Джон Лескроарт
Фатална жена (26)

25

Харди много добре си спомняше Големия грозник. Той беше страховит противник. При първото им дело Стиър по-скоро водеше по точки, но Харди получи осенение свише в последния момент и успя да обърне делото, като разкри истинския убиец, който не беше неговият клиент. Без този щастлив пробив Харди щеше да бъде разбит, а невинният му клиент вероятно още щеше да гние в затвора.

Това беше по времето, когато Стиър работеше сравнително отскоро в областната прокуратура. Сега обаче беше натрупал няколко години, беше спечелил няколко големи дела и беше на път да се превърне в звезда. Беше настоявал пред Фарел случаят да му бъде възложен. Уес беше все още на нокти от недоказаните и неверни подмятания, че с Глицки и Харди са защитавали Магуайър, и затова се възползва от шанса да покаже на юридическата и полицейската общност, че преследва Магуайър с цялата мощ на службата си. Така Стиър влезе в залата като прокурор по делото.

Репутацията на Стиър беше толкова страховита, а маниерът му така уверен, че когато подборът на съдебните заседатели приключи, Харди остана с дразнещото усещане, че е бил прецакан. При това лошо. На него му се струваше логично обвинението да не допусне сред заседателите мъже, които имаха дъщери, и Ейми беше съгласна с него, но Стиър разреши да влязат не един, а цели петима такива.

Първата реакция на Харди беше, че е успял да надхитри хитреца, но задоволството скоро се превърна в мъчителна увереност, че е пропуснал нещо важно. Стиър беше започнал с необичайните си стратегически ходове още от началото, Харди нямаше идея какъв е замисълът му, но беше сериозно притеснен. Двамата с Ейми положиха много усилия да сформират състав от съдебни заседатели, който да им харесва, но сега смяташе, че ако трябва да го направи отново, щеше да е по-мъдро да бяха подбрали други хора. Само че не знаеше какви.

Всеки адвокат беше научил, че по време на процес трябва да избягваш изненадите на всяка цена. А сега Харди се чувстваше като ударен с мокър парцал.

Беше петък сутринта и той трябваше да изхвърли всякакви тревоги и притеснения от главата си. Залата отново беше изпълнена до краен предел, но този път не с хора, повикани за съдебни заседатели. По твърдите столове от светло дърво бяха насядали тълпа репортери от местни и национални медии и хора от прокуратурата. Уес Фарел също беше там, но когато влезе, подчертано се въздържа да поздрави бившите си партньори в кантората Роук и Харди и седна от страната на обвинението. Съпругата на Моузис — Сюзън, седеше с каменно изражение на първия ред точно зад Харди и вероятно страдаше, че дъщеря й Британи я няма. Тя обаче беше потенциален свидетел по делото и затова не беше допусната в залата. Точно срещу Сюзън седеше друга също толкова тъжна жена, за която Харди разбра, че е майката на Джесъп. Ейб Глицки го нямаше, а това беше подозрително. Но Харди не можеше да си позволи да мисли за него в момента, това беше съвсем различна история.

Моузис седеше между него и Ейми. Цяла седмица беше изглеждал отлично в донесените му от Сюзън костюми, не беше заспивал в залата и сега едва ли не безгрижно очакваше шоуто да започне. Поне външно излъчваше спокойствие като човек с много възможности пред себе си.

Съдия Гомес влезе в залата, както винаги, сякаш внезапно, всички станаха и тя зае мястото си на издигнатата маса. Адвокатите се представиха за протокола пред съда и чакането свърши. Стиър се беше изправил и стоеше точно срещу съдебните заседатели. Той имаше характерна спортна стойка и държеше ръцете си леко напред, сякаш се канеше да улови топка.

— Дами и господа съдебни заседатели. Добро утро. Искам да ви благодаря за търпението, което проявихте при процедурата на избора на състава. След няколко минути ще започна да викам свидетелите, чиито показания ще докажат обвиненията срещу ответника. Но преди това бих искал да отнема малко от времето ви, за да ви запозная накратко с това, което доказателствата ще покажат. Надявам се, че това ще ви е от полза да разберете защо задаваме определени въпроси и ще ви помогне да обработите информацията, която свидетелите ще дадат.

