръчка Харди по ръката.

— Колко му плащаме на този? — попита го той.

Харди го изгледа безжизнено.

— Не ти трябва да знаеш.