Джон Лескроарт
Фатална жена (18)

17

Няколко минути след дванайсет часа умореният Дизмъс Харди стоеше на стъпалата пред Съдебната палата, както обикновено, претъпкани с утайката на обществото, и говореше по мобилния си телефон с жената на шурея си.

— Как е той?

— Опасявам се, че ще оживее.

— Не го мислиш наистина.

— Мисля го повече, отколкото предполагаш. Разбираш ли какво причинява всичко това на Британи?

— Кое какво причинява на Британи?

— Дизмъс, тя смята, че едва ли не тя е убила онова момче.

— Сюзън, дори не споменавай подобно нещо. Наистина ти казвам, не го споменавай дори пред мен. Нито пък пред когото и да било другиго. Британи няма нищо общо.

— Тя вярва, че има, ако Моузис всъщност е…

— Сюзън. Престани! Спри. Не говорим за това. Помниш какво ти казах снощи. Това е недопустимо и точка. Знаем къде е бил Моузис. Ти ми каза, той ти е съобщил, че е за риба, значи е бил за риба.

— Британи не вярва. А и не съм сигурна, че и аз вярвам. Кога за последен път се сещаш да е бил за риба преди тази неделя? Има сигурно поне две години.

— Така е в риболова. Не ходиш година-две, след това тръгваш отново. Особено ако нещо се е случило на малкото ти момиченце и трябва да се поуспокоиш и да премислиш нещата.

— Смяташ ли, че е направил това?

— Да, ще му повярвам — излъга я Харди. — Британи също трябва да се постарае да му повярва.

— Не виждам как ще успее, особено след това, което Моузис му причини, когато я беше наранил миналия път. Сега й се иска никога да не ни беше казвала.

— Доколкото си спомням, тя и за това не ви е казвала, нали?

— Не.

— И колко пъти трябва той да я нарани, преди тя да каже на някого и той да спре да го прави?

— Тя не си е мислела, че баща й ще го убие.

— Не смяташ ли, че го е заслужавал?

— Не знам какво е заслужавал. Не мога да мисля за него като за убит. Прекалено е объркващо.

— Сериозно? Не изпитваш ли облекчение, че повече никога няма да наранява дъщеря ти? Тя не се ли чувства по-добре?

Харди си пое дъх и заговори по-тихо.

— Сюзън, чуй ме. Този тип беше истинска чума. Вече го няма. Ако вие с Британи го съжалявате, е чиста загуба на време и енергия. Сега трябва да разберете и да запомните, че въпросът е от стратегическа важност. Британи не бива да казва на никого другиго, ама на никого, какво й се е случило в събота вечер. Ако изпитва нужда да говори, може да отиде отново в центъра, да се срещне с психолог или с какъвто ще специалист, стига това да е поверително.

— Ти защитаваш баща й.

— Ами, да.

— Звучи ми сякаш вярваш, че той го е направил.

— Не, просто казах, че въпросът е от стратегическа важност. Ако наистина го е направил, няма нужда да осигуряваме на областния прокурор и мотив.

— Дизмъс, а аз как ще продължа да живея с него? — попита Сюзън с променен глас.

— Обичаш ли го?

— Разбира се — отвърна тя. — Всъщност не знам.

— Да, обичаш го. Каквото и да е направил, убеден съм, че е смятал, че е имал право.

— Имал е право като преди това? Искам да кажа за другото нещо.

— До известна степен, да.

— Само това ли има значение? Да чувстваш, че имаш право? Това стига ли?

— Не. Очевидно не. Последния път нямахме избор. Щяха да ни избият, ако не бяхме направили нещо. Но може би този път, само може би, Моузис е сметнал, че този тип представлява заплаха за живота на Британи. Той вече я е пребил и изнасилил. Моузис не е искал да види какво ще се случи след това.

— А какво ще стане, ако някой ден ми се ядоса? Или се вбеси на някое от момичетата? Ами ако изведнъж си помисля, че той е опасен за всички ни?

— Сега това ли си мислиш?

