Джон Лескроарт
Фатална жена (21)

20

На следващата сутрин Глицки отиде на работа, но все още не беше казвал на никого тайната, която бяха разкрили с Уес Фарел. Вече беше ясно, че жертвата на изнасилването беше именно Британи Магуайър. Когато в осем без петнайсет влезе в общата стая на отдел „Убийства“, завари Брейди и Шър надвесени над нещо на бюрото на Лий. Ядяха понички и пиеха кафе.

Глицки беше в жизнерадостно настроение, вероятно и заради приятните моменти с Трея, след като снощи бяха сложили децата да спят, и това му личеше.

— Дори не искам да ви казвам какво смущаващо клише представлявате двамата в момента — подхвана той още от вратата. — Кафе и понички? Какво си мислите? Това е Сан Франциско. Не смятате ли, че закуската трябва да е киш и чай? Евентуално кроасан.

— Не — отвърна Шър. — Поничките са си съвсем наред. Продават ги в хранителния магазин в сградата на пристанището. Както знаеш, там е меката за почитателите на гурме кухнята, значи поничките автоматично са върхът на сладоледа.

— За нормалните хора може и да са — опонира й Глицки, — но за ченгета? Понички? Вие сериозно ли?

— Страхотни са — информира го Брейди. — Ако не се мотаеш, може и да остане една за теб.

— Не мога да приема — каза Глицки и се хвана драматично за гърдите. — Байпас.

— Е, от една няма да умреш — опита се да го изкуси Шър.

— Лекарят ми казва, че и една може да е фатална — възпротиви се Глицки. После посегна бързо като змия, грабна една дебела поничка с глазура и я захапа.

— От друга страна — продължи той, докато дъвчеше щастливо, — по-добре е смъртният ти акт да бъде разписан от кардиолога вместо от патолога.

После се загледа и махна към бюрото на Шър.

— В какво толкова се бяхте вдълбочили?

— Това е Сами — каза Брейди. — По-точно портретът на човека с тоягата, който Гъс Хуанг направи по описанието на свидетелите.

Шър хвърли още един поглед на скицата и се обърна към Глицки.

— Но си мислим дали да не го прекръстим на Моузис.

Тя вдигна листа и показа шестте фотографии отдолу.

— Ето го Магуайър. В средата на горния ред. Дяволски си приличат, какво ще кажеш?

— Гъс е свършил добра работа — съгласи се Глицки, отхапа още веднъж от поничката и задъвка замислено. — Какво казват свидетелите?

— Вчера не успяхме да се свържем с никой от тях — изпуфтя разочаровано Брейди, — но един ни се обади тази сутрин. Започваме с него. Да се надяваме, че после ще успеем да се свържем и с един-двама от останалите.

— Само да отбележа — обади се Шър, — че залагаме и главите си, че нашият човек е Магуайър.

— Може да ви се стори смешно, но… — започна Глицки и набързо преразказа какво са си говорили с Фарел.

— Значи, след като вчера вие двамата сте си тръгнали от Британи, тя се е обадила на приятелката на господин Фарел. А това до голяма степен идентифицира Британи като жертвата на изнасилването, нали? — заключи той.

— И освен това дава мотив на баща й — каза Брейди.

— Бързо схващаш — кимна Глицки.

— А имаме и това — Брейди чукна с пръст по снимките.

Всяко обсъждане на Магуайър поставяше Глицки в незавидна позиция. Времето, когато трябваше да признае на следователите си, че двамата с Моузис се познаваха, беше отминало отдавна. Вкусната поничка се сви на оловна топка в стомаха му и той осъзна, че всяка допълнителна секунда забавяне ще направи обяснението още по-трудно.

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Щом вече сме стигнали до идентифицирането на Британи и до възможния мотив на Магуайър, трябва да ви кажа нещо. Надявах се да не ми се наложи.

Той се поколеба, пое дъх, погледна ги в очите и продължи: В интерес на истината аз познавам Магуайър. Не мога да кажа, че сме близки, но рано или късно ще се разчуе, а не искам това да застава между нас. Ако той е нашият заподозрян, значи е такъв и се отнасяме с него като такъв.

Шър се облегна в стола, хвърли поглед към партньора си и отново се обърна към Глицки.

— Познаваш го? Как така?

— Нали знаете Дизмъс Харди, адвоката? Той ми е стар приятел, а Магуайър му е шурей. Срещали сме се по събирания.

— Тоест казваш, че искаш да се отнасяме с него… — започна Брейди.