Случаят е наистина много прост. Обвиняемият е взел тояга, по-точно шилелаг, типично ирландско оръжие, стояло години под бара на заведението, което той притежава. С него е пребил до смърт човек, Рик Джесъп. Счупил е ръката му. Разбил е черепа му. Удрял го е толкова силно и толкова много пъти, че на снимките от аутопсията жертвата е почти неразпознаваема. За жалост ще се наложи да ги видите, докато специалист по медицина ви обяснява колко яростно и дивашко е било нападението. Удрял го е толкова силно, че тоягата се отпечатала в главата на Рик Джесъп като в пластилин.

След нападението обвиняемият е изхвърлил тоягата. Фактът, че тя е изчезнала веднага след убийството, е сам по себе си важно доказателство, че точно това е оръжието на убийството. Още по-важни са показанията на един експерт, който ще ви каже, че една снимка, направена в собствения му бар, показва как обвиняемият държи тоягата и това е същата тояга, с която е убит Рик Джесъп.

Сега няма да ви губя от времето и да ви обяснявам какво ще каже всеки от свидетелите. Ако го направя, встъпителната ми реч ще продължи колкото делото. Искам обаче да знаете, че свидетелите ще ви кажат, че са сигурни, абсолютно сигурни, че са видели обвиняемия с тази тояга в ръце, докато е вървял по улицата, на която се намира апартаментът на господин Джесъп, точно около времето, когато е бил убит. Още по-убедителни са доказателствата от криминологичната лаборатория — кръвта на господин Джесъп е открита в автомобила, по якето и по чифт обувки на обвиняемия, намерени в шкаф в дома му.

Харди се постара лицето му да остане абсолютно безизразно. Ейми внимателно и бавно сложи длан на ръката на Магуайър. Нямаше как да избегнат този момент, а той беше крайно неприятен, ако Харди твърдеше, че Моузис не е извършил убийството, каквато беше позицията на защитата. Откриването на кръвта щеше да направи ареста железен, дори и да нямаше никакви други доказателства.

— Защо обвиняемият би направил нещо подобно? — запита Стиър. — Защо някой би направил нещо подобно? Заради отмъщение.

Стиър не спря дотук, а разказа за връзката на Британи с Джесъп, за последвалото вероятно нападение срещу нея, за първия път, когато Магуайър беше ударил Джесъп, а накрая и за обвиненията в изнасилване, които накарали бащата на Британи да изпадне в ярост и да иска да убива.

Всичко ясно, просто и убедително. Харди ненавиждаше всяка една дума от речта.

— Дами и господа — не спираше Стиър. — Личното правосъдие не е правосъдие. Този обвиняем е отнел живота на друго човешко същество при обстоятелства, които законът определя като убийство. Когато чуете показанията и указанията на съда ви кажат как да ги оцените, аз ще искам това решение — виновен в убийство. Това е решението, което вашата клетва ви задължава да дадете. Благодаря ви.

 

 

Харди често оставяше съдбата да решава действията му. Смяташе, че така е гъвкав и по-способен да отвръща на ударите, че остава във върхова форма. Докато караше на запад по „Лейк“, той реши, че ако види свободно място за паркиране близо до Глицки, ще спре и ще се отбие. Не се бяха срещали почти месец, което за тях беше много време.

Места имаше по всяка пресечка. Минута по-късно вече беше изминал половината от пресечката на улицата без изход и беше изкачил дванадесетте стъпала до предната врата на Глицки. Звънна, изчака и звънна отново. Нещо не беше наред, помисли си той. Беше оставил колата на перфектно място. Глицки трябваше да си е у дома, какво иначе щеше да прави? Макар че, честно казано, Харди може би трябваше първо да се обади. Къде обаче оставаше спонтанността?

След една дълга въздишка той се обърна и беше слязъл по половината стъпала, когато чу, че вратата зад него се отваря. Той спря, обърна се и видя, че приятелят му стои бос, по дънки и обикновена бяла тениска. Беше му набола сигурно тридневна сива брада. Харди не си спомняше кога за последен път беше виждал Глицки по сини дънки и беше сигурен, че никога не го е виждал по тениска или небръснат.

— Търся Ейб Глицки. Стар човек, немощен, често ти се пречка из краката.

— Ще видя дали е тук — кимна Глицки.

