Джон Лескроарт
Фатална жена (45)

44

Когато Моузис реши да спре да пие първия път, често слушаше парчето „Малката скала“ на Колин Рей, в което певецът твърдеше, че не е близвал алкохол от деветнадесет дни. Не му звучеше като нещо особено приятно, особено за толкова време, и Моузис скоро разбра, че на практика е цяла вечност. Днес няма да пия. Днес няма да пия. Днес няма да пия.

Ден след ден. Завинаги. Или за деветнадесет дни, което се случи първо. В действителност не беше пил нито капка в продължение на доста повече от деветнадесет дни след ареста. В затвора не сервираха вино с храната. Но откакто го признаха за невинен и се върна зад бара, алкохолът беше на една ръка разстояние. Разликата беше да успее да му устои. Днес беше нещо като негов личен юбилей, деветнадесетият му ден обратно зад бара. Зачеркваше датите в календара и когато стигна до магическото деветнадесет, реши, че вече може да си позволи да смята, че този път ще успее.

Беше вторник, пет и половина часа на един спокоен и слънчев следобед в края на лятото и животът му изглеждаше почти нормален. В „Малката детелина“ се събираха доста хора, Дейв се беше върнал на обичайното си място и пиеше третата си бира от час и половина насам. Една от лигите по дартс провеждаше състезание в задната стая и около двадесет играчи вдигаха врява и се мотаеха из коридора към предното помещение.

Осем от десетте високи столчета пред барплота бяха заети от четири двойки. Назад към тоалетните седеше групичка от шест или осем младежи около колежанска възраст, но всичките бяха над двадесет и една години, Моузис се беше постарал да се увери лично. Тъкмо бяха поръчали коктейли, а той ги беше приготвил с първокласен алкохол. Ако останеха доволни, сигурно щяха да поръчват още и да навъртят сериозен оборот.

Това също му даваше някаква малка надежда за бъдещето. Малка, защото вече не беше толкова платежоспособен. Беше прехвърлил още двадесет и четири процента от бара на шурея си като заплащане за представянето му по делото. Нямаше основания да се оплаква, защото беше отново на свобода, а заслугата за това беше на Харди. Отношенията им бяха станали чувствително по-хладни, но Харди беше добър човек и Моузис беше запазил мажоритарен дял дори и след сделката. Сега имаше петдесет и един процента от бара, а Харди държеше другите четиридесет и девет. Освен това Харди беше настоял, че когато делът му от печалбата достигнеше стойността на разходите на Моузис по делото, което със сегашното темпо щеше да стане след около стотина години, ще върне двадесет и четирите процента на шурея си. Стиснаха си ръцете.

В семеен план нещата не вървяха толкова добре, макар че все още се надяваше той и Сюзън да успеят да си върнат старите взаимоотношения. И двамата се опитваха. От следващата седмица щяха да започнат да посещават и консултации. Сюзън още не можеше да приеме какъв човек се беше оказал Моузис и какво беше направил. Тя смяташе, че вярва, че той не й е изневерил, но никога не го беше питала директно, а и той не беше повдигал темата. Ситуацията беше деликатна, тъй като отричането за връзката с Джина Роук едва ли не водеше до признание, че е убил Рик Джесъп. Доказателствата сочеха, че е имал всички възможности да го направи, а това също беше неприемливо за съпругата му. Така че в момента и двамата живееха в ничията земя на съмненията и страданието.

В края на краищата той беше приел, че това, както и всичко друго в живота, ще отнеме време, вероятно много време. Можеше единствено да продължава да не пие, да има вяра и да се надява, че двамата ще успеят да бъдат отново истински заедно.

Моузис занесе четвъртата бира на Дейв, приготви по още един коктейл за двойките на бара, взе си чаша за тъмна бира „Гинес“, но си наля газирана вода и добави лед и лайм. Обърна се и избра от плейлиста „Малката скала“ и още три стари парчета. Погледна колко е часът и се заслуша в музиката.

