Джон Лескроарт
Фатална жена (11)

10

В офиса на Харди имаше два къта за седене. Този пред бюрото му беше официалният, с персийски килим на пода, масичка за кафе със стойка като лъвски лапи и два стола с вити крачета и облегалки. Другият беше встрани край ъгловия прозорец с гледка към улица „Сътър“, по която днес вилнееше дъждът, и се състоеше от два фотьойла е тапицерия от кафява кожа и пасващо си към тях диванче.

Моузис Магуайър влезе и затвори вратата зад себе си. Той постоя за минута и се огледа наоколо.

— Май не съм идвал тук — каза той.

— Естествено, че си.

— Щях да си спомням. Доста е хубаво.

— Радвам се, че ти харесва.

— Не съм съвсем сигурен. Ако бях клиент, щях да се притесня, че ми взимаш толкова пари, за да можеш да си купуваш подобно обзавеждане и да поддържаш добър вид.

— Ако беше клиент, щеше да се притесняваш, че отиваш в затвора и нямаше да ти пука за обзавеждането. Щеше да си мислиш, че не искаш обзавеждането ти за следващите двайсет години да се състои от твърдо легло и тоалетна чиния.

— Предполагам, че и това го има — съгласи се Моузис и отново се огледа. — Къде да седна? Има ли някакъв протокол?

— Където ще се чувстваш по-удобно. Междувременно искаш ли кафе? Вода? Нещо друго?

— Не, благодаря, и така съм добре.

Той се отпусна в един от фотьойлите.

— Сега съм още по-добре. Ти къде седиш?

— Тук всички сме равни. Ти сядаш, където искаш, аз сядам, където искам. Например тук.

Харди се намести в другия фотьойл.

— Какво те доведе тук за първи път? Не изглеждаш особено добре.

— Снощи почти не спах. Борих се с дявола.

— Кой победи?

— Мисля, че аз, но беше на косъм.

Моузис си прочисти гърлото, поогледа се още малко и отново се обърна към Харди.

— Исках да те питам дали можеш да ми дадеш Уайът Хънт за ден или два.

— Имаш нужда от частен детектив?

— Не съм сигурен. Бих искал да поговоря с него и ще видя.

Харди се облегна изненадан.

— Можеш да наемеш Уайът по всяко време. Той не работи само за мен. Какво искаш да открие?

— Кой е пребил Британи.

Лицето на Харди мигновено стана като камък. Той се приведе напред.

— Кога се е случило?

— Вчера.

— Зле ли е?

— Насинена е, но е добре. Вече е у дома, при нас, в леглото си.

— В съзнание е, нали?

— Да, ту заспива, ту се буди. Дали са й някакви обезболяващи.

— Говори ли с нея?

— О, да — кимна Моузис и вдигна длан. — Знам какво си мислиш. Защо просто не я попитам кой го е направил? Ами, питах я. Никой не я е бил. Паднала, това е. Това е нейната версия и се придържа към нея.

— Но ти не смяташ така.

— Нека кажем, че съм сигурен, че имам основателни съмнения — поклати глава Моузис. — Искам копелето да лежи в затвора, Диз. Не, не е вярно. Това, което наистина искам, е да го пребия, докато едва мърда. Но не мога да го направя и ще съм доволен, ако прекара известно време в пандиза.

— Не те виня. Но ти е ясно, че това няма как да стане, ако Британи не даде показания, нали?

— Ще я убедя, след като си помисли малко. Тя е умна. Ще спре да го крие.

— Когато това стане, тя ще ти каже кой е, така че Уайът не ти трябва. Но може би не става дума за криене — добави Харди. — Може би се страхува. За това помислил ли си? Тя няма да помогне на обвинението и в двата случая, било то от страх, било, че го крие, а ти пак няма да имаш име.

— Точно затова искам да наема Уайът. Само да открие кой е.

— А после? Ако Британи не идентифицира човека?

— Тогава отивам към план „Б“. „Б“ означава „Бия го, докато едва мърда“.

— Добра идея, Моуз. Ти ще отидеш в затвора.

— Глупости. Ще ме оправдаят. В най-лошия случай ще платя глоба и ще се върна към нормалния си живот.

— Нали току-що казах „Добра идея“. Това беше сарказъм. Имах предвид, че е лоша идея. И знаеш ли защо? Защото можеш да влезеш в затвора за години, зависи какви телесни повреди му нанесеш. А ти си стар човек с прошарена коса и не можеш да си го позволиш.

