Джон Лескроарт
Фатална жена (6)

5

Лиън Гудмън и тогавашният му асистент Рик Джесъп работеха с Джон Ло от 2008 г., преди Гудмън да бъде избран в Градския съвет. В онези години той имаше частна практика, а господин Ло се нуждаеше от правна помощ, за да пререгистрира десет свои парцела в центъра. Шест от жилищните блокове се даваха под наем почти изцяло на корейци от над четиридесет години, още откакто дядото на Ло ги беше построил през 60-те години на миналия век. В първите години агресивните закони за контрол на наемите в Сан Франциско ограничаваха приходите до такава степен, че инвестицията щеше да стане несъстоятелна, но цените на недвижимите имоти подскочиха главоломно нагоре. Те продължиха да растат и всичко изглеждаше добре.

В края на 80-те години бащата на Ло рефинансира заема си и получи над три милиона долара в брой срещу сградите. Инвестира в четири нови блока, които се напълниха с по-скорошни корейски имигранти. Вярно, наемателите бяха приток на капитал, но някои от семействата, особено от първите сгради, вече бяха трето или четвърто поколение. Мнозина от тях плащаха по-малко от хиляда долара на месец, а в същото време една стая в частен дом или в големите блокове с обща собственост наоколо често струваше от две до четири хиляди долара.

Но законите бяха недвусмислени — докато наемателят заемаше жилището, увеличението на наема беше максимум един процент годишно.

През 2008 г. Джон Ло се озова без достатъчно приходи на пари в брой. Рецесията и пукването на балона на пазара с недвижимо имущество заличиха две трети от стойността на имотите в центъра. В същото време някои от по-немарливите, по-затруднените или просто по-бедните наематели спряха да плащат и без това безумно ниския наем. На теория Ло можеше да изгони тези семейства, но процедурата се проточваше, беше много скъпа, а понякога съдиите в Сан Франциско отказваха заповед за освобождаване на жилището. Когато Ло получеше такава заповед, трябваше да убеди шерифа да я приложи, а това водеше до нови и нови пречки. Междувременно той плащаше рефинансирания кредит от баща му, а месечните приходи от наемите не покриваха разходите му.

Трябваше да намери по-добър начин.

Отговорът дойде от адвоката му Лайъм Гудмън. Той му обясни, макар че в интерес на истината Джон Ло беше бегло запознат с процедурата, че блоковете с апартаментите трябва да бъдат пререгистрирани, но не като жилищна площ, а като салони за масаж. Те пък ще бъдат напълнени с нови имигрантки от Корея, подлъгани да отидат в САЩ с обещания за големи заплати и почтена, стабилна работа като сервитьорки, модели или камериерки. Всъщност младите жени често пъти пристигаха задлъжнели с хиляди долари на посредниците, уредили пътуването, документите и установяването в Америка.

За да си платят дълговете, посредниците, които реално бяха техни господари, макар и да не се наричаха така, ги принуждаваха да работят в салоните за масаж като сексробини. Обикновено работеха по шест дни в седмицата и обслужваха до десет-дванадесет мъже на ден. Печелеха за господарите си по петдесет долара на сеанс и отчитаха половината от бакшишите (от сто до четиристотин долара в зависимост от услугата). Останалото отиваше за тяхната свобода, която обаче можеше да се окаже непостижима, а често ставаше точно така.

За момичетата това беше лошо, но за Джон Ло означаваше страхотен бизнес, който разреши всичките му парични проблеми. Атмосферата в града беше супер снизходителна и сексуалните простъпки минаваха между капките. Властите, общо взето, не обръщаха внимание на тези така наречени „престъпления без жертви“. Освен това през 2004 г. юрисдикцията над масажните салони се прехвърли от полицейското управление към градския Отдел по общественото здраве, чиито правомощия да проверяват доколко чисти са тези бизнес обекти, не налагаха и задължително докладване на полицията за признаци на заподозряна или вероятна проституция. Един използван презерватив може и да беше нарушение на здравните разпоредби, но нямаше за какво да звънят на Нравствения отдел. А и никой не обръщаше внимание на секса в салоните за масаж, освен ако полицията не видеше как парите преминават от ръка в ръка.

Накратко — бяха добри времена да си собственик на няколко салона за масаж в Сан Франциско и за Джон Ло не беше никакъв проблем да се отблагодари на Лайъм Гудмън за правните съвети, помощта при пререгистрирането и за преобръщането на финансовия му живот с дарение за кампанията му за член на Градския съвет или като подкани познати бизнесмени от „Тендърлойн“ и „Чайнатаун“ също да подкрепят кампанията.

