Джон Лескроарт
Фатална жена (5)

4

Както и стотици други правни кантори из цялата страна, през последните няколко години фирмата на Харди се промени драстично. Пазарът на недвижимо имущество и всички свързани с него сегменти вече не беше сериозен източник на приходи и повлече към провала десетки други бизнеси. Паричните потоци от строителство, от развитие, от сделки, потоците, които бяха кръвта във вените на фирмата, пресъхнаха почти напълно. От почти деветдесет адвокати във „Фриймън, Харди и Роук“ преди четири години сега бяха останали само седем. Повечето се занимаваха с дела за обезщетение и защита при наказателни дела, включително шофиране под влияние на забранени вещества, кражби от магазини и дребни обвинения за наркотици — плявата на правните услуги. Нещата се усложняваха и от факта, че Фриймън, един от първите четирима съдружници, беше мъртъв, Фарел трябваше да се оттегли и да заличи името си, след като беше избран за областен прокурор, а Роук се целеше все повече в кариера на писател.

Оставаше Харди.

Той често си мислеше, че съкращенията в персонала трябваше да достигнат и до секретарката му, вечно киселата, търпелива и лишена от всякакво чувство за хумор Филис. Тя работеше за Дейвид Фриймън още преди той да основе фирмата и нямаше никакъв начин Харди да се освободи от нея обосновано и с чиста съвест. Което не му пречеше редовно да обмисля нови планове за убийството й.

Така беше и тази сутрин, когато той първо плува и отиде в кантората чак към единадесет и половина. Тя го поздрави на вратата на асансьора със скръстени пред гърдите ръце, като потропваше с крак, досущ като строга учителка, хванала натясно дете, безсъвестно закъсняло за училище.

— Добро утро. Филис — Харди си лепна предразполагаща усмивка. — Как си в тази прекрасна утрин?

— Едва ли може да се нарече още утрин, сър — каза тя. — Търсиха ви няколко пъти по телефона.

— Нещо важно ли?

— Не бих могла да кажа, сър. Това е правна фирма, хората, които ни се обаждат, понякога искат да ни възложат някаква работа, а това изглежда важно в общата схема на нещата. Поне за мен. Едното от обажданията беше от Ед Бенсън.

Бенсън беше генерален секретар на Върховния съд и името му привлече вниманието на Харди.

— Търсил ме е Ед Бенсън? Каза ли какво иска?

— Нещо за купчина дела с конфликт на интереси, които се опитват да разчистят. Каза, че ще го счита за лична услуга, ако успеете да слезете до съдебната зала тази сутрин…

Тя спря, въздъхна и продължи:

— Но вече е твърде късно. Оставих ви съобщение и на мобилния телефон.

Харди извади телефона си от калъфа, погледна го и се усмихна смутено.

— Понякога забравям да включа проклетото нещо — каза той и натисна телефона отгоре. — Ето. И, хоп, само погледни. Твоето съобщение. По-добре да му се обадя, преди да е станало още по-късно.

 

 

Беше класически случай с конфликт на интереси. Служебният адвокат можеше да защитава само един от барманите, тъй като, когато двама души са арестувани заедно, има огромна вероятност единият в крайна сметка да обвини другия. Един адвокат или една фирма (в този случай служебният адвокат) не може да представлява и двамата обвиняеми. Или, както беше сега, повече от десетината обвиняеми. Съдът трябваше да назначи частен адвокат за всеки от обвиняемите след първия. Това не беше просто конфликт, беше лудница.

Когато бизнесът не вървеше, подобни дела бяха като манна небесна, тъй като хонорарите на адвокатите се изплащаха от съда навременно, ако не и веднага. Така че за съдиите не беше проблем всеки ден да имат на разположение адвокат, който да поема конфликтните дела, ако се случеше да има такива. Но нямаше достатъчно хора за десетина дела наведнъж, така че на Бенсън му се наложи да обяснява по телефона.

