Джон Лескроарт
Фатална жена (36)

35

Вечерите за срещи бяха рядкост в графика на Харди, когато беше в дело, но днес звънна на Франи след обяда с Магуайър и Джина и я помоли да излязат вечерта. Каза й, че иска да я види като свой съветник, но и не на последно място като сестра на клиента му.

Франи хвана такси от дома им и в седем се срещнаха в „Елит кафе“ на „Филмор“, едно от любимите им места със страхотно гъмбо и сепарета със завеси, подобни на напълно самостоятелните сепарета в „При Сам“. Харди се беше обадил да направи резервация, преди съдът да възобнови работа за следобедното си заседание. Поръча си мартини с водка и пикантни маслини, с което си спечели изненадания и някак неодобрителен поглед на жена си.

— Вкъщи постоянно ми приготвяш такива коктейли — отбеляза той, когато сервитьорът се отдалечи.

— Тук ги правят по-силни.

— На вкус са по-силни, но това е заради лютото в маслините.

— Според мен вероятно е от алкохола.

— Понякога човек има нужда от малко повече алкохол.

— Така казват. Но на теб обикновено не ти трябва, особено когато си в дело. Утре да не е почивен ден?

Харди се изкикоти на идеята.

— Не, макар че сигурно няма да е зле. Ако трябва да гадая, утре показания ще дават или още някои от ненадеждните приятели на Британи, но те всъщност не са нужни на Грозника, така че той може да премине към очевидците. Надявам се техните показания да се получат като самостоятелен кръстосан разпит, особено след представянето на добрия доктор Пейли. В крайна сметка никой не е видял брат ти да извършва каквото и да било, просто е вървял по улицата.

— Не забравяй за шилелага.

— Остава и да забравя. Но все пак са видели просто мъж с тояга. Какво от това?

— Е, не е носил въдица.

Харди сви рамене.

— Нищо от това не означава, че е бил в апартамента на Джесъп.

Сервитьорът се върна, отмести завесата на сепарето и им поднесе питиетата. Франи го изчака и вдигна чашата си с шардоне.

— Ако не се притесняваш от свидетелите, защо имаш нужда от нещо по-силно?

Харди отпи от мартинито си и замълча.

— Днес установиха мотива. Направо го заковаха. Приятелите на Британи се редят на опашка да разправят, че им е казала на всичките, че е съобщила на баща си, а той толкова се ядосал, че направо не можел да говори от бяс. Изпаднал в такава ярост, че уплашил нея и Сюзън.

— Това ли са казали?

— И още доста работи.

Франи остави чашата си, без дори да я докосне с устни. Харди забеляза, че ръката й потреперва.

— Казваш, че ще го признаят за виновен?

— Никога не казвам такива неща, докато не чуя последния удар на чукчето. Знаеш, че при съдебните заседатели всичко е възможно. Но трябва да призная, че след днешните показания задачката става по-сложна. Той също го знае.

Харди млъкна, отвори уста, но се поколеба.

— Помислих си, че би могла да поговориш с него — каза накрая той.

— За какво?

— За обичайното — въздъхна Харди. — Че трябва да се пази, да внимава да не го спипат неподготвен, особено ако го изненадат и се ядоса. Писнало му е да му го повтарям, но би могла да му припомниш колко е важно да си затваря устата за другия въпрос. Важно е не само за мен, но и за него, за Джина, за Ейб, а и за теб, любимата му сестра.

— Той вече го знае, Дизмъс. Наистина.

— Добре. Но смятам ще се съгласиш, че когато се разпали, може да направи някаква глупост и да забрави.

— И мислиш, че мога да му повлияя?

Франи се облегна назад, погледна съпруга си и отклони очи за миг.

— Какво смяташ, че мога да му кажа?

— Ами, това е другият проблем.

— Какъв?

Харди хвана чашата си за столчето и я завъртя, за да спечели малко време.

— Както знаем, той твърди, че не е убил Джесъп. Ако това е вярно, значи не бива да лежи в затвора. И това е безспорно.

— Но…

— Но ако наистина го е направил…?

— Да, но не е.

Харди се вгледа в съпругата си.

— Ако го е направил — продължи той, — и заседателите го признаят за виновен, може би ще успееш да го накараш да разбере, че това е негово лично бреме, което сам е поел. И то няма нищо общо с историята при доковете. Но той е такъв, че ще се изкуши да се разприказва и да подчертава моралните сходства. Само че в случая с Джесъп, Моузис е знаел, че може да бъде наказан и вероятно ще бъде. По дяволите, можело е Джесъп да го надвие и да го убие. Поел е този риск сам и последствията са само за него. Трудно е за приемане и той не желае да го чува, но е така.