— Не знам. Може би когато пие. А това май продължи оттам, откъдето беше свършило.

— Ами да, съгласен съм, че на пиенето трябва да се сложи край.

— Дори и да се сложи… — каза неубедено Сюзън.

— Какво?

— Просто не знам — въздъхна тя.

— Къде си в момента?

— Вкъщи. И двете сме у дома. Британи спи. Барът е затворен.

— Не се притеснявай за бара.

— Няма. Има много повече за какво да се притеснявам от проклетия бар.

 

 

Британи отвори очи.

Отвън грееше слънце, прозорецът беше леко отворен, а приятният ветрец раздвижваше яркожълтите завеси на спалнята й. Кой ли ден беше?

Главата й лежеше върху гърдите на някакъв мъж. Той носеше лек зелен пуловер. В съня си го е прегърнала с ръка.

— Тя се размърда — прошепна гласът му.

Британи продължи да лежи и само затвори очи, като осъзна, че носи дрехите си от предишния ден. Или може би от онзиден.

— Колко дълго спах?

— Не знам. Може би три часа. Или четири.

— И през цялото време съм лежала върху теб?

— Да. Беше ми адски тежко.

— Благодаря.

— Няма защо. Но бих отишъл до тоалетната.

Тя си пое дълбоко дъх. Не искаше да помръдва глава, не искаше да мърда въобще, да се събуди и отново да се сблъска с всичко.

— Мога ли да полежа така още малко?

— Разбира се. Колкото искаш.

Тя усети как една ръка внимателно отметна косата от челото й.

— Какъв хубав ден — каза тя и затвори очи.

 

 

Британи живееше в двустаен апартамент с кухня на втория етаж в сграда с общо шест апартамента на улица „Оук“ край „Дивисадеро“.

Тя се изкъпа, уви се в хавлия и се върна в спалнята си. Той беше станал от леглото и беше затворил вратата зад себе си, за да я остави насаме.

Беше се преместил в дневната, седеше на дивана и прелистваше брой на „Популярна механика“. Тя се беше преоблякла с бежови широки военни панталони и оранжев потник, беше сресала мократа си коса, но не си беше сложила грим.

— Хей — поздрави Британи.

— Хей и на теб.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За възглавницата.

— Просто исках да съм сигурен, че си добре — сви рамене той.

— Не съм.

— Така е. Знам.

— Все още не съм готова за нищо.

— Разбира се, че не си, няма как да очаквам да бъдеш.

Тя отиде до кухненската маса и си дръпна стол.

— Имам чувството, че съм се възползвала от теб. Особено в събота. Но не знаех към кого други го да се обърна. Помислих си, че баща ми…

— Не се притеснявай. Радвам се, че можах да дойда и да те заведа при майка ти и баща ти, където беше най-добре да идеш.

— Искам да кажа, че не исках да те замесвам. Трябваше просто да остана при нашите. Но не можех повече да стоя там, а пък после те помолих да дойдеш и съм заспала…

— О, да — каза той. — Беше истинско мъчение. Да дойда и да се уверя, че си добре.

Тони я изгледа за момент, после стана, дръпна стола до нейния, сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й.

— Хей.

От лявото й око се отрони сълза.

— Ето пак почвам — изсмя се горчиво Британи. — Малката госпожица Драма.

Тя поклати глава и избърса сълзата.

— Явно просто не мога да спра. Толкова съжалявам.

— Някои хора никога не биха успели да преодолеят това, което ти се струпа през последните четири дни.

— Не знам. В момента се чувствам ужасно, не мога да се понасям.

— Кое не можеш да понесеш?

— Че съм безотговорна. Глупава. Ако не бях флиртувала с него, това нямаше да се случи.

— Значи сега си виновна, че те е изнасилил?

— Може би някак си съм го предизвикала. Не исках да се срещаме в „При Пери“. Трябваше да послушам предчувствието си, но не го направих, понеже никога не го правя, нали така? Не знам какво се опитвах да постигна.

— Опитала си се да бъдеш добър човек, да си честна с него и да защитиш баща си.