— Чете ли за чистката, която устроиха снощи от Службата по контрол на алкохола, Диз? Новината за вълната от употреба на алкохол от малолетни, която залива града, и какъв бич е това?

— Нещо повече — отвърна Харди, — участвах в акцията, най-тъпото нещо, което някога съм виждал.

— На мен ли разправяш? — каза Бенсън. — Сега имаме десетина ареста по углавно престъпление, всички насрочени за съда за тази сутрин. За повечето това е първо провинение, никой не е щастлив, а тук има много малко адвокати, ако въобще има, които да откликнат на молбата да се заемат с конфликта на интереси.

— Искаш да звънна два-три телефона и да видя кой е на разположение? — запита Харди.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Ще видя какво мога да направя, Ед. Дай ми около петнадесет минути.

 

 

След като прекара нощта в ареста и го регистрираха за участие в заговор за разпространение на алкохол на малолетни, Тони Солая беше освободен заедно с другите миксолози срещу писмено обещание, че ще се яви в съда за делото. Той не приличаше особено на поразителния млад плувец от клуб „Делфин“ или на дервиша от „Горящия Рим“. Малко след два часа на обед той седна тежко срещу Харди на масата в „Лу Гърка“, старо полуподземно заведение срещу Съдебната палата. Тук идваха всички, които имаха някаква работа със съда — ченгета, адвокати, клиенти, роднини, съдебни заседатели, секретарки, социални работници, репортери… Заведението отваряше в шест сутринта, за да поеме тълпата закоравели пиячи, и почти не забавяше темпото, докато затвореше в два през нощта.

И двамата си поръчаха наливна бира „Анкър Стийм“.

— Как да ти благодаря за това, да не говорим пък как ще ти платя? — запита Тони.

— Няма нужда — отвърна Харди. — Градът ще ни плати. Ако делата стигнат до съд, в което се съмнявам, фирмата ми може да получи няколко бона. Тоест ако става дума, аз съм ти задължен. Но вътрешното ми убеждение е, че тези смотаняци няма да стигнат доникъде.

— Значи не смяташ?

Бирите им пристигнаха и Харди отпи.

— Не можем да гарантираме резултати, но не си представям, че областният прокурор ще действа твърдо. Най-много да намали обвинението до дребно престъпление и да положите малко общественополезен труд. Случаят е приключен. Край на историята.

— Защо тогава се случи всичко това?

— Това е въпросът. Някой политик се опитва да трупа точки. Един от Градския съвет, вероятно Лайъм Гудмън, се е устремил към кметското кресло. Глупак.

Харди вдигна чашата си.

— Изглеждаш така, сякаш малко сън няма да ти се отрази зле.

— Наблюдателен си — кимна Тони и се прозя. — Добрата новина е, че вече нямам работа и мога да спя колкото си искам.

— Не бих се притеснявал за това — каза Харди. — Ако барът ти не отвори скоро отново, мога да ти уредя няколко смени в едно място, в което притежавам дял. Да ти се намира по някой долар, преди „Горящия Рим“ да заработи отново.

— Ако въобще заработи — Солая завъртя бирата в чашата си. — Собственик си на бар?

Харди сви рамене и се поусмихна.

— Харесва ми да мисля, че сме фирма, която предлага цялостно обслужване. Но, да, притежавам бар. По-скоро четвърт от него. „Малката детелина“. Намира се в „Сънсет“.

 

 

След като Тони Солая си хвана такси от Съдебната палата, за да се прибере, Харди влезе в сградата, мина през металния детектор и се замисли дали иска да иде при Ейб Глицки на петия стаж или при областния прокурор на третия. Реши да остави избора на случайността и хвана винаги претъпкания асансьор от фоайето. Ако някой беше натиснал бутона за третия етаж, щеше да слезе и да види Уес Фарел. В противен случай щеше да се качи до етажа на Глицки.