— Не съм съгласен. Той ще трябва да свидетелства срещу мен, а и ти спомена страх. Така ще го обработя, че ще се страхува като от господ.

Харди се изкиска.

— И от огромния си опит със закона си сигурен, че точно така ще стане?

— Рискът си заслужава.

— Не — каза Харди. — Всъщност не си заслужава. Разбирам, че си ядосан и ще е добре, ако можеш, да накараш Британи да повдигне обвинение. Ако не можеш, остави нещата така.

Моузис седеше с лакти върху коленете и със стиснати пред себе си ръце. Той сведе глава и я повдигна бавно, докато срещна погледа на Харди.

— Истината, Диз, е, че искам да го убия. Имам предвид буквално, физически, не ме интересува кой е. Искам да сложа край на живота му.

— Разбирам — каза Харди. — Не че те обвинявам, но по-добре не казвай това на висок глас, ясно ли е? Сега говори гневът ти.

Моузис издиша продължително, а погледът му беше като от стъкло. Той посочи лицето си.

— Това е гняв — рече той. — Тя е моето бебче, Диз. Моето прекрасно малко момиченце.

— Знам — каза Харди.

Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Моузис.

— Знам.

 

 

Навлечен с туристически обувки, дънки и плетен пуловер под якето си на „Джайънтс“, Моузис се поскита из покрития с лека мъгла център за около час. Накрая се отби през „Скарата на Тадич“ за порция задушено с риба чопино и безквасен хляб на бара. След като си тръгна от офиса на Харди, той стигна до заключението, че шуреят му вероятно е прав. Ако не успееше да накара Британи да посочи нападателя и да повдигне обвинения, нямаше смисъл да се опитва да го намери сам.

Харди определено беше прав, като го предупреди да не се намесва директно. Това лесно можеше да се обърне срещу него и да му докара всякакви неприятност, включително и затвор, особено ако имаше замесен и някой друг, например Уайът или самият Харди. Това беше потенциален свидетел.

Магуайър довърши обяда си наполовина, извади телефона си и се обади на жена си. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Как е тя?

— Наред. Двете сме в кухнята, хапва пилешка супа.

— Как изглежда?

— Добре.

В гласа й прозвуча фалшива веселост, Сюзън очевидно не казваше всичко, за да не се притеснява Британи.

— Да е променила историята си?

— Не. Горе-долу е същата.

— Мога ли да я чуя?

— Разбира се. Секунда. Ето я.

— Здрасти, тате.

Гласът на дъщеря му беше дрезгав и уморен.

— Как е моето момиче?

— По-добре. Все още съм малко уморена, но съм добре. След два дни ще съм като нова.

— Знаеш, че можеш да останеш при нас колкото искаш, нали?

— Знам. Благодаря ти.

— Слушай, Брит. Не си ли се сетила за нещо повече за случката?

— Не точно, тате. Просто всичко стана толкова бързо. Бягах, после се подхлъзнах и си ударих главата.

— Как е ръката ти?

— Ръката ли?

— Лявата ти ръка. Когато снощи те завивах, забелязах, че имаш голяма синина. Тя от отдавна ли е?

— Не знам — поколеба се Британи. — Мисля, че е наред.

— Не си спомняш как си се ударила? Може би си паднала първо върху нея, а след това си ударила лицето си.

— Не си спомням, татко. Но вече така или иначе съм добре. Окей съм, само съм малко подута.

Не беше като истински разговор, но Моузис си го превърташе из главата отново и отново и се вслушваше в спомена за някаква фалшива нотка. Единственият път, когато долови слабост, беше при въпроса за ръката. Може би трябваше да бъде по-праволинеен, да я притисне и да й нареди да му каже. Но състоянието й все още беше доста крехко и той не искаше да засилва мъките й.

Харди беше казал нещата много точно. Британи или се опитваше да прикрива този задник, или се боеше от него. Моузис се усъмни в историята на дъщеря си от самото начало и се замисли сериозно какво се беше случило. Беше допуснал, че нападателят е бившето й гадже, но сега изведнъж го осени прозрението, че той може все още да представлява заплаха. Кръвта зашумя в ушите му. Той можеше да я нарани отново!

Моузис не беше възпитал дъщерите си да прощават мекушаво на някой, който можеше да ги нарани. И двете му момичета бяха независими и със силна воля. Допускаше, че особено Британи никога нямаше да си помисли да защитава човек, който я беше обидил или наранил. Ако не друго, щеше да отвърне, да се оплаче в полицията и да остави нещата в ръцете на правосъдието. Но ако тя се страхуваше, че той ще я нарани отново, вероятно дори по-сериозно, Моузис можеше да разбере решението й, че е по-добре да остави всичко без последствия. Според Магуайър мъжът, пребил Британи, вече трябваше не само да бъде наказан, но и да му бъде пратено ясно и недвусмислено послание какво го очаква в бъдеще.