— Ако не го бях направила, той щеше още да е жив.

— Не можеш да бъдеш сигурна. Не знаеш защо е умрял. Ако въобще е имало нещо общо с това, което ти е причинил.

— Разбира се, че има. Ако не бях отишла в „При Пери“…

Той сложи пръст на устните й и я прекъсна.

— Британи. Ти не си виновна за нищо. Набий си го в главата. Ти си жертвата, а не Рик Джесъп. Той е направил каквото е направил. Той е причината за това, което му се е случило. Без значение дали е било заради теб или заради нещо съвсем различно.

— Не — отрече тя. — Заради мен е. Баща ми го е убил. Видях лицето му, когато му казах. Не трябваше никога да му казвам. Нито на него, нито на когото и да било.

— И тогава какво? Това щеше да си остане твоя тайна завинаги, да те гризе отвътре и да ти съсипе живота, защото не си направила каквото трябва. А то е да съобщиш какво ти е причинил. Да подадеш оплакване. А може би Рик Джесъп щеше да ти посегне отново. По дяволите, той ти посегна отново, както вероятно го е правил и преди с други жени. Това, че вече го няма, е хубаво, Британи.

— Не и ако го няма заради баща ми.

— Няма как да знаеш дали е така. Може и аз да съм бил. Знам какво е сторил. Имах възможност да отида и да се погрижа за него. Ами какво ще кажеш за всички останали момичета, на които сигурно е причинил такова нещо? Ами техните бащи? Или братята им?

— Да, но ти си бил зад бара, когато това се е случило.

— Не, не бях. В неделя на смяна беше Лин. Аз си бях у дома. Сам. Без алиби.

Тя го отблъсна.

— Нека престанем. Не е забавно.

— Нямам намерение да съм забавен. Само ти казвам, че има и други вероятности.

— Как тогава ще обясниш състоянието на баща ми снощи? Беше се напил почти до смърт.

— Смяташ, че се е опитвал да сложи край на живота си от угризения, че е убил Джесъп?

— Би могъл.

— Би, не би… Британи, може например да му е било трудно да преодолее случилото се с теб и да е загубил сметка колко е изпил. От колко време не е пил? Може да се е надценил или да не е усетил, докато алкохолът не го е ударил в главата.

— Не знам — промълви тя. — Но всичко ми изглежда свързано.

— Възможно е. Допускам. Но не е задължително.

 

 

Членът на Градския съвет Лайъм Гудмън седеше зад бюрото си и не знаеше нищо за изнасилването. Въпреки това Даян му беше казала за посещението на следователите от отдел „Убийства“ и че благодарение на сигурните доказателства от нейните графици бяха открили, че мъж на име Моузис Магуайър е идвал до офиса, за да говори с Рик за Британи Магуайър. Гудмън никога не беше чувал за него, а човекът искал да се оплаче от отношението на Рик към дъщеря му.

С помощта на графика на Даян той си спомни, че след въпросната среща Рик си беше взел два почивни дни. Когато се върна, беше със следи от посинено око и подута скула. Носът му също сякаш беше отнесъл някой и друг юмрук. Обяснението беше доста плоско — били го ударили с лакът, докато играел баскетбол с приятели, но Гудмън не беше сметнал за нужно да го разпитва.

А ето че сега имаше доста основателна причина.

Рик Джесъп имаше собствен живот, който през последните няколко месеца излизаше от контрол, но Гудмън смяташе, че е най-добре да не разпитва излишно, освен ако не започнеше по някакъв начин да влияе върху него или върху политическите му връзки.

Тримата стажанти стояха пред него, а той им говореше с приповдигнат тон.

— Никой не ценеше Рик повече от мен. Не виждам как офисът ще продължи да си изпълнява задълженията без всичко, което той вършеше всеки ден. Единственото, което можем да направим, за да почетем паметта му, е да се заловим за работа, да се опитваме да служим на нашите избиратели, да бъдем отзивчиви, да се вслушваме в нуждите им и да сме честни спрямо тях, както беше Рик.

Гудмън ги изгледа.