След минута вървеше по дългия коридор край кабинетите, където преди почти четиридесет години беше работил първо като помощник областен прокурор. Както винаги, остана удивен, че коридорът, изглежда, мирише и има същото излъчване като едно време.

Когато асистентът до вратата съобщи за пристигането му на секретарката на Фарел, Трея Глицки се разпореди да го пуснат моментално и вратата отляво изжужа. Харди влезе през нея и отново се спря.

Този коридор с тежките врати, зад които имаше претъпкани малки кабинети, му навяваше още по-силни спомени от разходката от асансьора дотук. По средата на коридора две сериозни млади жени, които сигурно дори не бяха достатъчно възрастни, че да работят тук, шепнеха като заговорнички, а и вероятно бяха точно такива. Мъж в костюм до една от вратите се засмя внезапно, но млъкна също толкова рязко. Вратата зад Харди се отвори отново, той се обърна и се озова срещу Пол Стиър, корав противник, когото обаче беше размазал в двете дела, в които бяха заставали един срещу друг. Последното беше преди едва два месеца.

Стиър се спря насред крачка и не успя да прикрие изненадата и неудоволствието си.

— Господин Харди.

— Пол — наведе глава Харди. — Как си?

Той протегна ръка, а другият мъж я пое просто от учтивост.

— Мога ли да ви помогна? — Стиър очевидно беше разтревожен, че Харди, адвокат на защитата, стои сам в коридора на прокурора. Сигурно шпионира.

— Тъкмо отивах да поговоря с господин Фарел. Някога бяхме партньори.

— Да, знам. Знаете къде е, нали?

Това значеше „мърдай и престани да се размотаваш, където не ти е мястото, и да ни цапаш свещения коридор“.

Харди се постара в гласа му да не се усещат нотки на извинение, тъй имаше пълното право да бъде тук, а ако на Стиър не му харесваше, това си беше негов проблем. Той посочи и каза:

— Отивам.

— Приятно ми беше да ви видя — хвърли му ледена усмивка Стиър.

Когато Харди застана пред бюрото на Трея в преддверието на кабинета на Фарел, тя вдигна очи от клавиатурата и грейна в искрена усмивка.

— Диз!

Трея избута стола си и заобиколи, за да го прегърне набързо. Задържа го на една ръка разстояние и го запита дали е добре.

— Страхотно, като не броим, че току-що се натъкнах на Пол Стиър. Мисля, че прие последния ни общ процес малко лично.

— Как може да си мисли, че това някак ще помогне? — цъкна със зъби Трея.

— Обзалагам се, че така се мотивира. Но все пак…

— Не му викат Големия грозник просто ей така, Диз. Не го оставяй да ти влияе.

— Не, разбира се, че не. Въобще не ми пука. Аз съм адвокат, в мен не оцеляват никакви емоции.

Харди посочи с глава към вратата на Фарел.

— Негово височество вътре ли е?

— Току-що го събудих и му казах, че си тук — отвърна с приглушен глас тя.

— Прекрасно.

— Каза да те въведа веднага.

— Наистина?

— Това бяха точните му думи.

— Вече се чувствам по-добре.

Харди се спря на вратата и се обърна.

— Ако въобще направим крайно невероятното предположение, че имам някакви чувства.

 

 