 

 

— Бих казал, че, общо взето, мина добре — рече Харди. Той седеше на дивана в дневната на приятеля си и пиеше студен чай. Звънецът беше събудил Глицки от дрямката му и той, още замаян от съня, беше седнал по турски на пода. Лейтенантът, тоест технически погледнато бившият лейтенант, беше в лошо настроение. Харди не искаше и двамата да униват, затова забавляваше приятеля си с най-важните моменти от встъпителните речи, без да спестява нищо.

— Грозника беше подминал няколко дребни подробности, които обаче съвсем не са маловажни, така че наблегнах дебело върху тях. Например, когато Моузис пребил Джесъп първия път.

— Това е бил един от добрите моменти?

— В смисъл че дава различен отговор на нещо, което иначе няма отговор. Обяснява кръвта по обувките, кръвта по якето и кръвта в колата. Ако не го беше набил преди това, тези факти щяха да решат делото.

— Ако не греша, никой не е видял как го е набил.

— Много си придирчив. Поне им дава нещо друго, за което да мислят.

— Ако аз бях съдебен заседател, щях да си помисля, че Моузис е луда глава и ходи да бие хората.

— Просто е много емоционален.

— Хубава работа. Намерили ли са шилелага?

— Не са. Но имат някакъв свидетел, който е анализирал снимката — знаеш коя, онази от Стената на срама в „Детелината“. Там Моузис размахва проклетото нещо. Снимката е голяма, с отлично качество, а този свидетел ще каже, че травмите по главата на Джесъп съответстват точно на удари с тоягата. След това аз ще го смажа.

— На какво основание?

— Той не го е направил. Просто и ясно. А това означава, че убиецът е някой друг.

— Да имаш идея кой?

— Няколко. Лайъм Гудмън, Джон Ло или някой случаен човек. Не разполагахме с много време, но господин Джесъп не е бил толкова мил, колкото го обрисуват. Бил е въвлечен в доста смахнати неща, а някои от тях може да са се сторили смущаващи на хора с пари или власт, или и с двете.

— Градският съветник Лайъм Гудмън?

Харди махна с ръка в знак, че е възможно.

— Ти вярваш ли на това?

— Понякога на част от него. Почти никога на всичко. В момента работим и сме затънали до гуша. Трябват ми още теории, факти за отвличане на вниманието, оправдаващи доказателства… От всичко.

Харди отпи от чая си.

— Как ти се отразява пенсионирането? Питам, защото и аз съм се замислил.

— Стига бе.

— Е, не съвсем. Казах го да съм съпричастен.

Глицки се позамисли.

— Ами, някак си е надценено. Няма да ти хареса.

— А на теб?

— Доста ме отегчава. Имаш много време. Децата са по цял ден на училище, Трея е на работа. А аз никога не съм си падал особено по телевизията.

— Чети книги — посъветва го Харди. — Те отнемат доста време. Ти си ненаситен читател, нали?

— Донякъде. Но ако четеш повече от три часа на ден, малко писва. Ако следващото ти предложение е голф, ще те изгоня. Добре съм. Ще се оправя.

— Имам си причина да те питам за пенсионирането. Мога да ти възложа нещо, да се поразходиш навън, мисля, че ще ти хареса.

— Слушам те — рече Глицки и се облегна на възглавничката на фотьойла.

— Какво ще кажеш да станеш свидетел? По този случай. Мой свидетел.

Ченето на Глицки увисна от изненада.

— Като че бившите ми колеги вече нямат ниско мнение за мен, че да ставам и свидетел срещу тях?

— Не са се отнесли честно с теб, не е ли така? Какво толкова им дължиш?

— Нищо, но все пак… Какво искаш да кажа?

Харди сви рамене.

— Просто да поговориш малко, че си помислил, че разследването е било пришпорено, тъй като е важно. А е важно, понеже Гудмън е притиснал Лапиър за резултати, тя се е поддала и е излязла от обичайната процедура. Щом са узнали за изнасилването, са го сметнати за мотив, решили са, че убиецът е Моузис, и са престанали да търсят друг извършител.

— Диз, на кого му пука какво мисля аз? Защо съдията да ме остави да кажа нещо подобно?

— Защото искам да покажа, че върху следователите е оказан натиск да арестуват Моузис. Те на свой ред са притиснали свидетелите — нарочно или не — да дадат показания и да направят разпознаване. Целият случай е опорочен от политиката.