Харди разпери умоляващо ръце.

— Ти го познаваш, Фран. Той е философ, а това е поне някакъв аргумент.

— И искаш аз да му го представя?

— Нещо повече, Фран. Мисля, че ти си единствената, която може да го направи.

 

 

Тежките разговори още не бяха приключили. Харди подбутваше пържените стриди в чинията си, апетитът му беше изчезнал още преди да сервират гъмбото.

— Но най-много се притеснявам за Британи — каза той. — Особено ако се окаже вярно.

— Смяташ, че човекът на Ейб във ФБР го е излъгал?

— Не. Поне не нарочно. Което не означава, че той самият не е бил излъган и затова предава невярна информация. Знае се, че ако някой започне да разпитва, федералните шерифи са склонни да го пратят за зелен хайвер, за да го разкарат. Те приемат тайните си съвсем сериозно — за разлика от — както излиза, повечето американци под трийсет години.

— Ако това е вярно, трябва да кажем на Британи.

— Точно това ме мъчи, Фран. Ще постигнем ли нещо добро? Може би тя вече знае. Излизат заедно от три месеца, а той разказа на Британи за себе си след три минути.

— Като обаче е пропуснал най-важното.

— Че е професионален убиец? Това ли?

— А ако тя не знае? — попита Франи.

— Тогава как ще й помогне, ако узнае?

— Е, ако не друго, поне ще знае, че той е наистина опасен тип.

— Защо смяташ, че вече не го е разбрала? Не мислиш ли, че е привлечена от него точно заради това? Тя никога няма да повярва, че той може да е опасен и за нея.

Харди потри лицето си.

— Знаеш ли какво наистина не ми дава мира? Ами ако, но само ако, именно Тони е отишъл и е убил Рик Джесъп, след като е чул, че Британи е била изнасилена? Защото, нали се сещаш, той с това се занимава.

Франи се облегна рязко и очите й се разшириха от изненада.

— Нека за малко разгледаме положението — продължи той. — Ако той е влюбен или поне силно привлечен от Британи, ще позволи ли да съдят баща й и дори да го пратят в затвора?

— Сигурно. Защо да не позволи? Нали няма той да лежи. А и всъщност, ако Моузис наистина влезе в затвора, Британи ще бъде още по-уязвима, нали? Тони ще бъде единственият останал мъж в живота й. Наистина ли смяташ, че това е възможно?

Не знам. Но тази вероятност ме гризе още откакто Ейб ми каза снощи. Тони е първият, на когото Британи е казала за изнасилването. Какво би го спряло, след като я остави при родителите й, да отиде при Джесъп веднага или на сутринта, или по някое време следобеда?

— Но шилелагът не е бил у него, а у Моузис — напомни Франи.

Кой казва, че трябва да го убие с шилелага? Може да го е пречукал с дръжката на пистолет или пък с бутилка от вино. Или с гаечен ключ. Може да е взел камък от градината, за бога. Какъвто и да е твърд и тъп предмет.

— Не, не, не — поклати глава Франи. — Ако е бил някой с пистолет, особено бивше ченге, за което се смята, че е убивало други хора, не смяташ ли, че е щял да използва точно пистолета? Ако е свикнал с пистолети, а признай, че това е оръжието на професионалистите — нали? — защо да взима друго в последния момент?

— Възможно е. Ами ако е бил наистина побеснял? Ами ако убиването му доставя удоволствие? Ами ако само го е ударил по главата, но толкова му е харесало, че е продължил? Ами ако въобще е нямал пистолет и просто е чувствал, че трябва да убие мръсника веднага, с каквото му попадне подръка? Как съм могъл да не се сетя за това преди вчера! Дори не ми мина през ума. Как така никой не се е сетил?

— Защото през цялото време нещата се въртят около Моузис. Никой дори не се е постарал да се огледа за друг извършител, най-малко пък ченгетата. Нали цялата история със заповедта за арест директно от съдията беше точно заради това? Просто вървете да хванете Моузис, при това веднага.

— Трябва да призова Тони отново.

Двамата продължиха да се гледат един друг, вцепенени от важността на предположението на Харди. Сервитьорът дръпна завесата и отнесе почти недокоснатите ордьоври.