Лин, заместничката на Тони, която отдавна работеше за Моузис в неделя и понеделник, беше поела повечето от нощните смени. Беше свикнала да изкарва повече пари и обираше всички смени, които Моузис й предлагаше. Трябваше да дойде след двадесет минути, а той щеше да си иде у дома и да си направи барбекю на покрива заедно с жена си и двете момичета. Тогава щеше да им каже за деветнадесетте дни, тъй като всички знаеха, че това е важна психологическа бариера. Така щяха да разберат, че не се е отказал, че се държи и се справя отлично.

Моузис свали две чаши за бира „Бас“.

— Ей, Моуз — подвикна му мъжът с момичето вдясно, — знаеш ли дума, в която да има три съгласни една след друга? Мен ако питаш, няма такава.

— Напротив, има — отвърна приятелката му.

Предната врата се отвори и в бара влезе жена на средна възраст със сива коса. Вечерта беше необичайно топла, но тя носеше дебело, дълго до коленете палто. Поспря се, за да може очите й да посвикнат със слабото осветление, забеляза празното столче точно пред Моузис и седна. Свали голямата си чанта от рамото, остави я на бара и му кимна като на познат. Моузис имаше чувството, че я е виждал някъде, но не можеше да се сети къде. Отблизо си личеше, че изглежда добре, и Моузис си помисли, че е някъде на неговите години, може би малко по-възрастна от обичайното за клиентите на „Детелината“.

— Моузис Магуайър — каза тя.

Барплотът беше блестящо чист, но Магуайър по навик беше започнал да го бърше пред нея и при всяко движение усещаше неравностите от ударите с шилелага преди толкова много месеци. Сложи салфетка пред клиента и каза:

— Аз съм. Какво да ви предложа?

Двойката вдясно още спореше за думата с трите последователни съгласни.

— Отсреща! — каза тържествуващо момичето. — Т, С, и Р.

— Вярно, браво на теб — посочи я Моузис и вдигна ръка, за да плесне нейната.

В частицата от секундата, когато отмести поглед от нея, сивокосата жена бръкна в чантата си. Когато Моузис я погледна, тя тъкмо вадеше ръката си.

— Аз съм Пени Джесъп — каза тя.

Държеше голям сребрист пистолет, хвана го с две ръце и без никакво колебание стреля три пъти от упор в гърдите на Магуайър.

 

 

Заупокойната служба беше в „Свети Игнатий“, а погребението на Магуайър беше в Колма в петък. След него Харди и Франи поканиха у дома си приятели, за да почетат Моузис. В катедралата и на гробищата имаше поне двеста души, но Харди очакваше да дойдат не повече от тридесет или четиридесет. Появиха се обаче повече. Освен Уес и Сам, Ейб и Трея, Джина, Уайът Хънт, Ейми У и много от клиентите от „Детелината“ пристигнаха още и хора от сбирките на анонимните алкохолици. По-изненадващо беше присъствието на няколко патрулни полицаи от района на „Детелината“ и на двама от заседателите по делото.

Харди беше заобиколен от гости и тъкмо вадеше една студена бира „Бекс“ от хладилника в кухнята, когато Уес Фарел се доближи до него.

— И аз искам такава, ако има и за мен — каза той.

Харди му я връчи и Фарел отпи.

— Доста хора са дошли — кимна прокурорът.

— Моузис беше доста известен.

— Да отбележа за протокола, че съм направо потресен от случилото се.

— Трябваше да внимаваме — съгласи се Харди. — Да хвърляме по едно око, да се оглеждаме. Да направим нещо. Тя го е дебнела. Аз трябваше да се сетя.

— Но защо? Синът й е мъртъв.

Фарел се поколеба.

— Тя явно не е повярвала на историята на Джина.

— Логично заключение.

Харди отпи от бирата си.