— Диз, разполагат с три идентификации и с кръвни проби. Какво повече?

— Искам заседателите да мислят, че ченгетата, особено Лапиър, не са си мръднали пръста да потърсят друг извършител. Някой друг го е направил, Ейб, а ченгетата ще го оставят да се измъкне, тъй като бързат да стегнат примката около врата на най-очевидния заподозрян.

— Така и стана — каза Глицки и замислено се почеса по брадата. — Но нали знаеш докъде ще стигнем, ако повдигна някои от тези въпроси.

— Знам. До нашето приятелство и до явното ни заговорничество. Това са пълни глупости. Нищо подобно не се е случвало, както много добре знаем и двамата.

— Така, но погледнато отстрани…

— Това е без значение. Пълна измишльотина — отсече Харди. — Виж, Ейб, за теб това е и възможност да се изправиш лице в лице срещу слуховете и да ги оставиш веднъж завинаги зад гърба си. Ето, принудиха те да напуснеш работата, която обичаше и в която беше добър.

— Явно не съм бил толкова добър.

— Глупости. Освен това нещата се случиха така, че и репутацията ти доста пострада.

— Я ми разкажи.

— Нали това правя. Заставаш на скамейката, под клетва си и казваш, че шефът ти се е престарал. Ако се стигне дотам, казваш, че никога не си ми звънял да ми съобщиш колко малко им остава да арестуват Моузис. И това между другото е истината. Ами онази заповед директно от съдията, която е прескочила решението ти? Прескочила е и Уес и неговата служба. Същата, която в момента е в ролята на обвинител.

— Кръв, ДНК, свидетели — припомни Глицки.

— Всичко това си има обяснение — пресече го нетърпеливо Харди. — Вероятно обяснение. Две от трите неща са открити след ареста. Въпросът е, че това поставя Стиър в абсолютно невъзможната позиция да защитава службата и шефа си за ревностното обвинение, а същевременно протоколът показва, че Лапиър е смятала, че Фарел заговорничи с нас двамата и това я е накарало да не му се доверява за ареста на Моузис.

Харди замълча и се усмихна.

— Бих могъл да призова и Уес. Областният прокурор свидетелства в полза на защитата! Това не е ли велико, мамка му? Прощавай за изтънчената приказка. Бих могъл да задълбая в историята на правото. Да накарам Уес да се закълне в същото като теб. Няма такова нещо като заговор. Познаваме се един друг, но сме професионалисти. И друг път сме заставали от двете страни на барикадата. Добре дошли в големия град. По дяволите, това ми харесва. Не, много ми харесва.

— Самозаблуждаваш се.

— Не е вярно. Ако не друго, поне ще се изправиш там и ще кажеш истината. Няма да се налага да прекараш остатъка от жалкия си живот в криене в дневната, в избягване на бившите си колеги, да не говорим за другите изкушения на градския живот.

— Аз не…

— Ейб, моля те — спря го Харди. — Намери огледало и се погледни. После пак ми кажи.

Между двамата се настани изпълнена с неудобство тишина. Глицки се опита да изгледа приятеля си кръвнишки, но Харди беше виждал изражението му толкова пъти, че въобще не се трогна. Секундите минаваха. Накрая Глицки си пое дъх и призна:

— Когато Лапиър ме повика в кабинета си, тя намекна и за другото нещо.

— Какво е намекнала?

— За всичко. За слуховете.

— Е, и? Само слухове. Разказват ги основно хора, които са били подминати при повишение, понеже ти беше по-добър в работата си, отколкото те. Това е. Слуховете идват от завистници, които не те харесват. Като няма доказателства, рационалните хора преценяват откъде тръгват слуховете и не им обръщат внимание.

Харди се облегна и отпи от чая си.

— Ейб, минаха почти седем години. Не мислиш ли, че ако имаше доказателства, дори зрънце доказателство, нещо все щеше да се случи досега? Знаеш ли какво? Няма доказателства и няма и да има. Моузис се отърва от всичко, хвърли го в големия син океан и само той знае точно къде.