* * *

Приблизителната причина за акцията срещу собствениците на барове и сервирането на алкохол на непълнолетни се коренеше в третичната проява на верижен ефект, започнал преди два месеца, когато федералните направиха неочаквана чистка на салоните за масаж в града. Бяха арестувани около сто масажистки, повечето корейки. Кметът Лилънд Крофърд беше силно смутен и шокиран, шокиран да разбере, че в тези места има доста секс, и нареди да се състави отряд от инспектори от здравната служба и от полицията, който да засили наблюдението и прилагането на градските закони срещу проституцията.

Второто събитие отпреди едва месец получи широка публичност. Крофърд, придружен от хора от новосформирания отряд и свита репортери, чакаше в безименната уличка, водеща към салона за масажи „Златна мечта“, собственост на Джон Ло и лицензиран от Отдела по общественото здраве, докато един цивилен полицай от азиатски произход натисна звънеца. Когато металната външна врата се отвори, полицаят лепна езичето с парче тиксо, така че групата на кмета да може да влезе тъкмо навреме, за да спипа един мъж посред сексуален акт във фоайето на сградата.

Затова не беше особено изненадващо, че акцията разбуни духовете и Крофърд обяви война на трафика на сексробини в града. За лош късмет цялата шумотевица и викове не доведоха до нищо, тъй като инспекторите, които придружаваха Крофърд, можаха да уличат „Златна мечта“ единствено в лоша вентилация, неподходящо облекло на служителите, използване на бизнес адреса като място за живеене и в използване на легло вместо на масажна маса. Никой не беше видял пари да сменят притежателя си, нито една от страните не проговори и безочливият сексуален акт, на който бяха станали свидетели, нямаше как да бъде класифициран като проституция и да бъдат повдигнати обвинения.

Седмица по-късно съдията от административния съд Мори Суиндел, бивш партньор в правната кантора на съпругата на Лайъм Гудмън, отказа да отнеме разрешителното на Джон Ло за салона за масажи. Нито едно от момичетата, работещи в „Златна мечта“, не свидетелства срещу собственика, а и се носеха слухове, че той ги е заплашил, за да си мълчат. По същото време се провали и федералното дело, което обхващаше първите стотина ареста. Така десетте салона за масажи продължиха да работят.

Въпреки че ефектът върху проституцията в Сан Франциско беше нулев, секстрафикът официално се превърна в един от наболелите проблеми в града. Крофърд си присвои заслугите, загрижеността му за жертвите на тази международна хуманитарна криза щеше да се превърне в стотици, ако не и в хиляди гласове на жени и мъже от азиатски произход, тъй като кметът се прицели в креслото в столицата на щата. Беше само въпрос на време, преди неговият специален отряд да започне да действа по-ефективно и да притисне бизнесите на Джон Ло и колегите му.

Лайъм Гудмън не се боеше да бъде предприемчив. Той знаеше, че задържането на вниманието на средния гласоподавател можеше да бъде измерено в секунди, ако не и по-малко. Освен това беше наясно, че Нравственият отдел в града страда от липса на хора и пари и ако успееше да изтегли няколко души към други задължения, на отряда срещу секстрафика ще му е нужно много повече време да достигне поне минималното ниво на компетентност. Нещо повече, ако догодина Крофърд бъдеше избран в Сакраменто, кабинетът на кмета щеше да зейне свободен за някого с добре познато име и достатъчно добра биография. Някой точно като Гудмън, ако успееше да направи така, че името му да се появява по-честичко в новините. А щом Лайъм станеше кмет, отрядът щеше да бъде оставен постепенно да атрофира, а след това и напълно да изчезне.

Докато четеше вестника си миналата седмица, се натъкна на много тъжна статия за пиян тийнейджър, който минал с колата си на червено и убил млада двойка от Бойзи, пристигнала в града за медения си месец.

Употреба на алкохол под допустимата възраст, помисли си той. Като бонус повечето от хлапетата в тези скъпи заведения бяха бели от средната или високата класа, така че можеше да удари, без отгоре му да се стоварят обвинения в расизъм, които спъваха всеки опит да се пресече трафикът на дрога в победните, основно малцинствени общности.

Употреба на алкохол под допустимата възраст. Това беше трамплинът му към поста на градоначалник.

Пресконференцията на Гудмън на върха на голямото стълбище в кметството на Сан Франциско приключи. Имаше репортери от „Кроникъл“ и „Куриер“, от местните телевизии и от няколко кабелни и интернет канала. Той започна с нещастната двойка от Бойзи и успя да включи статистика за увеличаването на проблемите с трафика и други престъпления, които включваха непълнолетни под въздействието на алкохол. Спомена данните за баровете, които действаха като центрове за продажба на наркотици, и вметна няколко духовитости за бума на фалшиви лични карти и заплахата, която те представляваха за националната сигурност.