— Надявам се, че двата дни, през които не работихме, са позволили на всички ни да се справим със ситуацията по някакъв начин. Разбира се, ще ни е нужно доста време, преди да се върнем към нормален ритъм. Това ми е ясно и ако чувствате, че се нуждаете от още време, за да преодолеете тази безсмислена и ужасна трагедия, просто уточнете нещата с Даян и си вземете колкото почивка ви трябва. Естествено, утре сутринта отново няма да работим заради погребението. Докато сме още на тази тема, ако някой от вас смята, че вероятно ще има нужда от още време, би било добре да ме уведоми за намеренията си.

Съветникът изчака малко и продължи:

— Никой? Благодаря ви. Вие сте чудесен и лоялен екип. Не бих могъл да се надявам на по-добър. Но, моля, искам да знаете, че няма проблем дори да промените мнението си. Аз също бих могъл да отсъствам час или два. Положението не е леко, преодоляването му също и никой не го знае по-добре от мен.

Гудмън отново изгледа стажантите, като този път задържаше очи върху всеки — Джоузеф, Рошел и Логън. Той не смяташе, че някой от тях е бил особено близък с Рик, но и тримата изглеждаха развълнувани от искреността на шефа си, надали от нещастието, сполетяло бившия началник на екипа. В очите на Рошел блестяха сълзи, а другите двама кимаха с тъжни физиономии.

— Преди да ви освободя, бих искал също да ви кажа, че ако не сте чули, двама следователи от полицията са идвали тук в деня след убийството на Рик.

Стажантите се спогледаха притеснено. Гудмън вдигна ръка и прекъсна неловкото мълчание с разбираща усмивка.

— Не се притеснявайте. Доколкото знам, а аз знам със сигурност, никой от нас не е под подозрение. Полицаите просто са си вършили работата. Но тук са узнали нещо, което са сметнали за важно и са помолили дали не бихме могли да хвърлим още малко светлина.

Той им разказа накратко това, което беше узнал от Даян.

— Проблемът е — заключи Гудмън, — че ние знаем, че този Магуайър е бил тук, двамата с Рик са излезли в коридора, за да обсъдят нещо относно дъщерята на Магуайър, но не е ясно какво е станало там. Ако това ще ви помогне да си спомните, Рик си взе два почивни дни след инцидента, а когато се върна, изглеждаше сякаш се беше бил. Следователите искат да знаят дали той е нападнал Рик в изблик на ярост. Ако успеем да докажем, че е било така, полицаите ще искат да си поговорят с него и да му зададат няколко трудни въпроса. Да, Рошел? Няма нужда да вдигаш ръка.

— Те смятат ли, че той е убил Рик?

— Възможно е. Ако той веднъж е пребил Рик, би намерил основание да го направи и втори път. Или да се погрижи за нещо, което е смятал за недовършено. Мисля, че следователите вървят в тази посока. Но, доколкото ми е известно, не разполагат с реални доказателства.

Всички замълчаха.

— Това вероятно не е доказателство — започна Джоузеф, — тъй като аз не съм ги видял да се бият, но онзи тип е нападнал Рик.

— Казваш, че Магуайър го е ударил?

— Не виждам причина Рик да лъже за такова нещо.

— Той ли ти каза?

— Точно той.

— Знаем ли защо го е нападнал?

— Рик бил излязъл с дъщеря му, но тя се оказала пълно куку. Скъсал с нея, а тя си измислила някаква история колко лошо Рик се отнасял с нея и я разказала на баща си. Магуайър дошъл и го нападнал абсолютно изневиделица.

— И Рик не се е обърнал към полицията?

Джоузеф сви рамене.

— Не искаше да забърква момичето в неприятности. Явно всички в семейството й не са наред с главата. Рик решил, че това е просто мимолетен инцидент и сигурно не си струва да му обръща внимание, ако момичето го остави на мира. Решил, че ще се оправи, просто го игнорирал.

— Да — пророни тъжно Гудмън. — Рик беше точно такъв, нали? Способен да се справя сам. Надявам се това решение да не е допринесло за убийството му.