— Да отбележа за протокола, тъй като явно това е лафът на деня, че все още никой не е опровергал думите на Джина.

— Ако не възразяваш, бих предпочел да не говорим с такива термини. Процесът беше честен и ти спечели. Между другото Сам ми каза, че не си отговорил на поканата за сватбата.

— Реших, че може би съжаляваш, че си ни поканил.

— Ти шегуваш ли се? Имам едва около трима истински приятели в града. Ще е хубаво, ако някой от тях дойде на сватбата ми.

— Чух, че дори Сам ми е била бясна.

— Трея явно е доносник — засмя се Фарел.

— Сигурно.

— Знаеш ли кос е смешното? Нали си спомняш как тя се опитваше да е на моя страна в онзи морален спор между нас двамата и поне да се постарае да погледне на нещата през моите очи? Това й беше първият такъв опит.

— Как се справя досега?

— Общо взето, стигна до извода, че си постъпил правилно. Моузис е трябвало да убие онзи тип, тъй като изнасилвачите заслужават да умрат. И това са думи на моята либерална годеница.

— Заседателите се произнесоха, че Моузис не го е убил — каза Харди. — Но съм впечатлен от начина й на мислене. Съпругата на областния прокурор трябва да подкрепя смъртното наказание, не смяташ ли?

— Тя не харесва частта с „наказанието“. Иска просто да очисти изнасилвачите.

— Тя е твоят малък борец за справедливост, който поема правосъдието в собствените си ръце.

— Знам, това е много специално отношение.

Фарел се вгледа в тълпата и се сепна.

— Направо не мога да повярвам.

— Какво? Леле! — изуми се и Харди.

Фарел го потупа по ръката.

— Ще те оставя да се оправяш сам — каза той и тръгна към задната врата и към двора.

Пол Стиър си проби път през хората и стисна ръката на Харди.

— Извинявам се, че се натрисам на купона, но ти каза, че всички са поканени.

— Така беше — каза Харди. — Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Не, благодаря, нищо не искам.

— Беше ли на погребението?

— Да, но стоях отзад. Не исках да привличам внимание и да създавам шумотевица. Мисля, че случилото се е ужасно.

— Фарел току-що каза същото. Който нож вади, от нож умира и така нататък. Ако го е направил, разбира се.

Харди не се чувстваше особено спокойно и въздъхна.

— Ти наистина ли се съмняваш?

— Без коментар — отсече Харди и се усмихна неприязнено.

— Мислиш, че се опитвам да те подмамя? — изненада се Стиър.

— Не бих казал, че това е извън границите на допустимото.

Стиър поклати глава със съжаление.

— Човече, понякога работата ни може да бъде доста лайняна. Дойдох, защото наистина исках да ти кажа колко съжалявам.

— Добре. Но мога ли да ти припомня, че ако ти беше постигнал своето, той сега щеше да лежи в затвора.

— Не смяташ ли, че щеше да е по-добре да лежи там, а не където лежи сега? Водих процеса, защото за това ми плащат.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че играя, с каквито карти ми се паднат и съм морално задължен да се опитам да спечеля с тях.

Стиър замълча и се приведе към Харди.

— Освен това аз винаги се опитвам да подбера справедливо съдебните заседатели. Справедливо.

Отначало Харди не успя да разбере какво му казва Стиър. Справедливо, съдебни заседатели… И изведнъж прозря. Петимата бащи на дъщери. Господи, помисли Харди, той го е направил нарочно.

Стиър си пое дъх.

— Аз имам дъщеря, Диз. На дванадесет години е. Обича да играе футбол и бейзбол, да слуша музика и да танцува. Тя е светлината на живота ми. Ако някой й направи нещо, съм абсолютно сигурен, че ще му изтръгна сърцето и ще го убия на мига.

Той подаде отново ръка на Харди и се сбогува:

— Както и да е, беше ми приятно да работя с теб. До следващия път.

После се обърна и се изгуби в тълпата.