— Като със заподозрян в убийство — пресече го Глицки. — Ако той е нашият човек, го закопчайте.

* * *

Харди се прибра у дома от посещението си при Магуайър почти към единайсет часа и си легна едва около полунощ. Когато на другата сутрин отвори очи, електронният часовник до леглото му показваше девет и тридесет и осем. Това му се стори толкова невероятно, че погледна и ръчния си часовник. Франи, бог да я благослови, го беше оставила да поспи. Един поглед през прозореца потвърди предположението му от снощи, докато караше към дома си — времето щеше да се задържи лошо поне за малко. Веднага осъзна, без дори да се замисля, че днес няма да успее да стигне до клуб „Делфин“ за топването в океана рано сутринта.

Хрумна му, че идеята да ходи в „Делфин“ май не е от най-добрите в живота му. Все още не намираше плуването в студената вода по-лесно или по-приятно от първия път. Неопреновият костюм беше постоянна грижа, макар и дребна. А и нека си признаем, помисли си той, нито един нормален човек не би нарекъл тези температури пригодни за плуване.

Той се обърна на една страна, като отново затвори очи, за да се отпусне за още няколко секунди. Тъкмо се наместваше, когато дочу из къщата да се носят неясните гласове на две жени, които разговаряха. Това го озадачи. Франи трябваше вече да е на работа и той да е напълно сам у дома си.

Той отметна завивките, седна в леглото и се пресегна към гардероба за халата за баня, който почти никога не ползваше. Спусна се на пръсти по стълбите, а гласовете звучаха все по-близо и по-познато.

Ребека седеше с майка си на масата в трапезарията. Носеше суитшърт на юридическия колеж „Хейстингс“, а когато видя баща си до вратата, по набразденото й от сълзи лице се появи сърцераздирателна усмивка, която обаче угасна миг по-късно.

— Здрасти, татко.

Харди влезе в стаята, поспря се зад жена си, колкото да сложи покровителствено ръка на рамото й, а след това коленичи до дъщеря си и я прегърна. Те се облегна на гърдите му, а раменете й се разтресоха от хлипанията. Той я държа, докато се поуспокои, а след това се отдръпна малко, целуна я по бузата и изтри сълзите й.

— Съжалявам — каза тя. — Не искам да се държа като бебе.

— Няма нищо — успокои я Харди. — Не се притеснявай. Какво е станало?

— Нищо. Нищо сериозно.

 

 

Джери Паис не се наричаше фризьор. Откакто се беше преместил в центъра на една пресечка от офиса на Харди и беше отворил салона си „Джери Стайл“, се определяше като стилист, а ако съдеше по постоянния наплив от жени, които почти не оставяха някой от дванайсетте стола празен, беше добър стилист. Харди познаваше Джери от петнадесет години, още когато беше обикновен фризьор, а цените в салончето му „При Джери“ на улица „Клемънт“ бяха наполовина. Затова за него той си оставаше и вероятно винаги щеше да бъде просто фризьор.

Харди беше единственият клиент мъж. Седна на стол номер едно, като, както винаги, се чувстваше леко глупаво, докато Джери кръжеше около него, бъбреше и се грижеше за прическата му, която Харди никога не променяше.

— Не си мърдай главата, докато говориш. Диз — смъмри го Джери. — Опитвам се да бъда прецизен.

— Не мога. Продължавам да си мисля какво друго бих могъл да направя.

— Какво например?

— Например да не запознавам близките ми с този човек.

— Не е в стила ти. Ти си приятелски настроена личност, особено за адвокат. Ако не знаех, че си адвокат, никога нямаше да го повярвам.

— Е, благодаря ти. Но сега се оказва, че този мъж е разбил сърцето на дъщеря ми и не само това, ами и се влачи след племенницата ми.

— Леле. Братовчедки?

— Да.

— Тоя тип е играч.

— Да, но ми се ще да си играе някъде другаде. Само че вече е прекалено късно. Вече се е забъркал.

Джери сложи ръка на темето на Харди.

— Не мърдай.

— Да, знам — каза Харди, а вратът му се напрегна.

— За нещо друго ли мислиш?

— Щях да кимна, но ти щеше да побеснееш.

— Да. И за какво си мислеше?

Харди се опита да прецени дали да се разприказва. Едно от хубавите неща на Джери, а и вероятно на всички фризьори, беше, че той присъстваше в живота му единствено заради прическата. Познаваха се отдавна, бяха си разказали безброй шеги, вицове и истории, бяха си показвали снимки на децата, но всъщност не се познаваха. Когато Харди подхвърлеше нещо на Джери, той винаги му казваше абсолютно честното си мнение, без никакви скрити претенции, глупости, очаквания или последици. Той ценеше Джери и чисто човешката му реакция и вероятно затова днес реши да се подстриже.