— Какво да правим тогава? Трябва да отървем Моузис, за да не се напие с контрабанден алкохол в затвора и да започне да говори за неща, за които не трябва. Междувременно твоите свидетелски показания ще дискредитират Лапиър, ще отслабят Стиър и цялото обвинение. Репутацията ти ще бъде възстановена, а съдебните заседатели ще получат куп теории, върху които да разсъждават.

— Не искам да заставам срещу теб в съда — каза Глицки. — Ти можеш да изстискаш човек като лимон.

— Харесва ми. Затова бог ме е пратил на Земята.

— Той пък какво си е мислил? — усмихна се Глицки.

 

 

Няколко минути по-късно Харди се върна от тоалетната и се загледа как Глицки изплаква чашите им в кухненската мивка.

— Има още едно нещо — започна той без излишни предисловия.

— Винаги има.

— Това е по-скоро лична услуга.

— Че другото не е ли? Да свидетелствам за защитата. Ти имаш ли представа…

— Това го обсъдихме — махна с ръка Харди. — Твоите показания ще възстановят реда във Вселената. Значи са от вселенско значение. Другото е дреболия.

Глицки извъртя очи към тавана.

— Господи, пощади ме. За какво става дума?

— Има още един страничен играч. Доколкото знам, няма нищо общо с нашия случай. Виждал си го веднъж у дома, сигурно си спомняш. Тони Солая.

— Сещам се. Как ще е играч, ако не е замесен в случая?

— Ако знаех, нямаше да ти искам услуга. Нали си спомняш, че от приказките и поведението му ти се стори, че изглежда като ченге? Оказва се, че си прав. Работил е в „Нравствения“ в Манхатън.

— Ако е вярно, е ченге до мозъка на костите си. Как така сега е барман? Това не е обичайната крива на кариерата. Какво е станало, издънил ли се е?

— Твърди, че е защитен свидетел по голям федерален случай. Трафик на хора, сексуални робини… Големите пари.

— Как разбра?

Харди се намръщи.

— Казал го на Бек в миг на прочувственост и доверие тъкмо преди да я зареже заради братовчедка й Британи.

Глицки си бършеше ръцете в кърпата за чинии. Думите на Харди го накараха да спре и да го изгледа мълчаливо.

— През последните месеци поема смените на Моузис в „Детелината“ — продължи Харди. — Той и Британи са заедно, ако не и нещо доста повече. Не знам за теб, но на мен тя ми е кръщелница и племенница и се чувствам малко отговорен за нея. По дяволите, чувствам се много отговорен, въпреки че може би не бива. В крайна сметка тя е голям човек. Но след всичко, което преживя и продължава да преживява с този процес… Поне не искам да се забърква с някакъв тип, който може би не е такъв, за какъвто се представя.

— Мислиш ли?

— Не знам. Щях да го проверя, когато разбрах, но процесът тече с мръсна газ и ето че съм доникъде.

— Ами Уайът Хънт? Нали затова имаш частен детектив на разположение? Не си ли го пуснал по следата?

— Той опита и с двете имена. Истинското име на Тони е Тони Спатаро. Но може и да не е, пак ми звучи като измислено. Не излизат никакви данни — нито че е бил ченге, нито пък момче за поръчки на мафията. Случаят, ако въобще има случай, се води на изток и е замразен, докато не са готови да действат. Не присъства в нито една от базите данни на Уайът, а и както казах, това е федерално разследване. Знаеш как помагат федералните, особено на адвокатите на защитата и на шерифите — направо ще си сецнат кръста от напъване да правят добрини.

— Какво си мислиш, че мога да направя, ако Хънт е стигнал до задънена улица?

— Реших, че никога няма да ме попиташ. Като човек на закона си имал професионални отношения с ФБР, нали? При това не един и два пъти.

— Да, с Бил Шуйлър.

— Не можеш ли да го помолиш да поразпита и да видим какво ще открие?

Ейб сгъна кърпата за чинии и внимателно я сложи на стойката.

— Диз, Бил и аз не сме точно в топли и близки отношения. Той няма да издаде свидетел само защото съм го помолил. Те инвестират много пари в такива хора и се гордеят, че досега не са загубили и един от тях. Шерифът може дори да не каже на Бил, а сигурно няма и да го направи.

— Страшно ми харесва такова положително отношение. Направо ме вдъхновява.

— Просто ти казвам, че вероятно няма да стане.

— Не и докато не измислиш начин да стане.