Джон Лескроарт
Фатална жена (28)

27

Боят явно беше започнал, когато един от пияните фотографи започнал да притеснява група привлекателни момичета и да иска да ги снима. Точната рецепта за мелето включваше още много пийнали младежи, претъпкан и горещ бар със силна музика и неколцина рицарски настроени приятели на момичетата с кипнал тестостерон. Никой не помнеше кой беше ударил първи, а нещата бързо излезли извън контрол. Ченгетата дошли, помогнали нещата да се оправят и пратили хората по домовете им.

— Тоя тип е като целувката на смъртта — каза Харди.

Беше другата сутрин. Той седеше с ръце на кръста под яркото слънце на тротоара пред „Детелината“ и оглеждаше с недоумение парчето шперплат там, където доскоро беше предният прозорец. Бек се беше обадила на родителите си в девет и половина и им беше разказала накратко какво се е случило. Харди беше партньорът в бара извън затвора и двамата решиха, че трябва да отидат и да огледат щетите и временните ремонти.

— Докато работеше в „Горящия Рим“, Службата по контрол на алкохола удари мястото — продължи той. — Сега работи тук, избухва проклет бунт и чупят витрината. А стъклото беше дебело. Аз лично съм блъскал хора в него и то не се счупи.

— Е, снощи се е счупило. Но не е бил Тони. Бек каза, че са били фотографите — намеси се Франи.

— Сега го защитаваш.

— Просто уточнявам фактите.

— Добре. Но кой е адвокатът тук?

— Ти — хвана го тя за ръката. — Огледа ли?

Той пристъпи напред и почука по шперплата. Сякаш беше здрав.

— Ако иска да отвори на обед, значи ще се появи скоро, а не мисля, че искам да го виждам. Стига ми толкова напрежение за уикенда.

Тя го поведе към колата им.

— Страхувам се, че това само ще разбуни нещата отново.

— Кои неща?

— „Кои неща“, пита той. Да не мислиш, че ще я оставят на мира?

— Всъщност не, не мисля. Красива жертва на изнасилване, а баща й е подсъдим, защото убил нападателя й. Ето ти война между папараците. Кой да знае, че тук има папараци и че са толкова много?

— Е, сега ще станат още повече. А тя дори още не е дала показания. Представяш ли си какво ще стане, ако разберат, че гаджето й е защитен свидетел? Ще стане бой без правила и тя ще трябва да се скрие някъде.

— Да не говорим, че легендата на Тони ще бъде провалена. Но това може би няма да е толкова зле, поне за Британи, ако не и за всички.

— Знаеш ли какво не мога да проумея? — поклати глава Харди.

— Квантовата физика?

— Освен нея. И не ми казвай „струнната теория“.

— Че ти не си ли наясно със струнната теория?

— Не особено. Но онова, което наистина не разбирам, е лудостта. Да, Британи е хубаво момиче, добре, но пък чак за сто хиляди долара…

— Това е за голи снимки. В „Плейбой“.

— Смятат, че всички нормални красиви млади жени искат да попаднат в „Плейбой“?

— Мнозина от тях искат.

— Да не би да се правя на света вода ненапита, като съм доволен, че Британи не иска?

— Не се правиш на света вода ненапита, стига. Но не става дума за това, а за личен живот. Нима тя е искала да й се случи нещо от всичко това? Справя се с живота си и изведнъж всички искат да я снимат, всичките й бивши гаджета се натискат да говорят за безразборните й връзки и каква курва е била в колежа. Остава само някой да извади сексклип с нея.

— Боже, опази. Заради Сюзън, да не споменаваме и Моуз.

— Бек каза, че не би го изключила — сви рамене Франи.

— Британи може ли да е толкова тъпа?

Франи го изгледа дяволито.

— Наскоро да си разглеждал „Фейсбук“?

— Не ми е точно по вкуса. Тя има ли профил?

— Всички имат профили, Диз. Всеки следи всеки. Да се надяваме, че Британи не е поствала някакви страшни неща. Вероятно не е, иначе досега щяха да са излезли. Няма никакво отношение към нечий личен живот. А и не само там е така. Защо да не искаш да се снимаш гол в „Плейбой“ за пари, ако в интернет вече те има гол, при това безплатно?

— А не може ли просто да не искаш всички да те виждат гол?

Франи се усмихна, спря се и го целуна по бузата.

— Ти си такъв сладък пуритан — каза тя.

 

 

Сюзън и Британи останаха в бара след сбиването, за да помогнат при разчистването. Откриха шперплата отзад в склада. Преди години го бяха използвали за същия прозорец, така че пасна идеално. Щом приключиха, се прибраха заедно при Сюзън.