След почти две години на официалния си пост Уес Фарел беше натрупал достатъчно мебели, за да положи печата на личността си върху кабинета. Той например никога не беше вярвал в нуждата от бюро, тъй като смяташе, че то създава ненужна бариера между хората. Вместо това Фарел беше сложил две дървени маси в края на кабинета. Върху масата откъм прозорците към улица „Брайънт“ бяха компютърът, принтерът с факса, стационарният телефон и няколко високи купчини папки. На масата до задната стена беше сложен огромният телевизор с плосък екран, а пред нея като в театър бяха наредени десетина сгъваеми стола. Спортната тема също беше широко застъпена. В средата на кабинета имаше джага, на рафтовете с книги беше окачен малък баскетболен кош, а шахматната дъска беше на малка масичка до вратата, точно под мишената за дартс, която пък беше подарък от Харди. Фарел беше превърнал плота под лавиците в добре зареден и напълно незаконен мокър бар (пиенето беше забранено в цялата сграда на Съдебната палата), зареден с твърд алкохол, вино, бира и завършен с мини хладилник, мивка, котлон, модерна еспресо машина и различни чайове. Няколко седмици след началото на мандата му Трея го убеди да сложи истински столове, диван и масичка за кафе, за да обособи два отделни къта — един в хром и един в кожа, в случай че гостите поискат да седнат.

Когато Харди влезе, Фарел си бършеше лицето над мивката. Той носеше кафяв панталон, износени и сякаш протрити кожени обувки и беше без сако и вратовръзка. Горните копчета на бялата му риза бяха разкопчани и тениската се виждаше, което Харди прие като намек.

— Моля, тържествен барабанен бой за днешното тайно съобщение — каза той вместо поздрав.

Фарел се поколеба само за миг, преди да остави хавлията и да кимне в знак на съгласие. Разкопча още две копчета и се разгърди. На тениската под ризата пишеше „Смит и Уесън — първият шутър“.

Харди беше отдавнашен фен на фетиша на Уес към тениски и кимна одобрително.

— Какво ли ще стане, когато ти свършат тениските?

— Няма начин — поклати глава Фарел. — Пазарът на тениски с надписи е бездънен. Легионите фенове ми дават по шест или осем всеки ден. Даже и утре това да спре, пак съм запасен, докато стана на седемдесет и пет години.

Той започна да закопчава ризата си.

— Как си? Как са нещата в стария офис?

— Добре и добре. Филис ти праща обичта си.

— А, Филис. Има неща, които никога не сме си представяли, че ще ни липсват.

— Филис ти липсва?

— Всъщност не, не точно. По-скоро говорех за онези безгрижни дни от близкото минало, когато Филис беше най-лошото нещо, което можеше да ни се случи. Тук на всеки четвърт час идват хора, пред които Филис е като Майка Тереза.

— И си подремваш, за да ги избягваш?

— Ей — Фарел вдигна предупредително пръст. — Заслужавам малко почивка, когато съм станал в четири и петнадесет, както направих днес. И, повярвай ми, дори и с дрямката вече съм си изпълнил квотата задници за деня.

— Да не би това случайно да има нещо общо с акцията в бара снощи?

Фарел го изгледа косо.

— В интерес на истината точно така е. Занимаваш ли се със случаите?

Харди кимна.

— Преди няколко часа ми се обади Ед Бенсън с молба да намеря адвокати по делата с конфликт на интереси. Аз, естествено, се явих доброволно, за да изпълня гражданския си дълг.

— За което съм ти дълбоко благодарен, о, извънреден служителю на обществото.

— Ама наистина. Ти ли повдигна обвинения срещу ония несретници? За пиене под законната възраст?

— Вярвай ми, идеята не беше моя.

— И на кого тогава трябва да благодарим и двамата?

— Допускам, че познаваш нашия почитаем Лайъм Гудмън от Градския съвет?

Харди приседна на страничната облегалка на дивана.

— Помислих си, че може да е той. Просто съм леко изненадан, че си одобрил заповедите за арест.

— Не ме занимавай с политика — махна с ръка Фарел. — Гудмън искаше арести по углавни престъпления. Диз. Ще ти спестя разговора ни. А няма никакво съмнение, че до довечера хората ще знаят, че зад всичко това седи Гудмън. Той ще се появи по всички новини, местни и национални, и ще се опита да си припише колкото се може повече заслуги.

Фарел се приближи до джагата, взе топчето и го пусна на масата. Зае позиция за удар и яростно завъртя ръкохватката. Гол. После отново погледна Харди.