— Той очевидно е от типа мъже, които бързо разголват душата си пред жените. Казва им някаква мрачна голяма тайна, която само те могат да знаят, установява някакво свещено доверие, а понеже е тайна, те не могат да я разкажат на никого. Създава връзка, сещаш се. Освен това така изглежда мистериозен и специален.

— Но дъщеря ти, ти е казала.

— Само след като той тръгнал с братовчедка й. Защото Ребека се притеснявала за нея.

— Е, че за какво? Той сигурно е казал и на нея.

— Смяташ ли?

— Ако това му е номерът, е казал — сви рамене Джери. — И? Ще изплюеш ли камъчето? Обожавам хубавите тайни.

— О, тази ще ти хареса.

Харди се погледна в огледалото. Лицето му беше безизразно и не издаваше по никакъв начин колко загрижен беше. Добре. Той разказа наученото на Джери, но го представи лековато, като виц за запълване на времето. Не беше сигурен самият той какво мисли по въпроса, а говоренето беше най-добрият начин да си изясни позицията.

— И Бек го попитала защо не излиза с някое момиче. Не можела да си представи, че жените не се тълпели около толкова привлекателен мъж.

— Сигурно някой го е гръмнал в топките, като в оная книга на Хемингуей.

— Не. Не е това. Предполагам, че топките му са си съвсем наред. Той й казал, че е в града от едва няколко месеца и се опитвал да си намери работа и да се установи. Нямал време за романтични авантюри.

— Нос нея имал.

— Явно. Така че Бек задала очевидния следващ въпрос — откъде е? Защо е дошъл тук? Той взел да хъмка и да го увърта, не можел значи да я лъже, но и не бивало да й казва. Можело да бъде опасно. Като се замислел, виждал, че истината е, че да си с него може да е опасно. Наистина не бивало да се обвързва с никого. Но пък се разбират толкова добре, че…

— Хвърлил е въдицата.

— Точно. Така че сега тя трябва разбере тайната. Не можело да бъде чак толкова опасно. Ще може да му помогне, каквото и да е. Ще се борят заедно.

— Предавам се.

— Не те виня. Оказва се, че той е свидетел под федерална защита. Името му не е истинско. Той е един от основните свидетели на правителството по онова дело за трафик на хора в Ню Йорк. Подкупни ченгета на хранилка, около четиридесет обвиняеми, залогът е много милиони долари. А човекът на Бек е птичката, която е пропяла. Само някой да разбере кой е и къде е — и е мъртвец.

— Исусе. Казваш, че е престъпник?

— Той твърди, че не е. Бил ченге в „Нравствения“ в Манхатън. Няма значение, че около деветдесет процента от защитените свидетели са бивши мафиоти, които са сключили сделка с федералните, за да се отърват от обвинения по техните престъпления, по техните убийства и изнудвания. Това не представя нашето момче в особено героична светлина, нали?

— Смяташ ли, че това е истина?

— Поне част от него е. Мисля, че вярвам, че е бивше ченге. На останалото бих могъл да повярвам, а и направо смятам, че е така.

Джери беше спрял да подстригва Харди, но сега отново започна.

— Това са сериозни лайна, Диз. Ако бях на твое място, щях да съм доволен, че Бек се е измъкнала от тях.

— Знам. Доволен съм. Освен от частта с разбитото сърце.

— А братовчедка й?

— Аха, разбирам те — каза Харди. — И там има известни проблеми.

 

 

Ананта Дъглас каза на Брейди и Шър, че ако съди по фотографиите, е „сто процента“ сигурна, че Моузис Магуайър е човекът с тоягата, върху когото е налетяла на тротоара пред апартамента си. Брейди смяташе, че с тази информация, а и с побоя преди два месеца имат достатъчно основания да идат до съдията, да получат заповед и да извършат ареста.

Шър обаче не беше съвсем съгласна.

— Виж — започна тя, докато двамата чакаха сандвичите си в деликатесното магазинче „При Лука“ на улица „Честнът“, — просто ти казвам, че ако още един от свидетелите успее да го разпознае, ще бъдем в много по-добра позиция по отношение на доказателствата. Ако сега отидем и го закопчаем, ще трябва да му прочетем правата, а щом го направим, той няма да каже и дума повече. Знаеш, че съм права. А не забравяй, че той обича да говори.