Моузис свъси вежди, присви очи, а устата му се превърна в резка. Седеше и стискаше юмруци до купата си с чопино.

— Всичко наред ли е, сър?

Възрастният барман в смокинг бавно застана пред него.

— Извинете?

— Нещо не е наред с чопиното ли?

— Не, много с вкусно. Перфектно, както винаги.

— Простете, че питам — продължи барманът, — но не изглеждате сякаш ви допада.

— Просто си мисля за нещо.

— Разбира се. Разбира се. Извинете, че ви обезпокоих.

— Не сте ме обезпокоили. Чопиното е страхотно. Знаете ли, като си помисля, може да стане дори по-добро.

— Как?

— Нека погледна листа с вината и ще ви кажа.

 

 

Той изпи две чаши от червеното вино на заведението и си доказа, че се контролира. Самата идея, че една чаша неминуемо води до запой или до пиене до безсъзнание, беше смешна и току-що го беше доказал. Не беше близвал алкохол от шест години, а сега беше изпил две чаши. По една на три години, ако трябваше да бъде точен.

Тръгна с колата от „Юниън Скуеър“ към „Ван Нес“ и откри нещо почти невъзможно — свободно място за паркиране на няма и пресечка от кафенето, в което работеше Британи. Обедната навалица беше преминала отдавна и нямаше опашка. Той се представи на един от служителите като бащата на Британи и помоли да говори с мениджъра.

Мич се появи от задната стаичка и пристъпи в помещението за клиентите. Двамата се здрависаха.

— Как е тя? — запита Мич. — Вече ни липсва. Тя е страхотен човек, сигурен съм, че го знаете.

— И ние доста я харесваме — съгласи се Моузис. — Казва, че очаква да се върне на работа до два дни.

— И на мен това ми рече. Какво се е случило? Твърди, че е бягала да хване автобуса, подхлъзнала се, паднала и си ударила главата.

— Така разправя.

Мич наклони глава настрани.

— Но ето че вие, баща й, сте тук. Просто сте се отбили да се уверите, че сме разбрали, че няма да се върне веднага?

— Не. Не съвсем.

Моузис помълча.

— Не съм убеден, че вярвам на историята за падането. Зачудих се дали някой от хората тук, някой от работниците ви, не е видял какво е станало.

— Спирката на автобуса с на две преки.

— Да. Знам.

— Искам да кажа, че не смятам, че някой я е видял оттук, нито пък би могъл да я види, дори и да сме гледали специално за това.

Моузис остана на място, заплашителен и внушителен, очаквайки още нещо. И то не закъсня.

— Не смятате, че това е било инцидент — констатира Мич.

— Не знам. Както виждате, опитвам се да разбера.

— Какво друго може да е?

— Нападение.

Мич присви очи.

— Знаете ли, че миналия уикенд тя разкара някакъв тип? Два дни по-късно той дойде и се опита да говори с нея, стана малко агресивен. Трябваше да го изхвърля.

— Има ли си име?

Мич помисли за миг и поклати глава.

— Опасявам се, че не. Но Британи ми каза къде работи и с какво се занимава.

 

 

Моузис стъпваше тежко по мраморните стъпала на украсеното главно стълбище под купола в ротондата на кметството. Сградата се намираше на няколко пресечки от кафенето, където работеше Британи. Обзавеждането беше елегантно и величествено и мястото често се ползваше за снимки на политици. Стомахът на Моузис се бунтуваше, беше вдигнал кръвно и всичко му се струваше сюрреалистично. Далеч вдясно се провеждаше брачна церемония. Моузис очакваше едва ли не да се обърне и да види Сюзън да свири на чело в струнния квартет. Около шестдесет гости в строго официално облекло или в шити по поръчка наметки стояха в ограденото с въжета пространство, отделени от множеството хора, заети с бизнес или запътили се към някоя от различните административни служби.

На върха на стълбището Моузис тръгна наляво по табелките, указващи към офисите на градските съветници. В кметството на Сан Франциско те бяха единадесет. Намери Лайъм Гудмън без никакви проблеми. В коридора Моузис сложи ръка на топката на вратата и се спря за секунда-две. Пое си дъх, после още веднъж и призова онова спокойствие преди битка, което му беше толкова от полза във Виетнам, при десетината му сбивания в барове и при престрелката на кей 70. Укроти кръвното си, вслуша се в случайните звуци от фоайето и в сватбената музика, която постепенно заглъхна зад гърба му.