— Сякаш градът си няма достатъчно проблеми. Знаеш ли, че снощи са станали три убийства? Три. Дори не знам колко са повече или по-малко сериозните побои, нахлуванията с взлом, сделките с наркотици, обирите на обществени места и тежките телесни повреди. А за какво получавам обаждане? За обществения бич употреба на алкохол под допустимата възраст. Вие майтапите ли се с мен?

— Дванадесет ареста — каза Харди.

— Няма нужда да ми казваш. Вече всички ми надуха главата — от шерифа до кмета, включително и обичната ми приятелка. Защо градът се нахвърля на това? Защо нямаше никакво предупреждение? Не беше ли леко пресилена реакция на дребен проблем? Наистина ли щях да повдигна обвинения на всички тези хора? От друга страна, ако не го бях направил, ще ме питат защо — нали са нарушили закона, който съм се клел да защитавам? Междувременно съм в неведение — аз, както и всички, освен господин Гудмън — за истинската причина, заради която той иска тези заповеди. Всичко, което знам, е, че настоява за тях.

— Какво е направил Гудмън, за да си осигури всичко това?

— Имам по-добър въпрос — защо искам тази работа?

Фарел си дръпна стол и седна срещу Харди.

— Гудмън? Трудно му е да си осигури място във вестниците. А това ще оправи нещата, повярвай ми. Предполагам, че познава някого високо в йерархията на „Специални операции“ и Службата по контрол на алкохола и е говорил с тях за тези чистки. Скоро ще разберем.

— Какво ще правиш?

По лицето на Фарел се плъзна уморена усмивка.

— Имаш предвид дали ще преследвам онези хора с цялата строгост на закона? Не, по дяволите. Но трябваше да направя крачка. В това му е красотата. Гудмън ме изцеди като лимон. Ако бях отказал да повдигна обвинения, като се позова на ненужните разходи в пари и човешки ресурс на гърба на и без това страдащата ми от недостатъчен щат и финансиране служба, тогава щях да изляза мекушав, че не преследвам заведенията в нарушение, където не само сервират пиене на хлапета, но и продават незаконно наркотици, укриват крадени вещи, а освен това са развъдници и на други пороци и престъпни деяния. Тъй като аз всъщност съм без достатъчно служители и пари, бих искал да концентрирам усилията си върху хората, които вършат много по-големи злини. Ако не го направя, ти гарантирам, че оценката на дейността ми ще се срине. Просто перфектна ситуация.

— Чиста работа.

— Прецакващо е.

— И това — съгласи се Харди. — Ангажирах се с клиент, който е доста уплашен от обвиненията в углавно престъпление и попадане в затвора. Той е барман, нали така? На вратата има някой, който проверява личните карти. Кажи ми откъде барманът да знае как клиентът е получил печат на ръката?

— Ясен си ми — каза Фарел. — И двамата знаем, че нищо кой знае какво няма да стане. Но не виждам как ще се изправя пред Службата по контрол на алкохола и Гудмън и ще им заявя, че ще ги пратя в девета глуха. Най-добрият възможен изход за теб е да почакаш, докато всичките простотии се разкарат.

— Ако почакаш достатъчно дълго, всичко се разкарва, Уес.

— Вярно е. Съжалявам, че не мога да ти помогна повече.

 

 

Глицки четеше книга на бюрото си. Щом Харди почука, той погледна, но изражението му остана абсолютно безизразно, сякаш не го позна. След кратко колебание устните му се стегнаха, раменете му се отпуснаха, той затвори книгата и се облегна на стола.

— Как е, Диз?

— Бях долу и видях жена ти, което ми напомни, че си жив и мърдаш. Реших да се отбия и да разведря деня ти — каза Харди от вратата.

Глицки обърна глава към прозореца високо на стената вляво. Небето беше сиво.

— Нещо не се получава.