— Какво искаш да направим?

— Предлагам отново да идем при него. И без това сме на половината път оттам. Ще му кажем, че знаем за изнасилването. Че нещата вече са различни. Знаем как сигурно се е почувствал. Ще го разприказваме. Ще си поиграем на доброто и лошото ченге, аз, естествено, ще съм доброто. Да видим дали няма да изпее всичко. Това може да е последният ни шанс, преди да си вземе адвокат. Ако не се получи, действаме по твоя план, отиваме със заповед и така нататък. А междувременно ни се предоставя възможност. Защо да я пропускаме?

Половин час по-късно Брейди и Шър бяха паркирали на около двайсетина метра от входа на „Малката детелина“ и изчакаха, докато Моузис Магуайър отключи и влезе. Двамата си кимнаха едновременно, излязоха от колата и се спогледаха многозначително, докато подминаваха светлосинята „Хонда Сивик“. Десет секунди по-късно бяха влезли в бара.

— Съжалявам. Още не е отворено. Елате след половин час — обади се един глас някъде от тъмното в задната част.

Брейди представи себе си и партньора си с имена и чинове и зачака. Мина почти минута и тъкмо щеше да извика отново, но Шър сложи ръка на рамото му и го спря, тъй като Магуайър се появи в малкото коридорче към стаята за дартс.

На Шър й се стори, че той някак се е смалил от миналото им посещение. Носеше обикновена червеникавокафява памучна блуза с дълъг ръкав, която беше поне с един номер по-голяма. Косата му беше рошава, а в ръцете си държеше кърпа за бърсане на бара и я усукваше несъзнателно. Лицето му беше изпито.

Това се връзваше идеално с очакванията на Шър. Беше съвсем нормално Магуайър да е съсипан от изнасилването на дъщеря си и то беше започнало или продължаваше да налага отпечатъка си. Не би трябвало да очаква, а и очевидно не очакваше следователите от „Убийства“ да дойдат отново и затова не се беше стегнал като миналия път.

— Господин Магуайър — започна тя, — чудя се как издържате тази сутрин?

— Едва стоя на краката си — каза той. — Последните два дни бяха ужасни.

— Мога да си представя — продължи Шър с най-съчувствения си тон. — Знаем какво се е случило с Британи в събота вечерта. Знаем, че се е срещнала с Рик Джесъп в „При Пери“ на „Юниън“. Това се е случило ден преди да го убият.

— Или в деня, преди да отидете, както твърдите, за риба — поде настъпателно Брейди. — Какво казахте, че сте хванали?

Шър стисна партньора си за рамото и го възпря.

— Пол, стига. Проблемът, сър, е, че… ситуацията на вашата дъщеря би ви дала много добра причина на следващия ден да потърсите господин Джесъп, точно както сте направили преди два месеца. Имахте ли възможност да го направите?

Магуайър мълчеше.

— Знаем какво се е случило — притисна го отново Шър. — Просто не знаем защо. Нападнал ли е Британи? Може би я е заплашил? Може да ви е посегнал, а вие да сте отвърнали в самозащита. В момента случаят прилича на хладнокръвно предумишлено убийство, но не смятам, че е било така. Не мисля, че сте такъв човек. Ако не сте, най-добре ни кажете.

— Казвате ми, че сега съм заподозрян в убийството на Джесъп.

— Не ви ли се струва логично? — запита го меко Шър. — Като имаме предвид какво знаем.

— Какво си мислите, че знаете?

— Знаем, сър. Знаем за изнасилването. Честно казано, разбрахме за него случайно. Но знаем, че е било така. И вие сте знаел, нали? В неделя сутринта вече сте знаели.

— Бих искал да ви сътруднича — каза Магуайър, — но се опасявам, че ще последвам указанията на адвоката ми и няма да кажа нищо повече.

— Вече имате адвокат? — изненада се Брейди.

— Да, сър. Дизмъс Харди, зет ми.

— Защо ангажирахте адвокат?

— Не коментирам. Да му се обадя ли?

— Не е необходимо — каза Шър. — Макар че, ако желаете, имате пълното право да го направите. Но вие не сте арестуван. Въобще не се налага да говорите с нас. Бихте могли да ни изхвърлите на мига. Освен ако не искате да ни кажете нещо.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не искате да отречете, че сте убил Джесъп? — попита Брейди. Дори едно просто отричане щеше да им бъде от полза, стига да увлечеше Магуайър да говори.

— Не коментирам.