 

 

Получил нужната информация, двайсет минути по-късно Гудмън говореше по телефона с Вай Лапиър, началник на полицията на Сан Франциско.

— Да, госпожо — търпеливо редеше той, — но през последните няколко дни все чувам, а и всички чуват, че се води разследване. То продължава. Последното нещо, което искам, е да добавям още една тревога към вече многото, с които сте претоварена, но, честно казано, оставам леко объркан от тази фраза. Бих искал да чуя, че разследването напредва, а не че просто се води или продължава. Този прекрасен млад човек е мъртъв от три дни, а не съм чул и късче информация за някакви улики и потенциални заподозрени. А всички сме запознати със статистиката, че ако едно убийство не бъде разкрито до два дни, има огромна вероятност то да си остане неразкрито завинаги. Не можем да позволим това да се случи и сега.

— Високо ценя вашата загриженост, сър — отвърна Лапиър, — но по този случай лен и нощ работят двама опитни следователи от отдел „Убийства“. Разбирам, че в момента търсят свидетели и че…

— Всичко това е чудесно, но явно не се случва достатъчно бързо.

— Бързината не е основната ни цел, сър. Целта е да си свършим работата добре.

— А междувременно уликите остаряват, убиецът може да е напуснал града, а хората да забравят какво са видели.

— Да, но…

— Извинете ме, началник, но ми се струва, че когато полицаите получат явно важна улика по този случай, би трябвало да впрегнат всичките си усилия, за да я проследят. Не бихте ли се съгласили?

— Разбира се, но не съм чула за подобна улика. Нима казвате, че разполагате с такава?

— Да, вярвам, че е така. Както може би знаете, вашите двама следователи са били в офиса ми преди два дни. Те са идентифицирали мъж, който е пристигнал побеснял, тъй като си мислел, че господин Джесъп се бил отнесъл зле с дъщеря му. Двамата излезли в коридора, а току-що научих от моите служители, че мъжът е нападнал господин Джесъп и го е наранил толкова зле, че му се е наложило да си вземе два почивни дни.

— Кога се е случило това?

— Преди два месеца. Ако е необходимо, мога да ви кажа и точната дата.

Началникът на полицията помълча малко.

— Два месеца е относително дълго време, за да свържем това автоматично с убийството — рече тя. — Казвате, че следователите са разбрали за този мъж, когато са говорили със служителите ви?

— Да. Казва се Моузис Магуайър. Не знам дали са узнали, че той брутално е нападнал господин Джесъп. Той е буйстваш, луд човек, който е мразел Рик.

— Да, но аз съм сигурна, че щом инспекторите са получили името му, те вече са го разпитали. Или планират да го направят възможно най-скоро.

— Те трябва да знаят за побоя. Това е нещо съвсем различно. Той не се е отбил просто да каже „здрасти“. Трябва да знаят, дори и да е било преди два месеца.

— Да, разбирам. Бихте ли искали да говорите отново със следователите, или предпочитате аз да сведа информацията до тяхното внимание?

Гудмън си пое въздух и понамали натиска.

— Господ ми е свидетел, началник, че не искам да ви казвам как да си вършите работата. Нито пък да се бъркам на следователите ви. Може би загрижеността ми взема връх. Както можете да си представите, периодът е ужасно труден. Всички обичахме Рик, а сякаш никой не прави нищо, за да открие убиеца му.

— Да, наясно съм, че отстрани понякога нещата изглеждат така. Знаете ли какво? Защо не се обадите до отдел „Убийства“ и не предадете информацията си? Така ще видите и докъде са стигнали в работата си. Ако има нещо, което си заслужава да научите, ще ви се обадя веднага. Или може би да не ви звъня? Както предпочитате.

— Просто си помислих, че е твърде важно и трябва да го съобщя.

— Интуицията ви не ви е подвела. Ще проследя нещата и ще ви се обадя. Моузис Магуайър ли беше?

— Да, това е името. Благодаря ви, началник.

— По всяко време съм на ваше разположение.