Влезе в офиса и мина покрай някаква стая, в която група млади хора явно работеха на конферентната маса. Пред него една привлекателна чернокожа жена на средна възраст вдигна поглед от компютъра си и му се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Бих искал да поговоря с шефа на екипа, ако обичате. Съжалявам, не мога да се сетя за името му.

— Рик Джесъп.

— Да, точно така.

— Имате ли уговорена среща?

— Не, опасявам се, че нямам.

Когато му отърваше, Моузис можеше с лекота да бъде просто очарователен и сега отново прибягна към този трик.

— Минавах наоколо и реших да се отбия. Казвам се Моузис Магуайър. Кажете му, че съм бащата на Британи. Срещнахме се миналия петък в моя бар, „Малката детелина“, не знам дали го знаете. Той ще се сети за какво става дума.

— Разбира се.

Тя вдигна телефона, каза няколко думи в слушалката и се обърна към Моузис.

— Веднага ще излезе.

Моузис кимна, дръпна се настрани и се вгледа към сградата на операта, чийто купол прозираше през мъглата от другата страна на улицата. Чу, че зад гърба му се отваря врата, и се обърна.

— Господин Магуайър.

Добре облеченият млад мъж се приближи към него. Беше олицетворение на увереността, усмихнат и с протегната ръка.

— Много приятна изненада. Радвам се да ви видя отново. Какво бих могъл да направя за вас?

Моузис не пое протегнатата ръка. Вместо това я подмина с отвращение и погледна младия мъж в очите.

— Остави дъщеря ми на мира — каза той спокойно и непринудено.

Рик стрелна поглед към Даян, а по ъгълчето на устните му заигра усмивка.

— Мисля, че точно това правя — каза той. — Тя не ми говори.

— Опитал си се да говориш с нея.

— Окей, имате предвид в „При Пит“. Исках да направя опит да се съберем отново. Но тя не пожела да разговаряме.

— Дочух, че не си бил съгласен и е трябвало да те изхвърлят.

— Това е преувеличение. Не бях доволен, но си тръгнах сам.

Джесъп отстъпи една-две крачки.

— Това не е бил последният път, когато си я видял, нали?

Даян се надигна иззад компютъра си.

— Наред ли е всичко, Рик?

— Всичко е наред.

Той се обърна към Моузис.

— Може би трябва да продължим този разговор отвън в коридора и да не пречим на Даян да работи.

— Нямам нищо против.

— Сигурен ли си? — попита секретарката и хвърли нервен поглед към Моузис.

— Няма проблеми — успокои я Рик. — Нали?

— Всичко е на шест — кимна Моузис.

Рик тръгна към изхода, а Магуайър го следваше на две крачки. В коридора младият мъж се обърна към него.

— Докъде бяхме стигнали?

— Казвах ти, че в „При Пит“ не сте се видели за последен път.

Рик се вторачи нагло в лицето на Моузис.

— Как е тя?

— Как очакваш да е?

— Не съм сигурен, че знам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че когато удариш някого и го блъснеш в стена, понякога наистина го нараняваш.

Рик успя да издържи няколко секунди на погледа, преди да сведе очи.

— Не съм искал да я наранявам. Беше инцидент. Тя се дръпна, подхлъзна се и…

Тези думи изтриха всякакво съмнение у Моузис за случая и той замахна с всички сили. Рик още обясняваше, не очакваше юмрука и не успя да вдигне ръка да се предпази. Дори не видя яростния прав, който се стовари върху скулата му и го отхвърли назад. Главата на Рик се отметна и се блъсна в стената, но след още три удара — ляв, десен, ляв, нанесени в сляпа ярост, но въпреки това премерени с хирургическа точност, краката му омекнаха като желе и той падна на земята.

От носа и устата на Рик започна да шурти кръв и да се стича по пода. Моузис го изгледа с отвращение, наведе се и доближи устни до ухото му.

— Ако още веднъж се доближиш до дъщеря ми, си мъртъв — каза той.

После се изправи, разтри кокалчетата на ръцете си, обърна се и тръгна с нормална крачка назад по вътрешния коридор, стигна до величественото стълбище и се спусна по широките стъпала. Сватбената церемония все още продължаваше. Моузис излезе и потъна в късния мъглив следобед.