Харди пристъпи в кабинета.

— Понякога пълният ефект на разведряването се проявява след минута. Какво четеш по средата на следобеда, което, сигурен съм, е в разрез с едно или друго правило?

Глицки сякаш се изненада от книгата на бюрото си.

— Стив Джобс. Напълно позволено е. Какво мога да направя за теб?

— Нищо. Просто реших да мина за едно здрасти. Напоследък двамата не прекарваме много време заедно, може би си забелязал?

Глицки се облегна и каза:

— По-добре затвори вратата.

Харди го направи и си дръпна сгъваем стол пред бюрото на Глицки.

— Все още си ядосан — каза той.

— По-скоро съм притеснен.

— Ейб — прошепна Харди, — това се случи преди шест години.

Глицки отново се отпусна назад и сплете пръсти върху корема си.

— Точно това ме притеснява, Диз. Бяхте се събрали тримата и си мислехте: „Хей, минаха шест години. Ние сме екстра. Вече на никого не му пука. Никой не си спомня“. И знаеш ли какво?

Глицки издиша тежко.

— Тази тема не бива никога да се повдига. Дори между теб и мен, тук и сега — твърдо завърши той.

— Не съм го и правил. Никога не говорим за нея. За онова, което се случи.

— Толкова се радвам да го чуя!

Глицки изпъна гръб и обхвана главата си с ръце.

— Диз. Моля те. Господи.

— Онази вечер в „Сам“…

— Никой не бива да мисли за това — пресече го Глицки. — Това не бива да е нещо, което може да изскочи в обикновен разговор, защото, видите ли, били минали шест години и всичко е потънало в праха на историята. Да не дава господ шуреят ти да започне да пие отново. Направо го чувам как раздрънква всичко на някакъв на бара…

— Ейб. Моуз не е близвал и капка от години.

— Той е алкохолик, Диз — каза Глицки с напълно овладян глас. — И го признава. Признава го всеки ден на срещите си. Знаеш ли колко ме изнервя чувството, че бъдещето ми може да бъде разрушено от едно-две малки уискита?

Харди сложи глезена си върху коляното на другия крак.

— Малко драматизираш, Ейб, не смяташ ли?

— Не. Не смятам. Това е напълно в границите на възможното.

— Ще поговоря с него — въздъхна Харди, — не че има нужда да му се напомня. Това ще помогне ли?

— Честно казано, вероятно не. Не твърдя, че нещата ще се разчуят, ако всичко си остане както е. Но ако нещо се промени, а той се стресира и започне да пие отново…

— Няма да го направи.

— Знаменити последни думи.

Глицки скръсти ръце на гърдите си и се вгледа в приятеля си.

— Всъщност не бива да говориш с Моузис за това. Ще му остане в ума като нещо, с което трябва да се справя. Просто трябва да се надяваме, че от него няма да изтече информация. Затова трябва да се надяваме, че от никой от нас няма да се чуе и дума до края на дните ни. Джина е чудесна, но тя пише книги. Ами ако една сутрин се събуди и реши, че това ще е страхотна история? Ами ако някой от нас залитне по религията и изпита нужда да се изповяда публично? Във филмите е лесно — гръмваш лошите, пускат финалните надписи и повече не се и сещаш. Но ситуацията не е такава. Ама хич.

— Ами, докато аз не се притеснявам за Моузис, а ти се тревожиш. Франи е купила месо от младо скопено говедо и иска да го сготвя в неделя. Чудехме се дали няма да искате да дойдете и да помогнете да го изядем? Моузис няма да го има.

По лицето на Глицки се появи нещо като усмивка.

— Знаеш ли откога не съм виждал голямо парче говеждо?

— Вероятно от прекалено отдавна.

— Позна. Какво да донесем?

— Ела със семейството си и бъди слънчевата и безгрижна личност, която познаваме и обичаме толкова много — ухили се Харди.