— Е, хайде, де — продължи Брейди. — Просто кажете, че не сте го убили. Не можете ли?

— Нищо не казвам.

— Господин Магуайър — проточи Шър меко, — ние разбираме как се чувствате и как сте се почувствали тогава. Мисля, че повечето хора биха съчувствали на дъщеря си, която току-що е била изнасилена. Няма значение кой е убил Джесъп, мисля, че той си е получил заслуженото. Не бихте ли се съгласили?

— Не коментирам. Арестуван ли съм?

— Не.

— Но съм заподозрян, прав ли съм?

— Повече от заподозрян сте, Магуайър — отново се разпали Брейди. — Вие сте основният ни заподозрян. И знаете ли защо? Защото имаме свидетели, които са ви видели край жилището на Джесъп. Защото имате най-сериозния мотив на света. Защото по описанието на друг свидетел разполагаме със скица, която изглежда точно като вас.

— Вижте — включи се Шър, — когато дойдем с белезници, вече ще е твърде късно. Наистина бих искала да чуя вашата гледна точка за историята. За да мога да ви опиша като човек, който сътрудничи с желание, а не като лошия тип, какъвто излизате според уликите.

— Ако разполагате с толкова много, защо не ме арестувате?

— Искаме да ви дадем шанс да кажете нещо във ваша защита — каза Шър. — А и, вижте, вие вече ни казахте, че онази вечер сте били за риба. Ако искате да ни дадете повече подробности, с радост ще ги изслушаме. Но ако, както и двамата знаем, сте били в апартамента на Джесъп, тогава искаме да знаем какво точно се е случило там.

— Съжалявам — повтори Магуайър, — не мога да коментирам. А след няколко минути трябва да отворя бара. Така че, ако сте приключили с мен, аз също нямам какво повече да кажа.

Шър шофираше по улица „Оук“ към центъра покрай парка „Пенхендъл“.

— Не искам да го казвам — започна Брейди след дълго мълчание, — но не остана ли с впечатлението, че някой го беше подковал?

Шър дъвчеше умислено долната си устна, а лицето и се беше опънало.

— Вярно е, че не очаквах толкова бързо да си намери адвокат.

— Дизмъс Харди — отбеляза Брейди. — Приятелчето на Глицки.

— Знам, и на мен ми светна лампичката.

Изминаха още няколко пресечки, без да продумат.

— Добре, Пол — въздъхна Шър. — Какво искаш да направим?

— Може би да спрем някъде и да поговорим.

— Правила съм си опити, установих, че мога да мисля, докато шофирам — каза Шър.

— Добре. Какво смяташ, че трябва да направим? — каза Брейди след малко.

— Не е задължително да съвпада с това, което ни се иска да направим.

Брейди се почеса по брадата.

— Да, схващам. Мислиш ли, че Глицки се е обадил на Харди?

— Да не споменаваме и колко време Ейб не каза, че познава Магуайър. А и какво ли му е казал, докато ние се мотаехме с портрети по описание и фотографии. На Магуайър или на Харди, не че има значение.

— Да — въздъхна Брейди. — Шибана работа.

— На мен ли го разправяш.

— Мразя да нарушавам субординацията — изсумтя Брейди с възмущение. — Винаги Нещо се обърква.

— Не забравяй, че Лапиър дойде при нас. Не сме го започнали ние.

— Беше в кабинета на Глицки. Той беше там. Участваше в разговора.

— Да не би тогава да каза нещо, че познава Магуайър? В присъствието на началника.

— Знаеш, че не каза.

— А защо?

— Защото се е надявал, че няма да съберем достатъчно доказателства за повдигане на обвинения. След като Лапиър си тръгна, каза едва ли не точно това.

— Господи. Сякаш работата ни не е достатъчно тежка, ами сега и това. Колко дълго смяташ, че щеше да остави нещата да се протакат? Да ни размотава.

— Може наистина да е бил просто внимателен. И не ни е позволявал да допуснем грешка.

— Ние да не сме вчерашни? — ядоса се явно Шър. — Да не би той да не се е занимавал с разследване? Това е просто ненормално. Тук някой не играе по правилата, но това не сме ние. Разбираш ли какво ти казвам?

— Просто смятам, че може би неговите причини…

— Майната им на причините му. За бога, той предупреждава наш свидетел, че отиваме при него. Знам какво имаш предвид. Но кажи ми, права ли съм или не? Ейб е на страната на другите. Още ли ще се занимаваме с дреболии?

Брейди погледна партньора си и поклати глава с отвращение.

— Не, няма.