Джон Лескроарт
Фатална жена (46)

45

Харди светна лампата и влезе в бившата спалия на дъщеря си в задната част на къщата. Когато Ребека отиде да учи в колеж, я бяха оставили както си беше. Напоследък Франи казваше, че мисли да я превърне в домашен офис за бизнеса си като брачен и сватбен консултант и да си спести наема, който плащаше за помещението на улица „Балбоа“. Засега обаче стаята беше непроменена.

На една коркова дъска Бек беше накачила снимки на приятелите си, на брат си Винсънт и на братовчедките си, както и нейни фотографии като малка. Харди плъзна пръст по тях. Ето я как язди в парка „Голдън Гейт“ и как играят с Винсънт във вълните в Санта Крус. Тук пък са двете с Британи, целите оваляни в кал на някакъв речен бряг. На тази снимка пък участва в училищна пиеса и е в костюм на магарето Йори. Ето я с раница на гръб, някъде на планина с групата други момичета скаути, а тук кара ски с майка си в Хевънли Вали. Чете пред прозореца, тук пък е с роклята за първия си бал…

Харди извади мобилния си телефон, погледна колко е часът и видя, че вече е твърде късно да й звъни. Не обичаше да й се меси прекалено често. Тя беше много заета, през цялото време учеше или правеше каквото там прави. Нямаше нужда да знае всичко. И без това нямаше какво толкова да говорят. Просто да я чуе, да й каже, че я обича, но това можеше да почака до утре. Ако не забравеше. А, не, щеше да й го каже сега, нали затова бяха измислили текстовите съобщения. „Просто си мисля за теб. 143“. Числото беше техният код за „Обичам те. Татко.“

Харди разбираше, че с това „Татко“ накрая ще бъде подложен на добродушен присмех. Разбира се, че съобщението беше от татко й, нали беше пратено от неговия телефон, от кого друг да е? Въпреки това го остави така и натисна бутона за изпращане.

Стъпките на Франи отекнаха по стълбите и след малко тя застана на вратата, боса и по семпла памучна пижама.

— Нали щеше да се качваш горе след пет минути?

— Идвам.

— Да, но това беше преди петнадесет минути.

Тя го огледа въпросително и го докосна по ръката.

— Да не си плакал? Добре ли си?

— Не знам — каза той и се умълча.

— Какво има? — попита го тя.

Той не отговори веднага.

— Не мога да спра да си мисля за Моуз рече най-накрая той. — Така пък се сещам за Британи и за Бек. Не знам аз какво бих направил.

— Да се надяваме, че никога няма да ти се налага да разбереш.

Той отново се загледа в снимките.

— Дори не знам какво ме гризе, освен че ако не бях толкова проклет умник, сега той можеше още да е жив.

— Как така?

— Тя нямаше да се добере до него, ако той беше в затвора.

— Е, да… Така е, но той не искаше да лежи в затвора. Никой не те обвинява, Дизмъс. Ти го измъкна, а той желаеше точно това.

Харди стоеше замислен и дъвчеше устната си.

— Както и да е — продължи Франи, — доколкото разбрах, Джина е била умникът.

— Не съвсем — поколеба се Харди.

— Твоя ли беше идеята?

— Когато го казах, не беше дори идея. Но аз го казах първи.

— И тя я е подела?

— Точно така. При това бих казал, че се справи блестящо. Но не спирам да се питам… Искам да кажа, че това е лъжесвидетелстване, при това от огромен мащаб, няма какво да увъртаме. Измама е. Или и двете, ти си избери. А това малко разваля представата ми за мен самия като за човек, който се опитва да върши правилните неща.

— През повечето време вършиш точно тях.

Харди сви рамене.

— „Повечето време“ не решава въпроса, нали? Всеки може да вземе правилните решения, когато са лесни. А това не беше такова и аз не го взех. Моузис щеше да издаде мен, Ейб и Джина, а моето фатално сладкодумие някак убеди Джина, че не можем да позволим това да се случи, независимо какво трябва да направим. Моузис се измъкна, защото аз я убедих, и го убиха пак заради това, че го измъкнах. Нали разбираш защо изпитвам усещане за вина? А сега пък открих, че той така или иначе е щял да се отърве…

— И как така?

Харди замълча отново.

— Стиър е наредил списъка със съдебните заседатели — каза той накрая. — Допуснал е петима бащи на дъщери. Не е трябвало да правя нищо, само да играя по правилата и пак щях да спечеля или поне нямаше да загубя. Но не го направих и сега Моузис е мъртъв. Окей, не казвам, че вината е моя, просто свърших каквото трябваше. Няма как да контролирам всичко. Но аз някак си съм замесен в смъртта му, Франи, и трябва да се науча да живея с това.

— Ти сам го каза току-що. Той е щял да се измъкне така или иначе и отново е щял да бъде убит. Не си го направил ти. Това е истината. Сърцето ми се къса, Диз, наистина. Съсипана съм. Обичах го, но той си беше такъв. Нали ти все казваш, че характерът е съдба?

— Казал го е Андре Малро, не аз, но понякога обичам да го цитирам.

— И?

— Да — кимна Харди, — излиза, че е бил прав.