Тази сутрин Сюзън беше оставила дъщеря си да поспи. Вече наближаваше обед и Британи седеше на масата в кухнята по шорти и тениска. През отворения от майка й прозорец навлизаше топъл ветрец, а Британи тъкмо дояждаше кесадията си със сирене.

— Единственият проблем е — тъкмо казваше Сюзън — кой го е направил, ако баща ти не е? Искам да му вярвам. Не мисля, че би ме излъгал. Но пък ако наистина си е мислел, че мога да го напусна…

— Ти каза ли, че ще го напуснеш?

— Не толкова многословно. Може би съм оставила такова впечатление. Мислих си, че мога да го напусна, ако е бил способен да стори такова нещо хладнокръвно. Не знам. Но пък ако не е…

— Вчера му повярва на сто процента.

— Знам. Но понякога може толкова силно да искаш нещо, че да се накараш сам да повярваш в него. Оттогава мислих още. Възможно ли е някой да е бил там почти по същото време по същата причина?

Британи си преглътна хапката и надигна чашата с кафе.

— Това с еднаквото време е малко трудно за вярване — каза тя, — но не е недопустимо. Разликата е в точното време на смъртта. Но защо да е по същата причина? Може да има най-различни причини.

— Имаш предвид причини, които нямат нищо общо с теб?

Британи кимна.

— Това би било чудесно. Но как така? — попита Сюзън.

— Как да се сетим за някаква причина, каквато и да е, когато всички смятахме, че татко го е направил? Сега ти е казал, че не е, и ако е вярно, това променя всичко, нали? Искаш ли да чуеш какво смята Тони?

— Разбира се — каза Сюзън и се облегна.

— Нали знаеш за фалшивите обвинения, които му висяха на главата? Добре, че най-накрая паднаха. Не е нужно да ти казвам, че е доста наясно с цялата история, с акцията в „Горящия Рим“ и така нататък. Адвокатите му, включително и чичо Диз, следяха нещата от самото начало, но нищо не можеха да направят.

— Имаш предвид акцията?

— Точно. Тя е напълно законна, както начинът на провеждането й.

— За баща ти ли говорим все още? — сви недоумяващо вежди Сюзън.

— Чакай малко, ще разбереш. Проблемът е, че акцията е била замислена познай от кого? От Лайъм Гудмън. Който е…

Сюзън се приведе към масата, опря се на лакти и слушаше внимателно.

— Шефът на Рик Джесъп.

— Правилно. А знаеш ли защо господин Гудмън е организирал акцията с такова желание? За да отклони вниманието от спонсорите си или поне от основния си спонсор Джон Ло. Той е в бизнеса с корейските салони за масаж, които всъщност са чисти бордеи със сексробини. Градът го беше притиснал, но цялата история със сервиране на алкохол на непълнолетни го изтика встрани.

— Добре, но не виждам как…

— Сега ще ти кажа. Както и да е — пое си дъх тя, — преди да дойде тук, Тони е бил полицай в Ню Йорк. Работил е в „Нравствения“ и едно от нещата, с които се е занимавал, е било трафик на хора и сексробини.

— Това е доста далеч от случая на баща ти.

— Не е съвсем така. Оказва се, че когато тези хора имат враг и искат да се отърват от него, докарват тук някого от Китай, Корея или някъде оттам. Човекът каца в Монреал, минава границата с кола, хваща полет до Ню Йорк, наема си автомобил, отива до дадения му адрес, убива този, за когото му е платено, връща се на летището и хваща следващия самолет от Ню Йорк за Азия, понякога през Ванкувър.

— Това често ли се случва?

— Когато се налага. Достатъчно често, щом Тони знае.

— Някога залавяли ли са убийците?

— Никога на местопрестъплението. Понякога федералните разбиват цяла банда, например „Летящите дракони“ или „Призрачните сенки на Ню Йорк“.

— Откъде знаеш тези имена?

— От Тони. Така са разкрили и схемата. А знаеш ли кое е най-интересното, поне доколкото засяга татко?

— Кое е?

— Мъжете, които пристигат с полет от Азия, не могат да се качат на самолета с пистолет или с нож, нали така? Затова използват други оръжия. Убиват с голи ръце. Или с въже. Както и с тъпи предмети — добави Британи след кратка пауза.

— Значи теорията на Тони е, че…

— Не е точно теория. Той не знае подробностите. Може нито една от тях да не съвпада. Но в нашия град Джон Ло се занимава със сексробини и е свързан с Лайъм Гудмън и Рик Джесъп. Може би Рик е направил нещо, което не се е понравило на Ло. Знаем що за човек беше. Може моментът да е просто нещастно съвпадение за татко.

Сюзън се отблъсна от масата, скръсти ръце на гърдите си и издиша.

— Мислиш ли, че може да е свързано?