— Ние сме толерантен град и с право се гордеем с това — заключи той, след като отговори на множеството въпроси. — Но толерантността не бива да се разпростира върху заведения и хора, чиято незаконна дейност застрашава животи и е заплаха за хората и за общественото здраве.

Когато обърна гръб на групата репортери и се запъти към кабинета си, се чувстваше добре. Щом видя Джон Ло пред вратата му, Гудмън първо си помисли, че клиентът му е дошъл да го поздрави за хубаво свършената работа. Но по лицето на Ло не се четеше никакво задоволство, нито пък знак на одобрение.

Гудмън набързо пусна кратка усмивка, а след това си придаде загрижено изражение.

— Джон — каза той. — За какво мислиш?

— Може би е по-добре да влезем вътре — предложи Ло.

В офиса имаше две малки предни помещения, където работеха чиновниците, макар че сега беше петък вечер и нямаше никого. Кабинетът на Гудмън беше зад тях. Прозорците гледаха към авеню „Ван Нес“ и откриваха панорама към сградата на операта. Обзавеждането беше традиционно, но и пищно — столове с червена кожена тапицерия, махагоново бюро, сервизни масички, персийски килим, а стените бяха покрити с шкафове за папки и лавици.

Ло пристъпи до прозореца с ръце зад гърба. Той беше нисък и набит, носеше шит по поръчка син костюм и, изглежда, събираше мислите си. Раменете му се повдигаха и отпускаха, докато накрая Ло се обърна към Гудмън.

— Както ти каза, наистина мисля за нещо.

— Радвам се да го чуя — кимна Гудмън. — Мисля, че нещата отвън минаха доста добре, но ако има нещо важно, което не съм споменал…

— Не е за това — спря го Ло с вдигната ръка. — Пресконференцията мина чудесно. Цялата стратегия с алкохола е добра. Става дума за един от твоите хора.

— Моите хора? Някой от избирателите?

— Не. Един от младите, които работят тук, в офиса ти. От стажантите.

Това беше изненада за Гудмън и той не успя да я прикрие.

— Какво за тях?

— Колко са?

— Всеки ден е различно. Има на платен и на неплатен стаж, на непълен и на пълен ден, но средно са шестима. Винаги има поне трима плюс секретарката ми. Защо?

— Всички ли са мъже?

— Има едно момиче. И секретарката ми Даян, както и една жена от Бъркли, но тя е назначена временно.

— Добре, значи четирима мъже. Един от тях…

Ло се спря и си пое дъх.

— Един от тях посещава моите салони и не си плаща за услугите. Нещо по-лошо — когато момичетата се оплакват, той ги заплашва. Ударил е едно от тях.

— Кой от стажантите ми?

— Не знам. Сигурно ще се изсмееш, но и момичетата не могат да кажат, на тях клиентите им изглеждат еднакви. Истината е, че се страхуват. Не искат да се забъркват в неприятности и да се озоват между чука и наковалнята. Така че когато ги питам, казват, че не знаят. Едната казва, че го е чула от друга. Когато питам другата, тя се измъква, че била чула за такова нещо, но на нея не й се било случвало.

— Как тогава знаеш, че е някой от моя офис.

— Знам — сви рамене Ло. — Разбери, Лайъм, не за това съм тук. Не те питам, казвам ти, че е някой от твоя офис и не мога да оставя случая така. Работата ми е да не допускам подобни неща. Това трябва да спре. Не искам момичетата ми да бъдат тормозени по такъв начин. Те вършат услуга, за която им се плаща. Дават ми моя дял и всички са щастливи. Ако не можеш да откриеш начин да го спреш и проблемът остане, тогава решението ще падне върху мен. Но аз бих предпочел ти да се справиш със ситуацията, преди тя да е довела до влошаване на отношенията ни.

Гудмън схвана намека. Той отстъпи крачка назад и приседна върху ъгъла на бюрото.

— Наистина не съм сигурен дали да вярвам на тази история, Джон. Разбира се — вдигна ръка той, — на теб ти вярвам. Това си чул от момичетата, това ми казваш. Както и трябва да бъде. Но всеки може да каже, че работи за мен и да се опита да ги притиска.

Ло кимна.

— Моля те, не подценявай колко сериозен е проблемът. Съжалявам, че се налага да говорим за това, и то точно днес, когато чистката в баровете мина толкова добре и трябва да си щастлив. Но аз току-що разбрах за това и не мога да оставя момичетата, без да ги защитя.

— Не. Разбира се, че не. Ако наистина е бил един от моите хора, ще разбера кой е и ще го уволня незабавно, обещавам ти.

— Това би било добре — каза Ло. — Поне да го уволниш.

