Джон Лескроарт
Фатална жена (4)

3

Дизмъс Харди се захвана сериозно да отслабне с една десета от личното си тегло без някаква видима причина. Той беше на шестдесет години, не пропускаше удобен случай за джогинг, от време на време ходеше на аеробика — било то на улицата, в зала или някъде другаде, но също като Джими Крикет искаше да доживее до сто и три години, затова реши, че му трябва по-краен подход — нещо, което да го натовари физически, но и в същото време да го удовлетвори.

Това се дължеше на натурата му, която, меко казано, беше състезателна. В професионалната си кариера той не беше загубил много дела. Беше експерт по дартс и умел гмуркач с маска и шнорхел или с леководолазна екипировка. Като цяло печелеше на шах, на покер и на скрабъл (освен срещу сина си Винсънт, което го дразнеше и в червата). Той се вписваше в песента „Последният истински мъж“ на Джими Бъфет, а и често изглеждаше точно така. Уайът Хънт, частният детектив, чиито услуги ползваше, беше с почти двадесет години по-млад, доста атлетичен, но Харди винаги го биеше на дартс, а понякога, с чисто усилие на волята, дори и на баскетбол и ракетбол.

Така че Харди искаше предизвикателство, което би свалило индекса му на телесна маса с няколко пункта и би върнало часовника назад, за да се чувства като на тридесет и пет години. Не че се притесняваше, че ще умре или нещо такова.

Днес обаче Харди се позамисли отново върху режима, който беше решил да си наложи. Стоеше на твърдия пясък пред клуб „Делфин“ на брега на залива в „Акуатик парк“. Накъдрената зелена вода пред него се простираше чак до вълнолома на около четиристотин метра. Шамандурите отбелязваха позволената за плуване зона в оградената територия.

Беше облякъл неопренов костюм, тъй като температурата на водата беше 12°С, колкото и на въздуха. Беше няколко минути след десет, часа, в който клубът отваряше за посетители, а мъглата все още не беше се вдигнала.

Край него се появи мъж в добра форма, на около тридесет и няколко години, само по син бански „Спийдо“. Харди отвърна поглед, като се бореше с раздразнението си към млади мъже по принцип и си мислеше, че 12°С далеч не са подходящи за къси бански, но мъжът явно никак не страдаше от условията. Вместо това се усмихна на Харди, като с лекота пристъпваше от крак на крак.

— По-добре не му мислете много-много — каза той. — Направо нагазвайте.

— Щеше ми се да имаше място, от което да скочиш, и набързо да се приключи с това.

— За пръв път ли ви е? — запита младият мъж.

— Толкова ли личи?

— Стояхте тук, когато аз започнах да се преобличам. Повечето от редовните посетители направо влизат.

— И аз ще вляза. Чакам разпореждане свише.

— Хей, не си мислете, че ви пришпорвам. Всички сме минали през това. Но е твърде студено да се стои просто така, затова, ако ме извините… — с тези думи направи пет-шест пружиниращи крачки, хвърли се с глава напред във водата и започна да се отдалечава с ефектен кроул.

— Позьор — измърмори Харди на себе си. След това пристъпи напред, задъхвайки се, когато студената вода проникна под неопрена. След няколко крачки беше вече влязъл до хълбоците. Хвърли се със скок и започна да плува.

 

 

Въпреки че младият мъж изплува два пъти повече обиколки в ограденото от шамандури място, като при това задминаваше Харди, двамата приключиха горе-долу по едно и също време. Харди тъкмо беше седнал в съблекалнята, все още с неопреновия костюм и със стиснати зъби, за да не им позволи да тракат, когато вратата зад гърба му се отвори и Адонис се появи отново.

— Как беше? — запита той.

Харди кимна, тръсна глава и кимна отново. Бузите му се бяха вкочанили, затова не беше съвсем сигурен колко приятелска усмивка успява да докара.

— Можеше да е и по-топло.

— Ще свикнете. Никога не съм допускал, че ще успея, а сега дори и не се замислям наистина. Влизаш, започваш да се движиш и скоро ти става почти горещо.

— Аз съм на няколко светлинни години от това да ми е горещо — вдигна обезсърчен поглед Харди.

— Ще видите — каза мъжът, поколеба се за миг, а след това протегна ръка. — Аз съм Тони.

Харди пое предложената ръка и я стисна силно, точно на ръба, преди да стане плашещо.

— Дизмъс.

— Като Дисмас, разбойника, разпънат заедно с Христос? — наклони глава Тони.

— Точно той. Името не говори нищо на повечето хора.

— Да, ами, Антъни Солая — това съм аз, бях помощник в църквата в първи клас. Тогава доста се занимавах със светците, особено с Йосиф и Дисмас, номер първи и втори, възнесли се в небесата.

— Винаги съм мислел, че Дисмас е бил първият.