— Не знам, мамо. Но ако татко не го е убил, го е направил някой друг, а това е поне различен вариант.

— Споменавала ли си го на чичо си Диз?

— Мамо, току-що го казах на теб — изсмя се Британи. — А и какво да му кажа? Няма никакви доказателства.

— На него не му трябват доказателства — рече Сюзън. — Доказателствата са нужни на прокуратурата. Всичко, което трябва на чичо ти Диз, а и на баща ти, е съмнение.

 

 

На Глицки му трябваха два дни да осмисли съвета на Харди, но в неделя се погледна в огледалото. Сега седеше гладко обръснат на площадката на стълбите към малкото задно дворче, а жена му го подстригваше с машинка. Харди можеше и да си има личен професионален фризьор, но Ейб беше съвсем доволен и от Трея. Зак, Рейчъл и две съседски дечица играеха по катерушките долу. За един кратък момент и за пръв път през последните около три месеца той си помисли, че светът е хубаво място.

— Значи ще го направиш? — попита го Трея.

— Натам клоня, но исках да поговоря с теб и да видя как ще го приеме Уес.

— Уес няма да грейне от щастие, но ти вече го знаеш в каменното си сърце. Освен това ти е ясно, че няма нужда да говориш с мен за такива неща.

— Добре, тогава да чуя мнението ти.

— За защитата ли ще свидетелстваш?

— Това е въпросът.

— Каква беля може да си докараш на главата?

Устните на Глицки трепнаха с частица от сантиметъра.

— Имаш предвид някаква по-голяма от това да ме уволнят?

— Ти не беше уволнен. Лапиър щеше да те понижи, затова излезе в пенсия.

— Въпрос на изказ.

— Не е съвсем така. Не точно. Ако беше уволнен, следващия месец нямаше да ти организират прощална вечеря по случай пенсионирането.

— Тия неща са доста саркастични.

— Това, че говорят със сарказъм за теб, не означава, че събитието е иронично. Ако не искаха да почетат теб и службата ти, просто нямаше да го организират.

— Хубаво е, че го казваш, но то е до голяма степен проформа. Изкараш ли си трийсетте и няколко години, трябва да направят нещо за теб.

Трея хвана ножиците.

— Няма да споря дали болшинството от колегите ти имат високо мнение за теб. Ти попадна под кръстосания политически огън между Лапиър и Гудмън и не пожела да отвърнеш заради Моузис и връзката ти с него. Но това не очерня цялата ти кариера и не казва нито една лоша дума за характера ти, който е безупречен. Можеш ли да си набиеш това в главата?

— Ядосана ли си ми? — въздъхна Глицки след малко.

— Почти. Мисля, че ако ти се предостави възможност, трябва да се възползваш от нея, да се изправиш и да кажеш какво точно се е случило. Решението им е прибързано. Ти не си се втурнал към Диз, нито си предупредил Моузис. Не си говорил с нито един от двамата. Дай им разпечатката от телефона си. Просто искаше спазване на процедурата — това е. Началникът е съзряла шанс да трупне малко политически дивиденти, а следователите ти вероятно са можели да си свършат по-добре работата по случая, ако бяха изчакали още няколко дни. Ако се вълнуват повече от политиката, а не от това да изяснят нещата, защо пък съдебните заседатели да им повярват? Всичко това е вярно, нали? Вярно е и помага на Моузис, което също е в твой най-голям интерес, нали?

— Само дето целият ми живот е бил посветен на това да не оставям убийците да се измъкват.

— Той не е убиец, докато не го признаят за виновен.

— Не е съвсем така, Трей. Той става убиец веднага след като убие някого.

— Може би не е.

— Стига, моля те, нека дори не говорим за това.

Той се облегна и потупа отпуснатата на рамото му ръка на Трея.

— Дори да е в мой най-голям интерес той да се измъкне, а не отричам, че е така, просто не бих могъл да свидетелствам срещу моите хора.

— Вай Лапиър не е от твоите хора. Тя е политик.

— Ами Брейди? А Шър?

— Ти няма да кажеш и една лоша дума срещу тях. А и нали се сещаш за нашите малки семантични различия дали си бил уволнен, или си се пенсионирал?

— Бегло. Говори ми нещо.

— Само кажи на Диз да те попита направо: „Господин Глицки, вие на практика сте напуснали веднага след този очевиден акт на намеса и възпрепятстване и явно политическо ходатайстване от страна на началника на полицията, така ли е?“. Твоят отговор естествено е „да“, което е чистата буквална истина. Ти не си бил уволнен. Ти си подал оставка в края на една белязана от успехи кариера. Кой ще е в по-добра позиция тогава?

Глицки помълча около минута и кимна замислено.

— Бих предпочел да се обърне към мен с „лейтенант“ — каза той.