— Дизмъс — започна Франи, когато той притвори завесата, — не бива да го викаш за кръстосан разпит, не и ако ще го обвиняваш в нещо. Не бива да допускаш той да си помисли, че таиш някакво подозрение към него. Разбираш ли какво ти казвам?

Погледът на Харди се фокусира върху някаква точка над рамото на Франи.

— Диз? — настоя тя.

— По-ясно няма как да бъде — отвърна той.

 

 

Британи и Тони бяха в спалнята в нейния апартамент и все още тръпнеха от удоволствието.

Тони стана, както беше гол, да донесе сладолед от фризера, а тя се зави с чаршафа и го притисна с ръце, като прикри гърдите си. През отворената врата на спалнята го виждаше как крачи из кухнята, слага сладоледа да се отпусне за няколко секунди в микровълновата и взима лъжици от чекмеджето с приборите.

Слава богу, че всичко свърши и Тони и тя няма да дават повече показания, помисли си Британи. Може би сега животът й щеше отново да стане нормален. Трябваше да признае, че нещата не изглеждаха добре за баща й, но тя имаше силна вяра в чичо си Дизмъс, който, доколкото знаеше, не беше губил нито едно голямо дело в кариерата си. Разбира се, за всичко си има първи път, но репутацията му не беше случайна. Нямаше да се притеснява за баща си, докато не го признаеха за виновен. А дори и тогава можеха да обжалват.

Най-важното за нея беше, че баща й не го беше направил. Беше разбрала достатъчно от разказа на чичо й Диз какво е открил за Лайъм Гудмън и Джон Ло. И двамата са имали сериозни неприятности с Рик и колкото щеш причини да искат да го видят мъртъв, може би дори повече, отколкото баща й. Не разполагаха с точно описание на събитията час по час, но чичо й беше възложил задачата на частни детективи и тя беше сигурна, че ще открият нещо.

Другото чудесно нещо беше, че показанията на Тони не бяха от значение, точно както я беше уверил. Ако само неговите думи противоречаха на нейните, това щеше да доведе до проблем между тях двамата, колкото и тя да го отричаше. Но имаше още трима души. Не можеше да повярва на колко хора беше разказала. Почувства се доста глупава, безотговорна, но си беше научила урока. Хората казват, че няма да издадат тайната ти на никого, но бързат да я издрънкат на тримата си най-добри приятели. Тя също беше такава, но вече не. Повече никога нямаше да е такава.

— За какво си мислиш?

— За днес — каза тя. — Радвам се, че всичко мина. Не искам никога повече да стъпя в съдебна зала. Нямам представа как си го правил постоянно, докато си бил ченге.

— Както си забелязала, вече не съм ченге. Сега знаеш защо.

Тя се пресегна за сладоледа, гребна си пълна лъжица и я лапна.

— Освен това — каза Британи — се чудя дали идеята на чичо ми как да отърве баща ми ще проработи.

— Каква му е идеята?

— Да накара заседателите да си помислят, че и други хора са имали мотив.

— Спомена ли имена?

— Единият от тях е твоят стар приятел градският съветник.

Британи започна да му разказва на какво се беше натъкнал Харди, но телефонът й звънна от нощната масичка и я прекъсна. Тя подаде сладоледа на Тони, пресегна се, погледна кой я търси и вдигна.

— Здрасти, Бек.

Две минути по-късно очите й отново бяха пълни със сълзи, а първата страница на „Кроникъл“ изпълваше екрана на лаптопа й. Беше снимка на Тони и Британи, докато сутринта отиваха към задния вход на Съдебната палата. „С шапка на «Джайънтс» и придружена от новия си бодигард, Британи Магуайър…“, започваше статията.

— Това никога няма да свърши — каза тя. — Никога.

Тони не можеше да откъсне очи от екрана на компютъра.

— Бек каза, че снимката я има и в сайта на всекидневника „Пийпъл“, а там те наричат моя „готин нов бодигард“. Не разбирам защо просто не ни оставят на мира.

Тони не каза нищо, само един мускул по челюстта му потрепваше.

— Тони?

— Слушам те.

Той отново замълча и се вгледа в снимката.

— Тоя тип ни е изкарал доста добре, а?

— Трябваше да вземем проклетия му апарат и да го строшим.

Тони се пресегна и затвори лаптопа.

— Това ще се появи ли утре във вестниците?

— На такова ми прилича.

Лицето на Тони се стегна, погледът му потъмня и той кимна няколко пъти.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— За нищо — рече той. — За нищо не си мисля.