— Преди Йосиф? Не смятам така, приятел. Какво е правил Йосиф, след като умрял? Просто е чакал в чистилището или където там са ги държали през цялото време? Трябвало е него да пуснат първи. Освен това като част от сделката цял живот е бил женен за девица, никога не се е оплаквал и е трябвало да се сети, че са му длъжници. Иначе би вдигнал врява.

— Когато стигнем там горе, ще питаме и ще изясним работата — поусмихна се Харди.

 

 

Въпреки че беше предупреден, Харди се спря неуверен пред адреса на улица „Мишън“, който дъщеря му Ребека му беше дала. Беше досущ, като която и да е от другите безстопанствени сгради, станали толкова потискащо обичайни в широкия център през последните няколко години. Някога приканващата витрина към улицата сега беше боядисана в скучно матовочерно, както и предната врата, която зееше частично отворена към притъмнялата рецепция. Харди си помисли, че е просто страхотно място, ако искаш да те оберат. Но адресът беше точно този.

Докато стоеше и попиваше атмосферата, иззад ъгъла се появи група от седем момчета и момичета. Те минаха през полуотворената външна врата без никакво колебание и потънаха навътре. Харди остана на няколко стъпки зад тях и влезе в сумрачното антре точно навреме, за да види как последният младеж изчезва, а вътрешната врата се затваря с щракване.

Харди отиде до вратата, огледа се и почука три пъти, като се чувстваше глупаво и някак подозрително в костюма си. На височината на лицето му се отвори кръгче червена светлина, с диаметър около пет сантиметра, а едно око се появи за малко в шпионката.

— Да? — произнесе напевно безплътен глас.

— Измама — каза Харди. Това беше паролата.

Вратата щракна отново и се отвори широко. В неясната червена светлина зад нея едва се различаваше седнал на стол млад мъж с приятно лице и кожено облекло.

— Добре дошли в „Горящия Рим“ — каза той. — Внимавайте по стъпалата надолу.

Това беше добър съвет, не съвсем ненужен, тъй като стълбището се спускаше в още по-тъмен мрак, преди една площадка да отведе до други стълби, перпендикулярно наляво. Над второто стълбище светеше самотна червена крушка, хвърляйки оскъдна светлина върху стъпалата. Докато слизаше, Харди усети пулсиращ бас ритъм иззад вратата в дъното на стълбището.

Когато я отвори, за негова изненада се намери в привлекателно място. Беше добре осветено, по-скоро като стилен бар за контрабанден алкохол, а не като мръсен гараж. Таванът беше висок, а всички стени бяха тухлени. От единия до другия край се простираше солиден бар от тъмно дърво, а от музикалната уредба се носеше Джон Майер, при това доста по-тихо от оглушителните децибели, които Харди очакваше.

Той си проправи път до мястото, където седяха жена му и дъщеря му. Изглеждаха еднакво красиви — две червенокоси жени с блузи от трико, тесни дънки и ботуши. Майката и дъщерята седяха една срещу друга, обърнати към бара, пред тях имаше по чаша вино и не забелязаха Харди, докато не застана до масата.

— Трябва да харесваш място, където те пускат само срещу парола — каза той, като окачи сакото си на облегалката на стола до малката масичка в средата на претъпканото помещение. — Макар да смятам, че „измама“ е малко прекалено очевидно, не е ли така?

Франи се наведе напред и го целуна по бузата.

— Сменя се всеки ден — отвърна Бек.

— Наистина ли не те пускат, ако не я знаеш? — запита Франи.

По лицето на Бек се изписа объркване.

— Защо да не я знаеш? Има я на сайта им.

— Ами ако нямаш компютър подръка? — отвърна Харди.

Обърканото изражение се запази.

— Тогава търсиш в Google на телефона си.

Бек сложи длан върху ръката на баща си.

— И не ми казвай: „Ами ако нямаш телефон“.

— Добре, да приемем, че всеки има телефон, но какво става, ако не можеш да му сложиш Google?

— Той се шегува, нали? — Бек погледна към майка си.

Франи потупа Харди по ръката.

— Той е умен по друг начин — каза тя.

— Просто си мисля за тълпите бедни хора, които вървят по „Мишън“, неспособни да утолят жаждата си поради липса на парола.

— Утолят — повтори Ребека. — Ето това е дума, подходяща за баща.

— Много си е добра — отвърна той. — Може би трябва да я направят парола за утре. Междувременно бих искал да поръчам нещо утоляващо. Тук навъртат ли се сервитьорки или трябва сам да ида до бара?

— Става и по двата начина. Но ако искаш пълното изживяване, иди до бара.

— Какво е пълното изживяване?

— Един от знаковите им коктейли. Тук имат удивителен миксолог.

— Миксолог — Харди кимна. — Какво ли не чува човек от дъщеря си. Миксолог различно ли е от барман?

— Той създава нови питиета, татко. Прави собствени битери, настойки, украси, такива работи. Мисля, че ще харесаш някои от тях. Прави едно нещо с джин, битери и босилек, което със сигурност ще харесаш.

— Подправката босилек?