 

 

Тони Солая се прибра у дома си в едностайния апартамент на третия етаж в сградата на улица „Елис“, близо до кръстовището с улица „Мейсън“. Мястото беше току до опасния и известния с лошата си слава район „Тендърлойн“. Той си взе душ, поспа четири часа на падащото легло и се събуди гладен и притеснен.

Апартаментът беше наистина малък. Помещението беше широко два метра и половина и дълго три метра и седемдесет. Мивката в ъгъла заемаше стената до хладилника, така че леглото едва се побираше, когато го спуснеше. В шкафчетата над плота бяха чашите, чиниите и купичките. Не ги беше купувал, намери ги там, когато се нанесе. В другите два шкафа имаше различни консерви, кафе и пакети с полуготово фиде и спагети. Стените и плотовете бяха в бледожълто, напръскани тук-там с кафяво за акцент. Под прозорците беше разположен провиснал диван в предимно черен цвят и дамаска от неразпознаваема тъкан. От едната страна беше притиснат от надраскана масичка и лампа с гола крушка, а от другата стоеше единственият стол в помещението. Нямаше телевизор. Мъничък гардероб и баня с тоалетна завършваха разпределението.

Солая се обърна, стъпи бос на пода и стана. Той вдигна леглото към задната стена и затвори вратата зад него, което веднага направи стаята три пъти по-просторна. Отиде в банята, пусна една вода, изми си зъбите и си взе бърз душ за две минути.

Масата му за хранене се разпъваше от стената срещу хладилника и десет минути след като се беше изкъпал, Солая вече седеше пред купа говеждо задушено „Динти Мур“, което беше претоплил на единствения котлон, и кутийка бира „Корс Лайт“. Беше обул чисти дънки, туристически обувки и носеше стилен пуловер на „Джейн Барнс“.

Солая изми чиниите, седна на масата, извади телефона си и натисна бутон за бързо избиране на един номер.

— Тони. Как си? — отсреща вдигнаха на второто прозвъняване.

— Здрасти, Франк. Добре съм. Което предполага, че не си видял името ми във вестниците?

— Не. Какво е станало? Измислил си някакъв нов засукан коктейл?

— Не и този път.

— Наистина не бива да те споменават по вестниците, Тони. Нито този път, нито когато и да било. И никакви снимки, за бога.

— И аз на това се надявам. Не си спомням да са ме снимали.

— Е, има и нещо положително значи. Снимките определено не са добра идея.

— Разбрах те. Това го помня от първия инструктаж. Не беше случка, върху която имах контрол, но не мисля, че някой снимаше.

— Добре. Какво се е случило? — добави Франк след кратка пауза.

Тони му разказа.

— Кой е този адвокат? — попита Франк, когато историята приключи.

— Просто някакъв човек, срещнах го сутринта, където ходя да плувам.

— Той знае ли?

— Не, откъде да знае.

— Тогава защо е дошъл и те е измъкнал?

— Щастлива случайност, предполагам. Мисля, че просто е добър човек, който е искал да помогне.

— Да, бе. От всички адвокати ти се е паднал добряк — изсмя се Франк скептично. — Добре, нещо друго?

— Ами, другото е, че съм без работа.

Въздишката на Франк отекна в слушалката.

— Какво искаш да направя по въпроса?

— В момента нищо. Изчаквам, ще видя какво ще стане с бара. Харди, адвокатът, казва, че вероятно ще отворят „Рим“ след няколко дни. Мога да изкарам седмица-две, но ако барът не отвори, ще ми трябва нещо друго.

— Окей — каза Франк. — Ще се ослушвам. Нещо в друг бар, предполагам?

— Имам опит в барове. Това ще е най-лесно. Харди ми предложи смени в място, което притежава.

— А, адвокатът добряк, освен това има бар и предлага да те вземе?

— Колкото и странно да изглежда.

— Ако ме питаш, това си е направо чудо. Този тип има ли крилца на гърба?

— Не съм забелязал.

— Исусе. Добре.

Франк помълча.

— Така. Взеха ли ти отпечатъци?

— Естествено.

Още една въздишка.

— Тогава ще трябва да поговоря с някого там. Ако ти пуснат търсене в базата и изскочи неизпълнена заповед за арест… — многозначително не завърши думите си Франк.

— Разбирам, Франк. Затова ти се обаждам. Реших, че би искат да знаеш.

— Трябва да знам, Тони. Ако прикритието ти се прецака, познай кой ще го отнесе? Твоят приятел федералният шериф, ето кой.

— Не беше по моя вина, Франк.

— Не, ти не си сипвал питиета на хлапетата.

— Сипвах питиета, но не знаех, че са хлапета. Имаха си лични карти. Имаха печати от горната врата. Вината не е моя.

— Не. Предполагам, че не е. Но и не ти е провървяло особено.

— Не — съгласи се Солая. — Не ми провървя.