— Има ли друг босилек? — включи се Франи.

— Ами ако искам просто уиски сингъл малц или обикновено мартини?

— Той сам си маринова маслините за мартини. Страхотни са. Но внимавай с костилките.

— Ужас — отвърна Харди и се обърна към жена си. — Не можем да кажем на Моузис за това място. Тук ще полудее само за миг.

В това време една сервитьорка, съвсем малко по-красива от Скарлет Йохансон, застана до масата им и сложи салфетка пред Харди с опустошителна усмивка.

— „Макалън“, дванадесетгодишно — поръча Харди, отстоявайки решително пуризма. — Чисто.

 

 

На връщане от тоалетната Харди мина покрай мястото на миксолога в края на бара. Там се виеше значителна опашка от млади и дори още по-млади хора, чакащи да бъдат обслужени. Беше изпил само едно питие, а тълпата се беше сгъстила дотолкова, че едва виждаше стената в задния край на заведението. Някой беше усилил музиката и мястото определено започваше да пулсира. Харди се обърна надясно и улови погледа на дервиша зад бара, който разбиваше шейкър с нещо си, после спря и примигна, тъй като разпозна Тони, младия атлет от клуб „Делфин“. Малък град, какво да правиш.

Харди се добра до масата си, извиняваше се на хората, докато се провираше между тях, и се наведе към двете жени:

— Кога са намалили възрастта за сервиране на алкохол до четиринадесет години? — извика той.

След това очите му се отклониха към входа точно когато вратата се отвори рязко и се появиха двама мъже. Те бързо отстъпиха към най-близкия ъгъл, а зад тях изникнаха още двама. Харди разпознаваше ченгетата от пръв поглед и направи крачка назад, за да види какво става. Влезе трета двойка мъже и тръгна право към него и към офиса зад бара.

Първите лични карти се показаха, когато през предната врата се появиха хора в униформи.

— Какво става? Кой… — Ребека сложи ръка върху рамото на баща си.

Въпросът й получи отговор от мъж с размерите на горила в цивилно облекло, който застана до вратата, щом видя, че полицаите са пипнали хората, заради които бяха влезли. Той наду силно свирка, която спря всякакви разговори в помещението.

— Моля за вашето внимание — изкрещя той, за да надвика музиката. — Това е полицията на Сан Франциско. Този бар е затворен. Моля, запазете спокойствие и се отправете към изхода.

— Това беше най-голямата глупост, която съм виждал в живота си — каза Харди на Франи, докато режеше патицата си в „Проспект“, едно от новите им любими места за хранене. Идиотите преиграха тотално. Продавали на непълнолетни? Изчакваш, докато барът започне да затваря, и арестуваш, когото си поискаш. Имаха късмет, че някой не получи инфаркт или пък че хората не помислиха, че има бомба или пожар, или пък че банда хлапаци се опитва да ги ограби. Знаеш ли колко лесно цялата ситуация можеше да излезе извън контрол?

— Според мен беше извън контрол още от самото начало.

— Имаш право — отвърна Харди. Той сдъвка хапката си, преглътна и издиша шумно. — Сбирщина глупаци.

Франи остави вилицата си.

— Представяш ли си само как нахлуха и превзеха цялото място? Ще речеш, че всички вътре бяха закоравели престъпници.

— Ами, виж — започна Харди, — ти сама го каза. Това е привидна дейност, прах в очите. Едва ли не, ако изпиеш едно, преди да си навършил двадесет и една, след това ще почнеш да обираш банки и да отвличаш хора. Но подобни акции се случват постоянно, като изгрева и залеза.

— Имам предвид, че все едно няма истински сериозни престъпления, та са решили да закопчеят няколко хлапета за пиене, преди да са навършили законната възраст.

— Няма да ги защитаваме — каза Харди. — Това разнищва самата тъкан на обществото, не знаеш ли? А и не забравяй, че освен това са затворили бара и са арестували барманите.

— Кой точно има полза от това? Безработицата е колко — към петнадесет процента, а така още повече хора остават без работа. Кому помага това?

— Това е добър въпрос.

— Знам. Но защо наистина? Не мога да си представя, че някой, ръководещ каквото и да било, би могъл да позволи това да се случи.

— Не само че го остави да се случи, Фран. Сам го причини.

— Това е доста плашещо — отвърна тя. — Можеха да арестуват Бек, ако не си носеше личната карта.

— Не, те не арестуваха хлапетата и слава богу. Имам усещането, че цялата работа беше заради барманите. Престъпен заговор, за бога. Те как да знаят дали някой е пълнолетен или не. Проверяват картите на хората на вратата горе, когато кажат паролата. Вътре барманите им наливат питие и познай какво? Личните карти са фалшиви. Това по чия вина е? А сега бедните копелета са в управлението и ги регистрират за заговор в продажба на алкохол на непълнолетни. Това е пълна пародия.

— Особено като знаем, че си бил барман и всичко останало.

— Дяволски си права — каза Харди.